Една година на стоп през Испания,Великобритания и Мароко

Вчера (18 ноември) получих едно хубаво съобщение във Facebook, една покана за изложба. Подател бе моя приятел и съученик в НГДЕК, Петър Станчев, който ми съобщаваше накратко, че открива експозиция със свои фотографии в софийското заведение, превърнало се в символ на алтернативното мислене, „Апартамента“. Освен, че сме се засичали в гимназията, аз редовно чета блога му „Напред и нагоре!“. Последната му статия пък стана хит, за съжаление, писана по не толкова светъл повод. Ето защо новината (пусната и в TBox и Академика), че е открил изложба ме заинтригува много.

„Една година на стоп“. Как изглежда това? Какво е чувството да пътуваш толкова време единствено на стоп. Да си видял много места, които сами те карат да крещиш от кеф, че са останали в ума ти. Гледки от Великобритания, България, Португалия, Мароко и Испания. Това разказва тази изложба, която ще остане един месец в „Апартамента“ (ул. „Неофит Рилски“ 68, до „Уго“).

Сметнах, че не може да се размине просто със съобщение, затова го помолих да поговорим малко за самия него, за пътуването на стоп, както и за изложбата.

 

Как дойде идеята за изложбата?

 

Съвсем естествено. Имах един куп хубави кадри след поредното си пътуване и ми се искаше да събера приятели на по чаша вино, да си поговорим, да се посмеем и да споделя емоцията. Получи се наистина прекрасно.

 

Защо в „Апартамента“?

 

Не си представям снимките си в галерия. Поне не и тези. „Апартамента“ е място с дух и амотсфера, то прекрасно пасва на усещането, което снимките създават. Можеш да седнеш с чаша вино, да поговориш с някого, заобиколен от картинките. Харесвах „Апартамента“ до вчера. След вчера започнах да го обичам.

Какво е пътуването за теб и какво научи от местата, които си посещавал?

 

Пътуването е необходимост. Изискване, което душата и мечтите поставят на реалността. Научил съм много за себе си. Това е и заради начините, по които пътувам. Пътуването е калило най-силните ми приятелства. Научило ме е, че пътят и гледните точки към него са безкрайни, колкото и хората, които можеш да срещнеш „на стоп“. Много цвят има по този свят, не можем да го гледаме едноцветно.

 

Кое място е останало в ума ти, което винаги ще помниш?

 

Не е едно. Имаше сега лятото един плаж в Кадакес, Испания – мястото, където Салвадор Дали е рисувал през летата. Плажчето беше голямо точно, за да се съберем аз и раницата ми и беше изцяло заобиколено от скали. Пред себе си имах един приказен залив, пълен с платноходки. Осъзнах, че светът в главата ми може да е по-красив и от илюстрация в детска книжка. Разбира се, има много такива места. Няма най-хубаво или най-специално.

Трудно ли е да се пътува на стоп?

 

Не. Нужно е човек да се отърве от страха и недоверието, с което гледа света. Това е единствената трудност. Другото е просто – заставаш на пътя с вдигната ръка и чакаш пътя да те отведе нанякъде.

 

Какво смяташ за национализма и в България нужен ли е. Не е ли по-добре да бъдем патриоти, да пазим страната си, а не да изграждаме доктрина върху омраза? Имаш ли представа как е в други държави.

 

По-добре е, разбира се. Убеден съм, че да обичаш мястото, към което принадлежиш е нещо безкрайно нормално. Това в никакъв случай обаче не трябва да затварят съзнанието и мисълта ти в това място. Патриотизмът е романтична фикция и не бива да се прекалява с нея. В крайна сметка, повечето неща на този свят, които си струват са някаква романтична фикция, но трябва да има разумна граница. Патриотизмът е чудесно поле за манипулация и много от хората не осъзнават това. Човек трябва да обмисля всичко, дори и да вярва в нещо.

Има ли гражданско общество в България?

 

Не, но има наченки. Нужно е време, за да се изградят достатъчно мислещи и несъгласни хора, които да са ядрото на това общество. Опасявам се обаче, че нямаме много време. България няма особено светло бъдеще пред себе си, ако сегашните процеси продължат. Българското население буквално изчезва, стопява се. Свестните хора са принудени да потърсят изход извън страната. След 20 години просто няма да има България – няма да има кой да работи, да изхранва тази държава. Няма да има квалифицирани кадри, няма да има инвестиции съответно. Огромен дял на възрастното население, неграмотност. Това е факт, но никой не говори за него. Злободневието тотално смазва.

 

Върху какво смяташ да наблегнеш в следващите месеци? Правиш ли планове?

 

Наблягам над оцеляването си през зимата. Студ, мрак – такива ужаси (смее се). Имам някакви идеи в главата си, но не знам дали ще са същите след месец-два. Чакам пролетта с нетърпение.

 

Ще развиваш ли повече блога си?

 

Да. Направих блога заради себе си. Провокира ме да запазя по някакъв начин спомените си, защото всичко избледнява с времето. Искам да мога да се върна към емоциите си от някакъв момент след време, когато ще имам нужда от това. Пък и помага да си направиш някаква ретроспекция и оценка.

Няколко песни,подходящи за пътувания.Какво слушате вие?

Обожавам да пътувам (то кой ли не обича!) и музиката по време на цялото пътешествие е важна за мен. Така се отдавам на пътя, мога да мечтая. Защото един от смислите на пътуването е да помечтаеш.

Днес е неделя, ден за почивка, разходка в парка и планове за седмицата. Аз лично в неделя отделям време за себе си, структурирам дните си, задачите, дочитам някоя книга или просто се разхождам навън. Днес, като за неделя, ще си припомням някои пътувания. Ще споделя с вас част от песните, които обичам да слушам по време на път. Те не са подредени по значимост, просто така се случи. Надявам се да харесате поне някоя от тях.

Ще се радвам да споделите вие какви песни предпочитате, когато пътувате 🙂 За някои колеги блогъри особено държа да разбера какво слушат на път (ако слушат изобщо), например Ламот, Настя, Йосиф Флавий, Циничният елф, Sky Mender, Янина.

David Gray – Babylon

Toto- Africa

David Gray – Sail Away

Sting – Desert rose

Lynyrd Skynyrd – Sweet home Alabama

Roy Orbison – I drove all night

Elissa – Ayshalak

Notis Sfakianakis – Giftissa mera

Chris de Burgh – Lebanese night

Roxette – Joyride

Kate Ryan – Voyage, voyage

Marc Lavoine & Christina Marocco- J`ai tout oublie

 

 

 

Махарде-градът на патриарх Игнатий IV

Най-много обичам, когато имам гост-автори в Интидар! Това ме прави щастлив и ми показва, че блогът се чете. Получих статия от един прелюбопитен човек. Той не само е със сирийски произход, искащ да покаже къде живее фамилията му в Сирия, но е и колега блогър. И то много четен и коментиран:) Няма да кажа нищо повече за него, просто прочете това, което има да ни разкаже за неговото място-Махардe.

Повечето хора, които се интересуват от Близкия изток и по-специално от Сирия, вероятно са чували за стария арамейски град  ( и част от пътя на коприната) Палмира. Чували са и за най-големия замък, построен от рицарите-хоспиталиери – Крак дьо Шавелие. Дамаск е вероятно най-старата столица в света, а съвсем близо до нея са градовете Маалула и Сейдная – две от малкото места, където все още се говори езикът на Иисус Христос – арамейски.  Амфитеатърът в Босра пък е един от най-големите, изящни и добре запазени в света.

Но има едно място, което е по-специално за мен и което вероятно никой не е чувал – Махарде. Бащиното родно място. Град Махарде наистина се различава от всичко останало наоколо. Това е малък град (20 000 ж.), разположен на 50 км от Хама, на река Оронто.  С горещ климат. Съставен е изцяло от християнско (православно) население. Всъщност именно религията и жените са нещото, с което Махарде се откроява.  Два символа подкрепят горното твърдение – патриархът на Антиохия, отец Хазим, и олимпийската шампионка Гада Шуаа. И с двамата съм свързан, макар и косвено.

Отец Хазим, или както е известен патриарх Игнатий IV*, е третият по важност човек в Православието. В миналото патриархът на Антиохия имал огромна власт и значение. Религията е доста важна сред жителите на града, което е разбираемо, предвид разположението му и културните  разбирания на жителите. Всяка неделя махарданци ходят на църква. Отец Хазим е далечен мой роднина, а двамата с дядо ми Д. (на който съм и кръстен) са били първи приятели. Дядо ми е бил голям калпазанин, де.  Хващал приятеля си Хазим (който е бил поп по онова време) и го налагал, докато последният не изпсува Бог, а това е било голямо наказание за младши поп, предполагам. Ето откъде тръгнали атеистичните нишки в мен (шегувам се). В чест на отец Хазим в града се строи църква, която по мое мнение ще се превърне в истинско архитектурно бижу.

За разлика от останалия ориенталски свят, в Махарде жената заема централно място в семейството. Бил съм

Църквата,посветена на отец Хазим,която трябва скоро да бъде завършена.

на три континента, но честно казано на много малко места съм виждал толкова красиви жени. Махарданки имат изключителен дух, държат и крепят семейната идилия, общо взето са жени със силен характер. Не случайно първият и единствен олимпийски шампион на Сирия е жена от Махарде – Гада Шуаа. Шампионка от Сидни и то в една от най-тежките и комплексни дисциплини – седмобоя. Гада Шуаа, освен че е гордостта на градчето, е и моя съседка, родния й дом се намира на 5 крачки от бащината къща. Дори като съвсем малък сме играли и търчали на двора с голямата кака Гада. Друга съседка пък е Фаузии Даюб – сребърна медалистка по тенис на маса. Една от брадовчедките ми, Рима Д., постепенно се превръща в една от звездите на местния баскетбол. Много голяма част от момичетата в Махарде съвсем спокойно могат да спечелят конкурси за красота.
Град Махарде има и българска връзка. Компанията „Агрокомплект” изгражда язовира „Махарде”, който се намира в покрайнините на града. Българите, работили по този проект, са останали с добро впечатление от гостоприемните махарданци. Чувал съм от разкази, че са пирували до късни зори, пиейки вино и арак. До язовира е и ТЕЦ-а, в който работят китайски граждани, настанени в специални общежития до електроцентралата. Вечерно време може да срещнете много от тях в центъра на града, който е доста оживен след залез слънце. Махарданци ги приемат с любопитство  и често ги черпят със сладолед ( по махарданска рецепта, друга гордост на града) и студени пуншове.

В Махарде красивите къщи не са рядкост.

Другото нещо, което ще ви направи впечатление в Махарде, са моторите. Всеки жител има поне по един мотор. Нощно време младежите яхват моторите и карат по улиците на града, които по това време са препълнени и се превръщат в истинско гъмжило от машини и хора. Мадамите се разхождат по улиците, а покрай тях профучават момчета с мотори. Може да видите цели семейства да бродят и да коментират последните новини от града.
През деня махарданци работят, а те са прочути в цялата област като добри механици, архитекти, лекари, занаятчии, строители, инженери. Голяма част от младите  си пробват късмета и в чужбина, заминават да работят като специалисти в Катар, Бахрейн, Нигерия, ОАЕ, С.Арабия. Но винаги след това се връщат на свещеното им родно място, след като са събрали достатъчно пари да изградят собствен дом. А да изградят благополучно семейство, това е идеала на всеки махарданец. Някои си съсипват дори здравето от работа, само и само за да осигури бъдещето на своето семейство. Между другото, в града не е имало случай на развод.

Е, тук разказа приключва. Махарде е място, което страшно много ми наподобява галското село на Астерикс и Обеликс, което римляните така и не успели да го покорят. Напомня ми и за Анкх-Морпорк от книгите на Пратчет, защото махарданци си имат и своите чудатости и недостатъци, които обаче на мен са по-скоро забавни и смешни. Тези чудатости се проявяват понякога и при баща ми, и при мен. Не знам дали е за добро или зло. Винаги съм завиждал на спокойния, и хармоничен живот, който водят махарданци. Едно важно място за мен. Може би прекалено малко, скучно и прашно за да ме задържи там, но определено е част от мен.

* Повече за патриарх Игнатий и Антиохийската патриаршия-тук.

Благодаря ти за споделеното, приятелю! Сигурен съм, че един ден ще се видим там, а се надявам, че и на читателите им беше интересно!