Африка – какво може да научи цял свят от “страдащия континент”?

Максим Проданов

От деца ни учат, че на всеки един въпрос има един точен отговор. Кога сме били велики? Какво довежда до „златен век“? Какво причинява национална катастрофа? В училището, в семейството и в живота мисленето ни е ограничавано да дава прости отговори на сложни въпроси от живота. Често срещаме зрели и достатъчно образовани хора, които на дълбок въпрос като „защо тези хора страдат от бедност, насилие, ретроградност“, са готови да дадат плитки отговори като „такава им е културата, религията, расата“ и дори „такава им е съдбата“. Напрегнатият живот прави хората студени към страданието на другите, а без другите за какъв добър живот може да става дума? Хванати в този порочен кръг на самоунищожителния егоизъм, ние се научаваме да даваме най-плиткото обяснение на човешките проблеми – „такива са хората“.

Най-голямото неравенство в света е това между бедните и богатите – хора, общества, цели народи, дори цели континенти имат коренно различен жизнен стандарт едни от други. Някой зловещо е нарекъл това разделение “първи, втори и трети свят”, сякаш стоки, наредени по качество. Виждаме проблема, но когато се опитаме да го обясним, започваме да се объркваме. По интуиция първо се питаме: “по какво са различни „те“ от „нас“?”. Най-първичното наблюдение е “цвят на кожата, раса, генетика” – за съжаление много хора спират още тук, задоволени с най-простото извинение – “съдба”. След второ, малко по-дълбоко наблюдение “другите” имат различна култура, език, география, религия. Може ли в това да се крие причината за бедност, война, изостаналост? Чували сме псевдонаучни тези като “циганите, китайците имат несъвършен език, традиции”, хаитяните, арабите, езичниците почитат варварска религия. Според тази елементарна логика, един ясен набор от приучени държания обрича номадите да бъдат номади завинаги, държи бедните в бедност и кара воюващите да воюват. Ако само можехме да ги научим да бъдат като нас… Но нима нещата се променят към по-добро когато англичаните научават индийците да уважават кралицата, французите даряват Алжир с езика на любовта, или мисионери разпространяват “правата вяра” в крива Уганда? Явно това е било по-важно от споделяне на технологията, науката и опита.

Африка е най-ясният пример за провала на това насилствено преобучение и за това как войната, бедността и изостаналостта се настаняват навсякъде без значение от етнос, вяра, език и география. Сякаш зловещ световен експеримент, Африка е почти идеално разделена на християнска и мюсюлманска половина, всяка с множество местни и световни езици и култури. Едно нещо обаче обединява Африка –  непоносимата бедност, кървавите войни, разделения, политическата нестабилност. Има и още едно нещо – общата история на колониализъм, външна намеса, експлоатация, покрили равномерно целия континент. Симптоми на същата болест има и в Близкия изток, Югоизточна Азия, Източна Европа, Южна и Централна Америка (бедните части на света).

Не е трудно да се направи заключението, че африканците като цяло се държат по-нецивилизовано от например европейците и американците – все пак в Европа и Америка имат много по-високо ниво на граждански права, докато животът в бедния свят е по-патриархален и закостенял. Хомосексуализмът например е криминализиран почти из цяла Африка. В мюсюлманска Северна Африка (Алжир, Тунис, Мароко, Либия, Египет) наказанието е до 10 години затвор, а в Судан и Мавритания има смъртно наказание. В южната християнска част нещата не стоят по-различно. Наказания до 10 години или до живот има в Зимбабве, Ботсуана, Малави, Замбия, Кения и др., а смъртното наказание е близо до приемане в християнска Уганда. А правата на жените? На север се практикуват женски обрязвания, а на юг изнасилванията са част от ежедневието. И на север, и на юг има широки негодувания срещу протокола Мапуто за права на жените. Деца-войници са използвани както от християнски страни (Бурунди, Руанда, ЦАР, ДР Конго, Уганда, Зимбабве), така и от мюсюлмански (ЧАД, Сиера Леоне, Сомалия, Судан). Диктатурите пък, според изследване на списание The Economist от 2006 г., са равномерно разпределени в мюсюлманския север и християнския юг. Ако религията има някакъв принос към проблема, няма особено значение коя от двете най-разпространени религии е тя. Едва ли някоя от другите религии би се справила по-добре. При сходни исторически, политически и социални обстоятелства, страните са сходни и по развитие. Какви тогава са тези социални, политически и исторически фактори, или поне по-значителните от тях?

Най-очевидният е бедността. Едва ли е спорна тезата, че при беден, тежък и напрегнат живот, хората имат по-малко време и желание да мислят за наука, технология, развитие, сътрудничество, граждански права. Бедността мъкне със себе си образованието и общата информираност на хората. Но какво да кажем за историческия фактор?

След като получава независимост, Африка претърпява редица жестоки етнически конфликти. На север бруталният геноцид в Дарфур е най-жестокото клане в „независима“ Северна Африка между мюсюлмани от арабски и африкански етнос. Жертвите са между 200 000 и 400 000, а зверствата са неописуеми. Конфликтът се разпространи и извън територията на Судан. Това зловещо напомни на един друг конфликт – етническите прочиствания в християнска Руанда и Бурунди, отнели повече от милион живота. Жертвите на кланетата между Тутси и Хуту в Бурунди са около 200 000, а клането в Руанда през 1994 г. взе около 1 000 000 жертви.

И конфликтът между араби и етнически африканци в Дарфур, и този между Тутси и Хуту в Руанда и Бурунди, имат дълбоки корени в недобросъвестната намеса отвън – колониалните експерименти на европейските сили. През 1916 г. Великобритания решава да включи Дарфур в територията на Судан, за да подсили подчинен Хартум и оставя провинциите да тънат в бедност. След независимостта на Судан, Дарфур изпада в невиждан глад и 80 000 отчаяни етнически африканци се отправят пеша до Хартум за помощ, където са отпратени като „бежанци от Чад“. Бедствието взима 95 000 жертви и подготвя почвата за кървав конфликт за независимост. Около конфликта в Руанда и Бурунди пък витае призрака на Германия и Белгия, които за да „подсилят“ подчинените си държави, поставят на власт Тутсите като владелци над останалите етноси. Римокатолическата църква праща т.нар. „Бели отци“ в Руанда – християнски мисионери, които за да подсилят ролята на Тутсите, ги уверяват, че расово превъзхождат Хуту, защото произлизали от Хамитите – преки наследници на Ной. Подобно на британския експеримент в Ирак, след независимостта малцинството Тутси започва да управлява с военна сила и чувство за превъзходство над мнозинството Хуту. Конфликтът между Хуту и Тутси е и в основата на най-кръвопролитния конфликт в модерната история на Африка – „Великата африканска война“ в и около Конго, довела до над 5 милиона жертви.

Историята на “свободна Африка” изглежда ужасяваща, но тя дори не може да се сравнява с периода на покровителство от европейските сили. Най-големите кръвопролития в Африка стават именно под „закрилата“ на колониалните империи в Европа и Америка, период наречен „Маафа“ или африкански Холокост. Белгийският крал Леополд например решава да превърне Конго в своя собствена корпорация за каучук и слонова кост и кара цялото население на страната да работи като негови лични роби. Селата, които не успяват да съберат достатъчно каучук изплащали останалата част от квотата с отрязаните ръце на свои деца. Умират 10 милиона африканци, което е половината от тогавашното население на Конго. Френските войски в Алжир пък вземат живота на милион и половина души по време на войната за алжирска независимост. Търговията на роби за Америка и Европа пък причинява смъртта на 16 милиона души и страданието на незнаен брой, отвлечени от домовете си и използвани на свободния пазар като човешка стока. Много от тези знайни и незнайни насилия са забравени или потиснати в съзнанието на хората. Други травми вероятно ще бродят като призраци из африканския континент със столетия. И днес световните енергийни, земеделски, фармацевтични и химически гиганти правят огромни печалби в африканския хаос, в Южна и Централна Америка, Близкия Изток, Източна Европа и Азия, без да помагат на слабите да станат силни, информирани, изобретателни. При такова тъмно минало и смутно настояще, простите обяснения – „етнос“, „раса“, „религия“, „култура“, са наивни. Защо тогава да не разглеждаме проблемите на Африка като общочовешки технически проблеми с много елементи и научно решение? Защо това решение да не помогне на самите нас?

Обществото губи от пропуснатия потенциал на бедните да създават, изобретяват и мислят заедно с останалите. Така и светът губи от пропуснатия потенциал на Африка и другите безсилни хора по света. За да помогнем на този потенциал да се осъществи, трябва първо да разберем защо той не се е осъществил и да отстраним проблемите. Първата стъпка е разбирането.

Ирак – Нова зора, нов зор

След демонстративното изтегляне на американски бойни части от Ирак на 19 август, операция „Иракска свобода“ приключи, а на нейно място дойде операция  „Нова зора“. Макар, че след толкова операции пациентът вече не приличаше на нищо, ходът имаше съвсем друг замисъл – да вдигне рейтинга на Барак Обама точно преди междинните избори на 2 ноември и да смекчи очакваната загуба за демократите. Съвсем по план, рейтингът на американския президент скочи с няколко процента. Какво толкова обаче се случи на 19 август и заслужава ли то да бъде наричано „край на военната мисия в Ирак“?

Макар и неясна, мисията в Ирак беше обявена за изпълнена вече няколко пъти (ако забравим за оръжията за масово поразяване). Това стана през 2003 г. със знаменитата фотосесия на Джордж У. Буш пред огромен плакат „Мисията завършена“. Стана и през 2005 г., когато Пол Волфовиц, архитект на войната и автор на култовата фраза „войната сама ще се изплати“, смело обяви изтеглянето на хиляди военни от Ирак. Стана и преди парламентарните избори, които после преминаха в гражданска война. С какво е по-различно сегашното изтегляне?  На първо място в Ирак остават „само“ 50 000 американски военни, без да се броят наемниците. Предполага се, че в Ирак и Афганистан има между 100 000 и 200 000 наемници, но дори Пентагонът няма надеждна статистика. Тъй като войната се захранва от доброволци, а те никога не са достатъчно, армията или наема, или „рециклира“ пехотинци. Затова завръщането на хиляди военни от Ирак не е толкова празнично – за много от тях това означава експресен билет до Афганистан. Но въпросните 50 000-те „официални“ войници, които остават в Ирак, ще изпълняват предимно „съветнически функции“, т.е. обучаване на иракските войски. В Ирак остават и най-малко 8 постоянни американски военни бази, както и най-голямото посолство в света – комплекс с размерите на Ватикана, носещ изящното име „Крепост Америка“.

Може да се каже, че американските военни вече официално приемат ролята на бодигард за марионетната власт в Багдад (намираща се за собствена безопасност, в „Зелената зона“), както и за американските компании, получили дългогодишни договори в Ирак. От една страна политическата атмосфера не позволява единно правителство, за което писахме преди няколко дни. От друга – подписаните договори с американски петролни, строителни и други фирми, са твърде дългосрочни и амбициозни за избухливата обстановка в страната. Припомням, че през 2006 г. иракските законодатели приеха 40 страници текст, осигуряващи 30 години експлоатация на иракските петролни ресурси от Exxon, BP, Shell, Chevron и др. Но едва ли някой вярва, че в следващите 30 години на власт в Ирак няма да дойдат хора, готови да изгонят чуждите компании. И дали краят на войната не е свързан именно с края на неканеното икономическо присъствие в Ирак?

Тъй като парите за „възстановяването на Ирак“ се осигуряват от Америка, или поне от кредитната й сметка, компаниите възнаградени с това възстановяване не са длъжни полагат особени усилия. С гарантиран приход фирмите предпочитат да претупват, а понякога и направо да зарязват работата. Преди дни Асошиейтед Прес направи репортаж за няколко подобни проекта – затвор в пустинята за $40 милиона, който стои празен; болница за $165 милиона, която стои необорудвана; пречиствателна станция във Фалуджа, която е утроила цената си и въпреки това по улиците на града се стичат отходни води. За сметка на това успешно се строят стотици полицейски участъци. Саддам, тикво тикритска! Защо не си строил повече участъци?! Нека САЩ ти покаже как се прави полицейска държава.

Излиза, че се губят 10 от всеки 100 долара, дадени за възстановяване. Но когато военният бюджет на една страна е от порядъка на 700 милиарда долара годишно, цифрите започват да губят значение и прахосването на милиарди се преглъща все по-лесно. За американския данъкоплатец е трудно да усети тези разходи, тъй като парите се вземат назаем – бюджетният дефицит на САЩ е 1,4 трилиона долара. Дългът пък е $14 трилиона, а само изплащането на лихвите струва около $400 милиарда годишно.

Но най-големият страдалец в крайна сметка се оказа Пентагонът, който все по-трудно оправдава огромния си бюджет, който през последните десет години скочи от 300 до 700 милиарда долара. Дори финансовата криза и предполагаемото изтегляне от Ирак не хвърлиха сянка върху този ценен отрасъл от икономиката. След продължителен натиск от страна на Белия дом, министърът на отбраната Робърт Гейтс предложи военният бюджет за 2011…  да се увеличи с 1%. Все пак мирът се нуждае от компромиси.

Максим Проданов

Вероятна ли е нова война в Близкия изток?

Задава ли се война между Израел и Хизбула?

Е, това е само един от въпросите, които безпокоят Близкия изток. Истината е, че войната наближава все повече, като това се подсилва от факта, че президентът Обама не успява все още да охлади страстите в региона, като стане гарант за мир.

Има две страни на конфликта. Едната е Израел, който се надява да разшири границите си, подобно на 1967 г.. Да, идеята не е умряла и който твърди друго е наивен. Доктрината на Израел предпоставя разширение за сметка на арабските държави. С Израел са Египет и Йордания, които върнаха част от земите си и днес имат мирни договори с еврейската държава.

Другата страна е съставена от Сирия, Ливан и Палестина. Всички те са загубили територии от войните с Израел и все още не са ги върнали. Правителствата на всяка една от тези страни открито заявява, че ще се опълчи на израелско нахлуване, а земите трябва да бъдат върнати. Спорната Палестина е на дневен ред, като налива масло в огъня между страните в района. Всички тези фактори правят войната неизбежна.

В този ред на мисли, има два варианта за развитие. Единият е да се примирят всички страни и да се намери решение. Това е дългосрочното решение, което в момента изглежда малко вероятно, тъй като всички се нуждаят от скростна идея как да не стане война.

Вторият вариант е Израел да продължи превантивните удари по по-слабите си съседи, хамас да продължи с ракетните удари, а Хизбула и Сирия да заплашват с ескалация на напрежението. От своя страна САЩ усърдно ще продължава да помага на Израел и заселването в палестинските територии, колкото и да се твърди за охлаждане на отношенията между двете страни.

Най-важното е, че всички действия, обединени между страните, довеждат до радикализиране на региона и позволява на САЩ да продължи доктрината си за глобална война срещу тероризма, като видяхме в Ирак и Афганистан до какво довежда тя. Идеята за нова война надделя още, когато мирният процес в Осло умря през 2000 г. През 2006 г. израелската армия навлезе в Ливан, напомняйки за себе си, а през 2007 г. бяха ударени предполагаеми ядрени обекти в Сирия. Връхната точка бяха въздушните удари над Ивицата Газа през 2009 г., отнели хиляди животи.

Палестинците от своя страна избират да продължат със съпротивата на своя територия и когато може, с удари по израелски цели. Там проблемът се задълбочава още повече с отказа и на двете страни- израелска и палестинска- за правенето на компромиси. За съжаление САЩ едва ли ще помогнат, още повече, че все някога ще дойдат избори и конфликт с Израел няма да е добре дошъл. Всичко това прави войната още по-близка. В краткосрочен план никой не желае война. Просто би била много скъпа. Нещата ще се развиват със сегашния си ход, но какво би станало, ако няма кой да задържи всички тези страни да избухнат една срещу друга?