Послание

by Tatau

Гневът е причината за много страдания на хората. Това чувство , толкова познато , ни завладява още щом егото ни бъде наранено. Започваме да съдим, да раздаваме присъди , да недоволстваме. Вместо да съдим хората, колко по-добре щеше да е , ако се опитаме да ги разберем. Да се запитаме защо постъпват по един или друг начин. Не критикувайте, не съдете.

Човек трябва да бъде добър.Не просто да върши нещо добро, а де се пребори със себе си ,за да може да е добър преди всичко със себе си , за да може да стори същото и с други около него. Минавам по един път веднъж само, и доброто, което мога да направя за този веднъж път , ще го направя.Повторете си тезидуми неведнъж. Кажете нещо добро на някой, похвалете го – и бъдете искрени.Горчивият урок на неискреното изказване на похвала го научих прекалено рано. Да спрем да мислим за собствените си постижения и нужди – обърнете се за хората около себе си. Одобряваме от сърце и ще сме щедри в похвалите – това е правилното за мен, а надявам се и за вас. Хората ще оценят думите ви и ще ги носят в сърцето си дори години след , като сте ги казали. Бъдете искрени.

Човек преди всичко е егоист .В него се поражда оново чувство за самосъхранение, което в много пъти наранява останалите , дори да не го показват.Да оставим хората около нас да прояват въображение , да бъдат творци.Да не ги задушаваме със собствените си идеи и желания. Събудете твореца в човека до вас.

“Човек без усмивка не бива да отваря магазин”. Преди хилядолетия китайците са проумели това.А знаете ли-излизам по улиците на София и не виждам много усмивки, даже малко…Хората са омърлушени , загубили вяра в нещо, на което държат –или просто не знаят , че усмивката е нещо вълшебно.Тя е нашият посланик на доброто. С нея може да направим живота на човек до нас по-светъл, да му помогне да разбере, че не всяка надежда е загубена. Усмивката не струва нищо, а дава много. Тя трае само миг, но споменът остава завинаги.Не може да сe купи, заеме , защото не притежава ценност , докато не бъде дадена от сърцето.Нека се усмихваме повече.

Аз , приятели , съм страдал , сигурно както повечето от вас. До скоро не можех да проумея злобата , която човек излъчва при завист, при наранено достойнство. Оставете това излишно достойнство! Защото е хубаво чевк да има това качество, но то губи своята добра страна, когато започне да наранява друг.А както е казано : Щастието е постигнато не тогава , когато няма какво да се добави, а когато няма какво да се премахне. В пустинята на далечна Сирия, хората имат поговорка – който обича меда, не изяжда буркана наведнъж. В любовта, в живота –човек не трябва да е консуматор , винаги трябва да си оставя по малко от буркана, за да не се окаже в един момент , че вие сте станали празни хора.

*Повлияно от книгите на Дейл Карнеги

Думите,които не казваме

Събудих се и видях, че стаята вече е осветена от утринните слънчеви лъчи. Събудих се и мислите веднага обзеха главата ми. Напоследък не можех да не мисля,винаги се появяваше нещо , което да занимава вниманието ми , по едно време смятах, че ще полудея – искаше ми се да не мисля за нищо , ето така -просто да си седя и да гледам в една точка. Но не ставаше така и дори сега, веднага щом станех те идваха в главата ми. В интерес на истината аз канех тези мисли, защото това бяха мисли за едно момиче. Единствените ми хубави мигове ,  когато мислех нещо бяха за това момиче. Още от преди време смятах,че Любовта е единственото реално нещо,ако може да се каже така,на този свят. Че ако станеше нещо ужасно, единствено  Любовта ще спаси човек , в която и да е нейна форма. А сега любовта беше придобила материален образ в моите очи. Едно момиче превърнало се от мечта в реалност,  от желание в единствена мисъл. И като се замисля колко мечтаех за това момиче , направо настръхвам. Толкова, че сега,  когато е с мен се е превърнала в…блян. Блян, който превзимаше крепоста на разсъдъкът ми и нямаше изгледи да се отстрани. Не че аз исках – напротив. В този случай постъпвах ,  като мазохист и нямах никакво намерение да преча на завоевателя .  И попаднах в най-голямата лудост за човешката душа – любовта. Да, лудост , единствената , от която човек не желае да се отърве, а иска ако може и още по-луд да стане.
Станах от леглото и се заобличах. Облякох се и след минути бях на улицата.
Вървях и пак мислех за любовта, за моята любов. Всеки човек има своя любов и дали ще я срещне или не е само въпрос на време.и ще я срещне , защото всеки трябва да опита от това благо, все още неопорочено от модерни технологии и т. н. А моята любов имаше прекрасни очи , които ме караха да се чувствам безпомощен. Дори имаше глас , който ме опияняваше с всяка дума. Чувствах допира й , който можеше да се сравни единствено с докосване до коприна. Какво повече да искам – разговарях си с Любовта. Не, не ме мислете за луд. Любовта си имаше име , тя беше реален човек ,  но за мен няма думи как да я опиша.
Както вървях и се бях унесъл в мислите си едно момче мина покрай мен и леко ме бутна.
-Извинявай, не исках- каза то.  Изгледах го за миг – нормално момче,  май не беше от квартала.
-Няма проблем – казах набързо и отминах напред. След минути осъзнах, че то ходи след мен.
-Ей, какво има , защо вървиш след мен! – сопнах се аз и чаках да видя реакцията му.
– Замислен си – започна момчето – нещо е обвзело мисълта ти. Изпаднах в лек ужас – откъде знаеше, че размишлявам , че изобщо съм в това състояние. Май прекалено явно беше.
-Може и така да е – не мисля, че те интересува.
– Ако смяташ, че така ще постигнеш нещо , съмнявам се – гледаше ме с черните си очи.
– Кое да постигна?  За какво говориш?
– Искаш да кажеш , че я обичаш нали?  Искаш да споделиш мислите си, но смяташ , че са прекалено отнесени .
– Говориш глупости. Трябва да тръгвам. Откъде знаеше за всичко това! Не мисля, че чак съм говорел на глас….
– Не си говорил на глас. Чух сърцето ти , а то ми каза достатъчно.
– И какво чу?
-Достатъчно , за да разбера , че искаш да говориш , а не да мислиш.  Защо не и кажеш колко я обичаш? Мислиш ли, че тя не желае да чуе тези думи от от устата ти?  Не – тя иска да чуе , да кажеш колко я обичаш. Това са мисли, които трябва да се споделят, породени са от двама души и трябва да са споделени . Любовта не е едностранна, дори когато не е споделена. А тя те обича. Време е да й покажеш, а не да се разхождаш , като древен философ. Лицето на влюбения се познава от километри – то е загрижено, умълчано. А трябва да е весело и живо. Не бъди егоист , както във всички твой дела! Любовта се доказва , а ти постъпваш егоистично , като не и казваш най-елементарните думи.
– Прав си, но…
– Обичам те. Няма по-прости думи от тях.  Две – но изразяват такова огромно съдържание, че не може да си помислиш. И хората се страхуват да ги кажат, заради това съдържание. Помисли си върху това и се замисли накъде ще отидеш – винаги има два пътя.
Умълчах се.  Бях тръгнал за закуска , а какво чух. Бях свел глава и стоях ,  като пред призрак.
-А… – момчето беше изчезнало и не разбрах как. Както по филмите – някой казваше нещо важно и после изчезваше. Не ме интересуваше къде е. Разбрах, че съм бил егоист. Прибрах се с празни ръце- забравих да купя нещо. Цял ден мислих и видях ,че в себе си съм бил егоист,за да не изкажа това , което трябваше. Стана вечер – очаквах да се чуя с нея , но не знаех какво да кажа. И думите ми се извърволиха сами. Сега исках да кажа единствено – обичам те.

Знаеш ли

Здравей, това може да е до теб, но може би съм и сбъркал адреса.Ако е така-моля те върни това, което четеш и не разказвай за него.

Знаеш ли какво е да седиш в стаята, сам на лунната светлина, да гледаш белия таван, очаквайки да видиш лицето на човека, който обичаш? Птиците са моите приятели, те седят до мен и  слушат гласа ми, който нашепва името ти.Искат да изкълват сърцето ми, за да не ме боли. Аз не им давам, защото  Ти си там. А какво ще правя без теб? Понякога седя в празната стая и си спомням за миналото.Толкова се замислям, че забравям кое е моето настояще.Може би го забравям, защото ти не си в него.

Знаеш ли какво е да говориш на птиците? Те са добри слушатели. Споделям им мислите си,те знаят всичко за мен, но защо никога не казват нещо? Просто отлитат някъде, докато не им дам трохички на прозореца, тогава идват пак и аз им говоря.Когато е хубаво времето те кацат за дълго време, дори по ръцете ми, не се страхуват. Те са като прекрасните думи на влюбения – изричани, когато има защо, седят при другия, докато им се дава храна, после отлитат надалеч.

Знаеш ли какво е да мразиш и да обичаш в едно и също време? Аз знам.Но не мога да ти го кажа.Искам да викам, гледайки в нищото, но не мога.Мога само да викам името ти в мислите си, но ти не идваш .Защо? Може би не съм ти приятен…сигурно е това.Или съм луд? Луд ли съм….Все повече се мисля за ненормален….да обичам , а да те мразя.Нима паднах толкова ниско? Е, кой не е луд…защо пък да не съм луд…

Знаеш ли … не знам кой съм.Да, наистина не знам. Изгубих се някъде сред многото скандали, сред томовете от книги с неприязън и злост.Душата ми остана в библиотеката, където единствено четях книгите на мъката. Последните страници не ги дочетох….нямах сили.Понякога, Любов, понякога толкова се натъжавам, че дори нямам сили да заплача. Сълзите ми седят на върха на миглите , но не падат върху страниците на отворената книга…А толкова искам да заплача.Последният път,Любов, затворих книгата, която четох.Реших, че няма какво да прочета повече за мъката. Исках да скъсам последните страници, но лудостта ме спря.

Знаеш ли какво е да вървиш по улиците, а да летиш над Града? Винаги, като излизам навън уж отивам за вестник.Но никога не се връщам с него.Винаги го забравям, защото излизайки аз политам над сивия град , за да зърна къде си.Но пак не те виждам…Събужда ме гласът на продавачката, когато отново съм забравил вестника си.

Бих написал подател на писмото, което пиша ,но Любов – кой да напиша? Не знам кой съм.Знаеш ли – няма да те търся повече.Стой там където си, или не си.Но няма да те търся. Знаеш ли ….всъщност нищо. Може би е по-добре да скъсам това и да го хвърля при другите бели листа, които не успях да запълня с думи.