Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Category Archives: World news

Да благодарим на пожара край Хайфа!

„Агенция Фокус:

Заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев: Пожарникарите направили за няколко дни това, което дипломацията не може за 20 години”

 

Мая Ценова

 

Всяко зло – за добро, е казал народът. Да благодарим на пожара край Хайфа! Той даде възможност на българските пожарникари да „направят добра реклама на България”, а на израелския външен министър Авигдор Либерман – повод да „пристигне в четвъртък на официално посещение в България, за да благодари на страната ни за участието в погасяването на горските пожари.” (http://www.focus-news.net/?id=s3271)

За какво му е на един външен министър повод за официално посещение, може би бихте се запитали – та нали на него просто това му е работата? Работата е в това, че в случая става дума не за някой външен министър, а за един „хардлайнер” и „ултра-националист”– квалификацията не е моя, тя е на вестник „Гардиън” (http://www.guardian.co.uk/world/2009/may/12/israel-lieberman-miliband-protests) А неговите официални визити са неизбежно съпроводени със съмнения и смущение отгоре и протести отдолу – там, където има гражданско общество с глави на раменете, разбира се (вж. същата публикация на „Гардиан” например). Казвам съмнения и смущение също не случайно: отношението към външния министър на израелския кабинет в международните официални и в частност дипломатически среди е направило впечатление дори на вестник „Хаарец”, за да го накара да изведе в заглавие на неотдавнашното си интервю с помощник-държавния секретар на САЩ по близкоизточните въпроси Джефри Фелтман „Игнорират ли САЩ Авигдор Либерман?” (http://www.haaretz.com/news/features/jeffrey-feltman-is-the-u-s-ignoring-avigdor-lieberman-1.320862) Със сигурност същото това отношение е и сред вдъхновилите пи-ар-материала на Джош Смиловиц  „Къде в света е Авигдор Либерман?” (http://www.israelpolicyforum.org/blog/where-world-avigdor-lieberman), в който авторът всячески се опитва да ни покаже колко широкомащабни контакти поддържа израелският външен министър – „човек с много мисии”, който осъществил първото от 18 години насам посещение на израелски външен министър в Африка на юг от Сахара и първото от 22 години насам посещение в Южна Америка, както и бил „първият израелски външен министър изобщо, който посетил трите балкански нации – Хърватска, Сърбия и Черна гора”. (Добре, де, г-н Смиловиц, ама откога всъщност съществуват тия три балкански държави, та да има как да ги е посетил някой израелски външен министър?)

А ето и почвата, върху която израстват най-малко съмненията на домакините на г-н Либерман по света – назовани както от интервюиращия от в-к „Хаарец”, така и в дипломатичните отговори на неговия високопоставен събеседник Фелтман:

– А относно нашия министър на външните работи? Някои може би ще кажат, че той не се отнася твърде добре към тези палестински аспирации. Как Вие преценявате това?

– Ами в крайна сметка премиерът Нетаняху е главата на правителството и главата на коалицията. Той заяви публично, че неговата цел е уреждането чрез две държави. Той каза в Белия дом, че президентът Аббас е негов партньор. Той е човекът, според нас, който следва политиката, която съвпада с нашите национални интереси за постигане на уреждането чрез две държави.

– Т.е. Вие казвате: нека просто да игнорираме Либерман?

– Ами в контекста на преговорите премиерът е този, който определя дневния ред.

 

Е, в гасенето на пожара край Хайфа (нека не пропуснем да изразим съчувствие на всички пострадали за страданията им!, както и да поздравим 92-та българи, че успешно дадоха своя принос и се завърнаха живи и здрави!) взеха участие екипи от 18 държави, „около 1000 пожарни машини включително от Палестинската автономия” (http://www.bnr.bg/sites/horizont/News/World/Pages/1207pojar.aspx). Вярно, че палестинска „автономия” в смисъла на автономия просто няма – поради наличието на израелска окупация на териториите, за които става дума, но

премиерът Нетаняху благодари по телефона лично на палестинския президент Махмуд Аббас. Както и на българския премиер Борисов, а сигурно и на останалите държавни глави. Колко от 18-те държави участнички в гасенето на пожара обаче ще приемат на официално посещение външния министър Либерман, който да им поднесе и своята благодарност?

 

Advertisements

В защита на Джулиан Асанж и WikiLeaks

Максим Проданов

Бенджамин Франклин някога е казал, че първа отговорност на всеки гражданин е да оспорва властта. Това не е урок по морал. Не е и съвет, който трябва да приемете, защото идва от авторитетен източник. Това е проста, но гениална програма за премахване на злоупотребите в едно общество.

Не липсват хора като Даниел Елсберг, Хауърд Зин, Ноам Чомски, Джулиан Асанж, готови да разкриват злоупотребите дори с цената на лична саможертва. Обикновени хора, дълбаещи в онова, което властта е закопала дълбоко и преценила за твърде „опасно“ или „неудобно“ за „лаиците“. За съжаление много граждани отхвърлят това знание, приемат покровителството на властта и дори са готови да я защитават от „враговете“, дръзнали да я оспорват. Прекалено много хора са съгласни, че властта има право независимо от тяхното желание да крие информация по своя преценка „за доброто на всички“. Този хроничен недостатък на обществото ни прави демокрацията мит, неосъществена мечта, прост етикет без значение.

Днешният „враг номер едно“ за властта е Джулиан Асанж – основателят на сайта УикиЛийкс, който публикува стотици хиляди тайни документи за войните в Ирак и Афганистан, и за механизмите на световната политика. В защита на Асанж застанаха Чомски и Елсберг, както и независими медии като Democracy Now. Срещу него обаче застанаха много по-силни врагове – влиятелни политици, медийни корпорации, цели правителства, мощни организации като ЦРУ, Пентагона и Интерпол.  През 2008 г. бе публикуван план на американските служби да унищожат WikiLeaks. В него се казва: „УикиЛийкс използва доверието като притегателен център… ако бъдат разкрити имената, самоличностите, ако бъдат уволнени, дадени под съд вътрешни лица и информатори, този център може да бъде повреден или унищожен…“. През 2007 г. членове на УикиЛийкс сигнализираха, че са били тайно снимани и сплашвани от полицията и членове на британското разузнаване.  Тази година администрацията на Обама поиска от Англия, Германия, Австралия и други страни от НАТО да попречат на Асанж да пътува. Точно преди публикацията на „афганистанските дневници“ се появиха съмнителни обвинения срещу Асанж за сексуален тормоз. Бяха нападнати компаниите, през които УикиЛийкс получаваше дарения. Многократно бяха нападани сървърите на УикиЛийкс с т.нар. DDoS атаки. Вчера след политически натиск от американското правителство сайтът бе спрян от сървърите на AmazonPayPal блокира даренията към организацията и властите дори започнаха да сплашват обикновени граждани с уволнение, ако посетят УикиЛийкс (1)(2)(3).

Медийната атака срещу УикиЛийкс не бе по-малко ожесточена. Сара Пейлин (кандидат за вицепрезидент на САЩ от 2008 г.) каза, че Асанж трябва да бъде преследван като терорист от Ал Кайда. Том Фланаган, съветник на канадския премиер призова Асанж да бъде убит. Бил О’Райли, водещ в телевизия Фокс Нюз (на Рупърт Мърдок) заяви, че иска безпилотен самолет да удари Асанж, а информаторите му да бъдат екзекутирани като предатели.

Не мога да пропусна и Брадли Манинг – източникът на много от изтеклата информация, който вече половин година стои в плен без присъда, в очакване на военен съд. Към него се изляха не по-малко подобни заплахи. Възможно е да бъде строго наказан, за да бъдат обезкуражени бъдещи информатори.

Обявеният за най-влиятелен човек в Америка тази година – водещият на Daily Show Джон Стюарт, се обърна към Асанж с думите: „подценяваш циничността на американците към правителството им. Ние организирахме преврати в Чили, Иран, Гватемала и пр… трябва да прочетеш нещата, които вече знаем за себе си. Освен ако в документите не се казва, че извънземните от Зона 51 са убили Кенеди, спри с драматизма“.

Да оставим на страна, че е достатъчно драматично влиятелни политици да призовават да бъдеш убит, Пентагонът, Интерпол и най-големите световни правителства да искат да изчезнеш от белия свят, аргументът на Стюарт е доста плашещ. Излиза, че щом американците не се интересуват особено от престъпленията, които се извършват в тяхно име, разкрития като „Collateral Murder„, „Иракските“ и „Афганистанските дневници“ нямат особена важност. Наистина, когато границата на приемливото се измести толкова много, и най-отвратителното се превръща в „обикновено“. Веднага след репортажа си за УикиЛийкс, Джон Стюарт обърна внимание на другия важен проблем на деня – финансовите проблеми на „Имението Плейбой“. Драмата там бе по-забележима. Тъжно е, че вълненията на хората толкова плътно следват вълненията на масмедиите. Медиите диктуват дали смъртта на Майкъл Джексън ще бъде по-значима от убийствата, експлоатацията, заблуждаването на милиони хора. А и самите зрители предпочитат да знаят хиляди подробности за живота на звездите, отколкото основни факти за грозната ни политическа и икономическа система.

До болка в медиите ни бе повтаряно и, че информацията, идваща от УикиЛийкс е или смъртно опасна за нашата сигурност, или „нищо ново, нищо важно“. Двете неща не могат да бъдат вeрни едновременно. Но пък могат да бъдат едновременно невeрни. Бих попитал: кой знаеше за несъобщените убийства на десетки хиляди цивилни в Ирак и Афганистан; за „Collateral Murder“; за съдържанието на дипломатическите дневници? Ако „вече знаем всичко“, може ли някой сега да каже какво има в останалите 2,5 милиона документи, които упорито искаме да спрем? Знаем ли вече какво има в банковите документи, които се готви да публикува УикиЛийкс? Знаем ли какво още се крие от нас? Краткият отговор е „не“. Единственият въпрос е „искаме ли да знаем“? Въпреки умората и отчаянието от истинския образ на системата, моят отговор все още е „ДА“.

Катар домакин на световното по футбол,Обама сърдит

22-членната комисия на ФИФА реши да избере Катар за домакин на Мондиала през 2022 година. За домакин през 2018 година пък е посочена Русия. Така за първи път в историята първенствата на планетата ще бъдат в славянска и в арабска страна.

Барак Обама пък се разсърди, че ФИФА избрала Катар пред САЩ за домакин. Е, аз не виждам защо президентът на САЩ да се ядосва, след като съществуват поне две причини страната му да не бъде избрана за домакин. Първата е, че Щатите вече са били домакин. Втората причина е, че Катар има далеч повече възможности да организира звездни световни финали, отколкото САЩ (по-скъпи стадиони, по-добра инфраструктура, много пари за артикули и какво ли още не).

Разбира се, има и трета причина, чисто на фенска основа. Всеки, който се интересува от футбол ще се съгласи, че американците са „кота нула“ по отношение на този спорт. Дори не го свързват с думата „football“, а със „soccer“, защото под първото разбират съвсем различно нещо. Американската публика е напълно неориентирана по отношение на отбори, играчи и други елементи на великата игра. Не са виновни, просто този спорт не е развит там. Да не говорим, че е ужасно да ставаш в 4 сутринта, за да гледаш мачовете от световното.

Затова, съжалявам Барак, но ще трябва да гледаш световното в Кремъл и Доха. А ето и клип за стадионите, които Катар приготвя за световното първенство по футбол:

 

This slideshow requires JavaScript.

%d bloggers like this: