Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Една година на стоп през Испания,Великобритания и Мароко

Вчера (18 ноември) получих едно хубаво съобщение във Facebook, една покана за изложба. Подател бе моя приятел и съученик в НГДЕК, Петър Станчев, който ми съобщаваше накратко, че открива експозиция със свои фотографии в софийското заведение, превърнало се в символ на алтернативното мислене, „Апартамента“. Освен, че сме се засичали в гимназията, аз редовно чета блога му „Напред и нагоре!“. Последната му статия пък стана хит, за съжаление, писана по не толкова светъл повод. Ето защо новината (пусната и в TBox и Академика), че е открил изложба ме заинтригува много.

„Една година на стоп“. Как изглежда това? Какво е чувството да пътуваш толкова време единствено на стоп. Да си видял много места, които сами те карат да крещиш от кеф, че са останали в ума ти. Гледки от Великобритания, България, Португалия, Мароко и Испания. Това разказва тази изложба, която ще остане един месец в „Апартамента“ (ул. „Неофит Рилски“ 68, до „Уго“).

Сметнах, че не може да се размине просто със съобщение, затова го помолих да поговорим малко за самия него, за пътуването на стоп, както и за изложбата.

 

Как дойде идеята за изложбата?

 

Съвсем естествено. Имах един куп хубави кадри след поредното си пътуване и ми се искаше да събера приятели на по чаша вино, да си поговорим, да се посмеем и да споделя емоцията. Получи се наистина прекрасно.

 

Защо в „Апартамента“?

 

Не си представям снимките си в галерия. Поне не и тези. „Апартамента“ е място с дух и амотсфера, то прекрасно пасва на усещането, което снимките създават. Можеш да седнеш с чаша вино, да поговориш с някого, заобиколен от картинките. Харесвах „Апартамента“ до вчера. След вчера започнах да го обичам.

Какво е пътуването за теб и какво научи от местата, които си посещавал?

 

Пътуването е необходимост. Изискване, което душата и мечтите поставят на реалността. Научил съм много за себе си. Това е и заради начините, по които пътувам. Пътуването е калило най-силните ми приятелства. Научило ме е, че пътят и гледните точки към него са безкрайни, колкото и хората, които можеш да срещнеш „на стоп“. Много цвят има по този свят, не можем да го гледаме едноцветно.

 

Кое място е останало в ума ти, което винаги ще помниш?

 

Не е едно. Имаше сега лятото един плаж в Кадакес, Испания – мястото, където Салвадор Дали е рисувал през летата. Плажчето беше голямо точно, за да се съберем аз и раницата ми и беше изцяло заобиколено от скали. Пред себе си имах един приказен залив, пълен с платноходки. Осъзнах, че светът в главата ми може да е по-красив и от илюстрация в детска книжка. Разбира се, има много такива места. Няма най-хубаво или най-специално.

Трудно ли е да се пътува на стоп?

 

Не. Нужно е човек да се отърве от страха и недоверието, с което гледа света. Това е единствената трудност. Другото е просто – заставаш на пътя с вдигната ръка и чакаш пътя да те отведе нанякъде.

 

Какво смяташ за национализма и в България нужен ли е. Не е ли по-добре да бъдем патриоти, да пазим страната си, а не да изграждаме доктрина върху омраза? Имаш ли представа как е в други държави.

 

По-добре е, разбира се. Убеден съм, че да обичаш мястото, към което принадлежиш е нещо безкрайно нормално. Това в никакъв случай обаче не трябва да затварят съзнанието и мисълта ти в това място. Патриотизмът е романтична фикция и не бива да се прекалява с нея. В крайна сметка, повечето неща на този свят, които си струват са някаква романтична фикция, но трябва да има разумна граница. Патриотизмът е чудесно поле за манипулация и много от хората не осъзнават това. Човек трябва да обмисля всичко, дори и да вярва в нещо.

Има ли гражданско общество в България?

 

Не, но има наченки. Нужно е време, за да се изградят достатъчно мислещи и несъгласни хора, които да са ядрото на това общество. Опасявам се обаче, че нямаме много време. България няма особено светло бъдеще пред себе си, ако сегашните процеси продължат. Българското население буквално изчезва, стопява се. Свестните хора са принудени да потърсят изход извън страната. След 20 години просто няма да има България – няма да има кой да работи, да изхранва тази държава. Няма да има квалифицирани кадри, няма да има инвестиции съответно. Огромен дял на възрастното население, неграмотност. Това е факт, но никой не говори за него. Злободневието тотално смазва.

 

Върху какво смяташ да наблегнеш в следващите месеци? Правиш ли планове?

 

Наблягам над оцеляването си през зимата. Студ, мрак – такива ужаси (смее се). Имам някакви идеи в главата си, но не знам дали ще са същите след месец-два. Чакам пролетта с нетърпение.

 

Ще развиваш ли повече блога си?

 

Да. Направих блога заради себе си. Провокира ме да запазя по някакъв начин спомените си, защото всичко избледнява с времето. Искам да мога да се върна към емоциите си от някакъв момент след време, когато ще имам нужда от това. Пък и помага да си направиш някаква ретроспекция и оценка.

3 responses to “Една година на стоп през Испания,Великобритания и Мароко

  1. Плод&зеленчук ноември 19, 2010 в 10:01 pm

    Предпочитам лютеница, сирене и български език пред „гражданското общество“ от Западните афиши.

  2. lammoth ноември 20, 2010 в 3:29 pm

    завиждам на хората, които имат възможността да пътуват по непознати места🙂

  3. militero ноември 20, 2010 в 6:47 pm

    Преди време се запознах с едно швейцарско хипи. Пичът успя да стигне от Цюрих до Кабул на стоп за половин година.🙂

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: