Най-накрая в хотела,утре още 600 км. към Сирия

Ето,че най-накрая съм в хотела. Ето разстоянието, което днес изминахме:

Мога да кажа няколко неща- пътищата са страхотни, има невероятно база, а колкото отивате по-надолу (към Анкара) е по-добре. Анадола не е това, което митовете казват. Колкото пъти минавам през този район, толкова пъти се удивлявам. В т.нар. Servis alani има ресторанти, магазини, интернет и можете да отпочинете добре.

Един минус-така и не разбрах кога и как се плаща за магистралите, това инфо липсва, поне не го видях за всички пътувания. Но това да е лошото. Две важни неща:

Успяхме да стигнем хотела и да гледаме мачовете. (жалко за Бразилия)

Утре, живот и здраве, тръгваме към Сирия-още 600 км. (да!)

Тръгвам за Сирия!

Заминавам за Сирия след протакане. Та, ето, че най-накрая заминавам. Какво ще правя там?

Не само, че това е първият въпрос сред приятелите ми, но и е запитване към всеки блогър, който е решил да ходи някъде и знае, че може да го сподели.

В Сирия първо ще видя роднините си. Това е отговор на първо четене, както се казва. На следващо място ще се възползвам да се разхождам повече, да пътувам около Дамаск и Халеб. Възнамерявам да се отбия и през Бейрут, дано стане.

Това, което искам е да споделям пътуването си с вас. Надявам се да мога да пиша редовно или поне да отбелязвам интересни неща, които съм видял по пътя.

Маршрутът ми минава през Истанбул, Анкара, Аксарай, Адана, влизане в Сирия около Халеб и на юг към Дамаск.

Един пътепис по стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем-част 2

През 2008 г. Алeм Макбул следва стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем в историята за раждането на Исус от Новия завет. Благодарение на Центъра за близкоизточни изследвания, този пътепис достига до вас.

22 декември, сутринта: ал-Бира

„Ако хората смятат, че моите възгледи са крайни, няма проблем. Екстремистка съм”, заявява Батия Медад, живее в еврейското селище Сило, разположено в средата на Западния бряг (въпреки че Батия не използва този термин, а го нарича с библейското му име, Юдея и Самария). Навсякъде по света, с изключение на Израел, тези селища са считани за незаконни, построени на окупирана палестинска земя. Когато й го казвам, отговаря гневно. „Ние (евреите) сме единствените, които имаме история, дошли сме тук първи и сега трябва да сме тук. Изобщо не е морално да се казва, че не можем да бъдем”, заявява тя. „Не ме е грижа какво мисли светът. И тях не ги интересуваше, когато нацистите започнаха да избиват евреите. Защо сега аз да съм загрижена?” Батая и нейният съпруг Исраел са родени и израсли в Ню Йорк, преместват се тук през 1970 г. Никога, докато е живяла в САЩ, не е изпитвала чувство на принадлежност, но когато се преселва тук, моментално се чувства като у дома си. Израелските и палестинските политици, подкрепяни от международната общност, трябва да работят за прекратяване на израелската окупация тук и за създаването на независима палестинска държава. Според Батая мирният процес ще  стигне до задънена улица, и нейното бъдеще в Сило изобщо не е застрашено. От Сило се отправям на юг, като следвам пътя през долината, през която се смята, че Йосиф и Мария, и много пророци (включително Авраам) преди тях, са минавали оттам. За последните няколко десетилетия пейзажът се е променил значително. На много от върховете могат да се видят бляскавите, с червени покриви, домове на еврейски заселници. Долу, под тях, разпръснати и обикновено изглеждащи, са палестинските селища. Няма почти никакво взаимодействие между двете общности, само напрежение. Чувствам се неудобно, докато вървя, тъй като и заселниците, и палестинците ме гледат подозрително. Заселниците, покрай които минавам, един или двама от тях въоръжени, вероятно ме  смятат за палестинец, т.е. потенциален нападател. „Добър ден”, ми казва един от тях на арабски, като ме приближава, и това е тест. Решавам, че едно „Здрасти” на английски ще е по-добре от традиционния мюсюлмански отговор, имайки в предвид обстоятелствата. Отдалечава се успокоен. Палестинците, които ме чуват да говоря по телефона на английски, предполагат, че съм заселник-имигрант, а малко момче да изкрещява на арабски „Мустаутан, мустаутан” (заселник, заселник), докато бяга към къщи, след като ме е забелязал. Решавам да ускоря крачка и да вървя близо до главния път. Магаре номер четири ме чака малко по-надолу по пътя. Чисто бяло, освен тъмно неравно петно на левия му хълбок. Питам собственика от какво е. Казва, че магарето е от бежанския лагер Каландия, близо до Рамала. Преди няколко години, когато е имало чести сблъсъци между младежите и израелските войници, магарето минава покрай купчина горящи гуми и козината му се подпалва, но слава Богу, няма трайни увреждания. Магарето изглежда с доста добър нрав. Едва когато започваме да се движим, разбирам, че имаме проблем, извънредно бавно е. Обаждам се на собственика, и той ми обяснява, че е доста възрастно, някъде на 25, и нищо не може да се направи за тази бавна скорост. Аз обаче съм упорит. До вечерта, в крайна сметка успяваме да стигнем до Бир Зейт (بيرزيت), където ще отседна в семейството на Касис, християни (приблизително половината от градчето са мюсюлмани, а другата половина – християни). Вечеряме традиционното палестинско ястие „маклюба” (означава „обърната”), което се приготвя от месо, ориз и зеленчуци, и разговарям с г-жа Касис и с по-големия от двама й сина (другият е навън в приятели от университета). Казват ми, че предишната къща на семейството, заедно със земята около нея, е била конфискувана от израелската армия, тъй като е била точно до пропускателния пункт северно от градчето (през него влязох по-рано). Не са им били дадени компенсации, казва тя. По-рано тази година, по-малкият син е бил арестуван от армията в 3 часа сутринта вкъщи. Брат му ми казва, че е бил задържан за шест месеца, без да са му повдигнати обвинения (нещо, което израелските власти наричат „административен арест”), преди да бъде освободен. Докато вечеряме, се чука на вратата. Г-жа Касис отваря и се връща сияеща, с къс хартия в ръката. „Това е разрешителното ми от Израел да пътувам до Йерусалим за Коледа”, заявява гордо тя. Синът й не е толкова впечатлен и казва „Тъжно е, когато толкова незначителни неща ни радват, а нищо около нас не е в ред”. Прекарвам нощта в дома на семейство Касис и се отправям на юг към ал-Бира. Пиша доклада си от кафене там, пълно с възрастни мъже (някои носещи традиционния палестински шал), които играят на карти и пият чай. Магарето ме чака отвън. Ще видим как се справя, но изглежда, че ще изпуснем Коледа във Витлеем заради бавната му скорост, трябва да я заменя за по-младо животно.