Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Category Archives: The society

Писмо относно ескалиращото насилие от страна на крайно-десни групировки

ДО

 

Г-Н ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ, ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,

Г-Н БОЙКО БОРИСОВ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,

Г-ЖА ЦЕЦКА ЦАЧЕВА, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ,

Г-Н ЦВЕТАН ЦВЕТАНОВ, МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,

Г-Н КОНСТАНТИН ПЕНЧЕВ, ОМБУДСМАН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,

ДЕПУТАТИТЕ ОТ 41 НАРОДНО СЪБРАНИЕ,

МЕДИИТЕ, ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

 

Уважаеми Госпожи и Господа,

Български aктивистки aлианс и Хора срещу Расизма са неформални групи от активисти, чиято дейност е в сферата на защитата на човешките права в България.

С настоящото писмо искаме категорично да изразим крайното си безпокойство от инцидентите на расистки мотивирано насилие след снощния футболен мач между отборите на ЦСКА и Бешикташ. Както стана известно, неонацисти са пребили две момчета от ромски произход в автобус 94. Едната от жертвите е особено уязвима, защото страда от епилепсия, а е била удряна жестоко в главата. Според информация от медиите, пострадалият младеж е получил в резултат на побоя два епилептични гърча, счупване на черепа и мозъчно увреждане (http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3448751).

Напомняме, че това не е изолиран инцидент. Тази година ще бъде запомнена като маркирана с едни от най-бруталните публични нападения над роми, активисти и дори на случайни хора в столицата. (Жертвите на нацистко насилие в провинцията почти винаги остават анонимни, с изключение на жестокото убийство в Ямбол на ученик от скинара Иван Янакиев.) През месец януари бяхме свидетели на побой над студента и активист Борис Боев пред дома му. На 6 юни тази година посред бял ден в трамвай 20 същият млад човек бе бит с метални прътове отново в главата, и то при положение, че все още не е бил напълно възстановен от мозъчното сътресение, получено януари месец. Заедно с него пострадаха още трима души, единият от които е 17-годишен ученик, който претърпя операция след побоя.

Арогантните нападения не спряха: малко след инцидентът в трамвай 20 неонацисти пребиха група ромски младежи пред Президенството, пред охранителните камери на една от най-ключовите институции в страната ни. Напомняме и за убийството на млад мъж в Борисовата градина, случило се преди две години поради единствената причина, че е заприличал на гей на групичка нацисти.

Освен двамата ромски младежи, пътували мирно в автобус, по наша информация един ден по-рано от расистка атака от страна на петима младежи, отново в автобус е пострадал и чужденец от Африка, живеещ от много години в България. Той не се е обърнал за съдействие към полицията, тъй като е без документи за самоличност не по своя вина и няма основания да вярва, че българските институции биха го защитили.

Далеч не всички подобни посегателства биват отразявани от медиите. Повечето от расистките атаки всъщност остават анонимни и неадресирани, което дава самочувствие на престъпниците, че всичко им е позволено. Дори организирането и провеждането на публични, съвсем легални шествия, на които се издигат нацистки символи и се легитимират нацистки водачи (като генерал Христо Луков) и нацистка идеология. Например, всяка зима от няколко години насам неонацистките организации Кръв и Чест и Български Национален Съюз провеждат публично възпоменателни факелни шествия за Ньой и такива за Христо Луков. С други думи, тук става въпрос за открити организации, чиито симпатизанти и членове извършват расистки-мотивирани физически нападения.

Защо правителството хвърля ресурси и усилия само да бори „организираната престъпност“, а крайно-десните престъпни групировки съществуват съвсем открито и държавата не е способна да им противодейства? Не е ли нацизмът в България форма на организирана престъпност, също толкова опасна за сигурността ни, колкото и мафията? Възможно ли е крехкото мнозинство на ГЕРБ да се страхува да преследва крайно-десните групировки, за да не обиди единствените си останали партньори от АТАКА? Това поведение присъщо ли е на една партия, претендираща да е представител на модерната европейска десница и ценности?

Като граждани, активисти и нормални хора, ние настояваме да бъдат взети всички мерки, за да се противодейства и да се изкоренят наци-мотивираните атаки (независимо дали се случват посред бял ден или през нощта).

България е страната в ЕС с най-голям брой полицаи на глава от населението, в София вече има и общинска полиция, но изглежда, че ефектът върху личната ни сигурност, особено около футболни мачове, не е голям. Очевидно оборудването с камери и полицаи е хвърляне на обществени пари на данъкоплатеца на вятъра, щом като неонацизмът безпроблемно метастазира.

Искаме не камери или полицаи в градският транспорт, а коренът на това ужасно явление – неонацизмът – да бъде адекватно адресиран от държавните институции.

Очакваме първо загриженост и разпознаване на проблема, а после и поемане на отговорност за проявите на младежите, избиращи да стават нацисти и да нападат невинни граждани.

Убедени сме, че младите не избират да станат нацисти, заради по-малко камери (те нападат дори и пред камери). Вината не бива да се търси и само в семейството – преди това трябва добре да прочетем учебниците си по история и литература. Важно е да се вгледаме и в публичните послания, излъчвани от хора на най-високо равнище в държавата.

Искаме да видим конкретен план за една активна и дългосрочна държавна образователна и социална политика сред рисковите младежи.

Българският Активистки Алианс и Хора срещу Расизма остро осъждат снощните престъпления и апелират за адекватен отговор от страна на отговорните държавни институции.

 

София, 03.12.2010г.

 

С уважение,

 

Български Активистки Алианс (http://bulgarianactivistalliance.org/)

Хора срещу Расизма (http://stopnazi-bg.org/)

 

Непреходният образ на арабина в българските досиета

Мая Ценова

И преди, и сега…

или непреходността на едно равенство


Тия дни, докато човечеството преживява поредния опит да бъде пробудено, респективно орезилено в собствените си очи – този път от „Уикилийкс”, старата максима „Нищо ново под слънцето” отново ни се явява по нашенски.  Навръх 29 ноември родният независим държавен орган Комисия по досиетата ни зарадва с документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, представен подобаващо пред академична общност и журналисти в Софийския университет (Представяне на сборника, COMDOS). И подобаващо отразен в родните електронни и печатни медии (например- Документи за Държавна сигурност и терористичните групировки у нас, bTV ).

И от целия тоя комплекс от прояви надникна онова непреходно равенство: „арабин=терорист”.

Така от екрана и сайта на бТв ни конкретизират, че става дума за „всякакви терористични организации:

радикални, ислямистки, арабски, палестински, арменски националистически, латиноамерикански, баски, турски, афганистански.” (Значи, например от арменските терористични са само националистическите, но арабските са в кюпа всичките…)

Нещо повече, на арабите е посветена още една трета от текста:

„Особен интерес за службите у нас са представлявали арабските студенти. Много от тях имали смесени бракове с българки и имали право да влизат и излизат от страната без визи. Такива семейства били наблюдавани зорко от службите.”

И за да не би случайно акцентът да ни убегне, което би било в ущърб на най-съвременните тенденции, от сайта на Комисията по досиетата ни обясняват, че „изданието обхваща периода 1970 – 1991 година. Долната времева граница на документацията на ДС по проблемите на международния тероризъм съвпада с началото на бързото разпространение на явлението тероризъм в Близкия изток (1968) и в Западна Европа (1969).” А на зададения от „24 часа” въпрос на един от съставителите на сборника – доц. Йордан Баев „Подготвяли ли сме терористи в България?” представителят на академичната общност отговаря:

„В архивите на БКП има достатъчно много документи, че българската държава е оказвала финансова подкрепа и е обучавала в България активисти на промарксистки организации и групи и националноосвободителни движения от Третия свят. Документи на ДС показват, че сред обучаваните във военни училища и политически школи арабски курсанти и слушатели са се оказвали и дейци и симпатизанти на екстремистки организации като „Мюсюлмански братя”. Те са били обект на „специална опека” и постоянен негласен надзор, докато са се намирали в България.”

Така накратко, арабите от промарксистки и националноосвободителни движения се оказват вписани в графата „терористи”. Макар че и това далеч не е чак толкова голяма изненада – у нас устойчивият епитет за арабите беше „мръсни араби” още в моето ранно ученичество, към средата на 60-те. Малко по-късно понятието еволюира в равенството „араби=терористи” и оттогава досега показва устойчива тенденция към оцеляване напук на всякаквите сътресения, земетресения, цунами, вулкани, които се опитват да събудят човечеството, т.е. да го накарат да се позамисли върху общата насока на своите действия – като се почне от изхвърлянето на боклука през балкона и се стигне до ядрените бойни глави, насочени към себеподобни.

 

Можем, разбира се, да оставим настрана защо изданието на Комисията по досиетата, посветено на международния тероризъм в документацията на „бившите” български тайни служби, ни се поднася точно навръх 29 ноември – можем да го отдадем на чисто съвпадение, свързано между другото с елементарно невежество по отношение на значението на тази дата.  Но тогава пък би следвало да си зададем въпроса защо нашенецът не знае, че 29 ноември е Международният ден за солидарност с палестинския народ – обявен от ООН, точно както и Международния ден за борба със СПИН. Само че за  втория ни уведомяват надлежно от националните медии – сигурно защото СПИН може да се случи (не дай Боже) всекиму, а окупацията – само на арабите и палестинците, на тях им е хак, те са терористи, така казаха по радиото и по телевизията…

Можем да оставим настрана и това, че неарабското човечество, особено в българската си част, доста трудно може да очертае границите на арабския свят и твърде фриволно включва в него кога иранците (за техен ужас и омерзение), кога афганците, пък и пакистанците.

Остава обаче въпросът с какво подобни генерализации са в интерес на българското общество. Вярно, че в началото на януари 2010 външният министър на Държавата Израел Либерман, обърна внимание на балканските държави, че „съществуват индикации от разузнаването, че балканският регион е следващата дестинация на „ал-Каида” и други ислямски екстремистки групировки”, на което някои негови балкански колеги възразиха, че страните им не са развъдник на ал-Каида” (Bosnia FM decries Lieberman remark ‘Bosnia is al-Qaida breeding ground’,Haaretz). В някои информации по темата намери място детайлът, че Либерман „споделил впечатленията си от срещите с разузнавателните служби на африкански и латиноамерикански страни” – интересна тенденция в програмите за посещенията на един външен министър. А десетина дни по-късно на посещение в Израел беше българският премиер, който отвърнал на официалната поканата с думите: “В лицето на моето правителство Израел има добър приятел” (Либерман: „Балканите са следващата цел на „Ал Кайда“, Business Post). По време на това посещение бе подписан Меморандум за разбирателство между Министерството на отбраната на Република България и Министерство на отбраната на Държавата Израел, който „дава договорно-правна основа за сътрудничество в различни сфери в областта на отбраната, сред които… борба с тероризма.” (Срещи в Израел и Палестина, Focus)

Без претенции за изчерпателно изброяване на публикациите по темата нека се задоволим само с анонса към предаването „Сеизмограф” по бТв на 6 ноември т.г., което се срещна „ребром с посланика на Израел в България Ноах Гал Гендлер за вълната от терористични заплахи в Европа и у нас и за опита на страната му в парирането на тероризма.” (Сеизмограф – 06.11.2010 г.)

На такъв фон какво да говорим за „арабите, женени за българки” или просто завършили образованието си в България, които и досега не пропускат да ни благодарят за постигнатото от тях и в личен, и в обществен план, наричайки себе си „българско лоби”, „посланици на България” – а тя продължава да се прави, че не ги познава. Или в Международния ден за солидарност с палестинския народ, да речем, представя сборник с документи на бившата Държавна сигурност за международния тероризъм. Където палестинците са разпознати и упоменати поименно. Поединично и в общия арабски кюп.

Несъмнено вглеждането в миналото има смисъл. Но има смисъл единствено, ако ни показва къде сме сгрешили, за да не повтаряме стари грешки, и къде сме били прави – за да продължим по същия път. Далеч съм от мисълта, че специалната дейност и специалните служби са ненужни на обществото. Защото по принцип не приемам за добър съветник генерализацията и абсолютизацията. Свят широк, хора всякакви… Но това, последното, както го използваме за извиняване на собствените си кривици, защо отказваме да го приложим и по отношение на другите? И ако в нашето стадо си има мърша, сме ли всички ние или повечето от нас  „октоподи”, „недосегаеми”, „нагли”? И ако ние не сме, защо в нашето публично пространство арабите да са мръсни терористи – т.е. защо априори арабин да означава подозрителен? Защо един телевизионен водещ, още повече позволил на масовия зрител да го нарича на галено „Ники” Кънчев, може да се гордее с изказвания като това, че „мадина” била оная стара част на арабските градове, „пълна с циганета, които за едно евро те водят на посочения от тебе адрес” (YouTube канал на ruslantrad, видео от шоу на Ники Кънчев с тези цитати)? Моля циганетата за извинение и си позволявам да си спомня какво настана в България преди време, когато в някакъв нов италиански речник бяха включили обяснение, че думата „вулгарен” произхождала от „българин”… Дали пък не сме си го заслужили? Добре, ама ако пък наистина арабите и преди, и сега са си били терористи – е, тогава живи да са тия, дето най-сетне ни отварят очите – по-добре късно, отколкото никога.(!?)

Как вижда Борисов свободата на словото в България?

„Виждате каква свобода на словото имаме. Не можем да преброим микрофоните. Не знам в Щатите как е. Толкова много медии дали имате във вашето пространство?…“(webcafe)

Това са думи на премиера Бойко Борисов, отправени към американския посланик Джеймс Уорлик на съвместната им пресконференция в понеделник в Академията на МВР.

Какво разбира Бойко Борисов под „свобода на словото“? Това е пространството пред него, изпълнено с микрофони. Те записват всяка негова дума, след това я предават в печатен и екранен вид, за да достигне до избирателите, т.е. народът- аз, вие и останалите. Тази информация е най-важна, с приоритет, дори да не съдържа нищо важно в себе си. Тя просто е предоставена от Бойко Борисов, който все повече се се вижда, като Rex Bulgarorum (Цар на всички българи) и все по-малко се интересува какво става извън това пространство от микрофони.

Има ли представа Бойко Борисов какво означават докладите на „Репортери без граници“? Знае ли съдържанието на редица европейски документи по отношение на свободата на словото? Има ли изобщо някаква представа колко зле е положението с медиите в България, колко натиск има върху тях и, че заради това може да си изпатим много, тъй като свободата на словото е основополагащ елемент в структурата и изграждането на европейското общество.

Гражданското общество не би могло да съществува без свободата на словото, а според последните доклади, то почти не съществува в България. Да, силна оценка, но 70-то място за европейска държава си е тревожен факт и трябва да говори доста на хората, които смятат, че вървим към демокрация и излизане от прехода. Реално вестниците и медиите, като цяло, са абсолютно притиснати в ъгъла, заставени да изпълняват бизнес, а не обществени интереси. Именно това може да ни отреже главата, когато тя ще ни е най-нужна.

Бойко Борисов разбира какво е натиск върху медиите, защото със сигурност собствената му партия прилага подобен метод. Така се случва явлението- 30 микрофона, една версия. Извинете, но това е идиотско. В коя част на света има подобно явление? В страните от т.нар. Трети свят има една, две до три медии и е ясно, че изпълняват държавните интереси. Но България нали не се числеше към този тип държави? Нали бяхме извървели пътя от комунизъм към демокрация, от робство към свобода? Тогава, защо обществото не чувства промяната. Да, можеш да плюеш по министър-председателя сега, но ако си блогър, общественик, който няма пряко въздействие върху хората. Става ли дума за вестници, там е съвсем друго положението. И кой може да оспори, че има негласно споразумение – ние пишем за вас, а вие ни оставяте да живеем. Трудно е да се види алтернативното, защото то е притиснато в ъгъла. Вестниците са почти пред фалит- подадена ръка от правителството е добре дошла.

В САЩ има няколко основни медии, които се четат от над 200 млн. души. Няма толкова много на глава от населението, колкото в България. Разликата е, че всички медии в страната ни не могат да стъпят и на съботния подлистник на New York Times, Washington Post, Financial Times и др.

И пак да задам въпроса : как вижда Бойко Борисов свободата на словото? Ами…никак.

 

%d bloggers like this: