Intidar
Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.
Безкрайният капитал – задънената улица на капитализма
Максим Проданов
След икономическата криза от 2008 г., идеолозите на „свободния пазар“ започнаха да използват същото извинение, което сме чували много пъти от идеолозите на комунизма след разпадането на СССР – че случилото се на практика всъщност не отговаря на замисъла; че това не е „истински“ комунизъм/капитализъм. Но докато има вярващи, не е трудно да се съживи умираща идеология. Намираш изкупителна жертва, която да поеме вината за всичко, даваш честна дума, че следващия път нещата ще са различни и системата отново става обещаваща.
Преди кризата, последователите на свободния пазар с ентусиазъм и абсолютна убеденост твърдяха, че капитализмът се развива по-добре от всякога – приватизацията, дерегулацията и либерализацията на пазара бяха на най-високите си нива от Голямата депресия насам. В САЩ важни държавни регулации като закона „Glass-Steagall“ бяха отменени, за да могат банките да се сливат и спекулират по-свободно. Но с идването на кризата, изведнъж вината падна върху „социализма“ и „прекалените държавни регулации“. Бе създадена алтернативна история, само и само да се запазят догмите на „свободния пазар“.
„Щом успяваме, значи сме били верни на идеологията си, но щом се проваляме, значи сме съгрешили, станали сме като враговете си“.
Религията на „свободния пазар“ диктува, че ако държавата не се бърка в делата на бизнеса, системата ще бъде в равновесие. Значи частният бизнес, например банките, не биха могли да причинят катаклизми на пазара. Следователно кризата трябва да е причинена от държавата.
За безразсъдните кредити, раздавани от банките, първо бяха обвинени хората, заради своята жажда за заеми, а след това държавата и нейните „лоши стимули“ към банките. Става въпрос за действията на Федералния Резерв (сваляне на лихвите, печатане на пари), Fannie Mae и Freddie Mac (обезпечаване на кредити), които направиха заемите привлекателни, а спестяванията безперспективни. Но това не са държавни, а частни институции, собственост на банки и инвестиционни фирми и ръководени от тях. В техен интерес е рисковете им да се застраховат с обществени пари. Но това не е главната причина банките да раздават луди заеми.
Други западни страни, които нямат собствен кредитен застраховател като Fannie Mae, имат същите балони на пазара за кредити и недвижими имоти. Защо техните банки също отпускат безразсъдни заеми, дори без държавна застраховка? Главната причината банките да кредитират като обезумели е, че те могат да застраховат своите залози като ги обезпечат/пакетират и ги стоварят на борсата. Това означава превръщане на рисковите кредити в различни финансови продукти (ценни книжа, деривати), маркирани като безрискови, за да ги продадат на „будалите“ на борсата. Така банките просто забравят за риска на собствените си залози. Ако можехте да се застраховате срещу загуби в казиното, нямаше ли да залагате все повече и повече? Общият знаменател между американския балон на кредитите и недвижимостите, и балоните в други страни, е „дерегулацията“ (премахване на правилата) и спекулацията (пазарен хазарт).
Какво става когато комарджиите започнат да определят правилата в казиното?
Правителството на САЩ с право бе е обвинено, че провежда корумпирани реформи, най-вече във финансовата и здравната сфера. Новоприетите закони, писани предимно от лобисти, съдържаха хиляди страници умишлено заплетен текст, пълен с „вратички“ и изключения. А регулаторите дори не събраха смелост да спрат и най-безсрамните измамни практики на борсата, като т.нар. „голи къси продажби“ (печатане на фалшиви ценни книжа и залагане, че цената им ще падне). Регулаторните органи на САЩ действаха по съвсем различен начин по време на кризата „Savings and Loan“ от 1980-те, когато нерегулираните кредитори отново станаха жертва на собственото си комарджийство. Тогава американското правителство все още наемаше компетентни регулатори като Уилям К. Блек, чиято задача бе да проведе дълбоко разследване и да намери виновниците. В резултат на това над 1000 души бяха осъдени и кризата мина бързо. Но през 90-те, по думите на самия Блек, най-способните регулатори и следователи от ФБР, разследващи финансови измами, са уволнени или преместени в други области. С помощта на над 300 милиона долара хвърлени за лобиране, банките постепенно разклащат важни регулации като закона „Glass-Steagall“ от 1933 г., разделящ търговските от инвестиционните банки и ограничаващ спекулацията. През 1999 година той най-накрая е отменен. За по-малко от десетилетие дълговете на американските семейства се удвояват, а спестяванията падат до 0%.
След кризата от 2008 г., капиталистите-либертарианци (в републиканската партия) обещаха да спасят системата като още повече намалят държавната намеса на пазара, а капиталистите-кейнсианци (в демократичната партия) – да налеят пари в банките и после създадат по-добри регулации. Но и двете страни забравят за най-важния фактор в уравнението – плутокрацията.
Плутокрацията (система на власт чрез богатство) расте, когато отделни играчи натрупват все по-голямо богатство и започват да манипулират системата в своя полза. Когато растат и се сливат, компаниите печелят все-повече власт да влияят на законодателството и да манипулират играта. Те могат да променят, да премахват и да пренаписват правилата, касаещи техния пазар. Могат и да пращат свои хора във властта и регулаторните органи. Ако концентрацията на богатство и власт расте, ще расте и стимула да се злоупотребява с правомощията. Това се отнася за правителствата, за бизнеса и общо взето всяка друга организация от хора.
Ако искате да разберете къде стават злоупотребите, не питайте „в бизнеса, или в държавата?“, а „къде е концентрирана властта?“
Историята ни учи, че властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно. Който и да получи огромна власт, започва да я използва срещу другите.
Може ли капитализмът да ограничи властта и богатството? Може ли той да се защити от дерегулация? Краткият отговор е: „не“. Точно обратното – капитализмът насърчава неограничения растеж на капитала. Различните школи се разминават относно методите за постигане на целта, но целта на капитализма е винаги една и съща – да се стимулира капиталовия растеж. Благоприятният замисъл да се позволи на предприемачеството да никне и расте свободно, пропуска да зададе въпроса „доколко“? Конкуренцията не ограничава размера на компаниите, тъй като естественото развитие на играта води до картели и монополи, които мачкат конкуренцията. Щом конкуренцията не може да спре картелите и монополите, границите трябва да дойдат от другаде. Но ако системата ограничава размера на бизнеса, вече няма да става дума за капитализъм. Ето защо капитализмът винаги ще се връща към състояние на дерегулация, защото растящите компании в крайна сметка премахват регулацията и предизвикват криза. Това е системен дефект. В самото си ядро, системата насърчава елементи, които в крайна сметка я корумпират. Дори в даден момент да се създаде по-силна регулация, както вероятно ще стане след кризата, това е само временно. Без ограничение в размера на компаниите, те рано или късно ще манипулират системата.
Intidar 
Капитализма не мисля, че е идеология. Идеология е комунизма. И освен много други неща той засяга и икономиката на един строй. „Капитализма“ (много странна дума за 21-век) си върви нагоре-надолу, „успява и се проваля“, но свободния пазар си стои. Този пазар не трябва да е напълно свободен, именно тогава се получават кризи като Голямата депресия или сегашната криза. Нуждите идват според състоянието – ако през 30-те години САЩ е „трябвало“ да направят едно, през 90-те години е друго, днес е трето. Това е „идеология“ с променлива според обстоятелствата форма. Но няма реална, работеща алтернатива.
Само, че тук не става въпрос за метаморфоза по необходимост към по-нерегулирана система, а метаморфоза под натиск от растящите по сила компании. Например отмяната на Glass-Steagall не е плод на някакво естествено приспособяване на системата към нуждите на времето, а плод на лобиране.
Мисля, че статията предлага достатъчно ясна алтернатива – система, ограничаваща размера на компаниите.
„Капитализма“ не е съвършен, той има хиляди минуси, но по-добър вариант не е измислен (от свободния пазар). Естествено, има шашми, пирамиди, монопол, нечестна конкуренция – и те са причината да има нужда от модернизация, подобряване, изчистване, регулиране (от държавата), но и подмяна. Това, което се пише в статията предполага засилване на вече съществуващите проблеми. Ти си прав, че корупцията е огромен тумор в системата, но единствения начин да премахнеш корупцията на пазара е да премахнеш пазара.
Илюзията, че няма по-добра алтернатива (или че не може да има) е колкото стара, толкова неиздържана. Алтернативи има предостатъчно, даже самият капитализъм е разделен на много коренно различни видове (Кейнсианство, Либертарианство, неокласицизъм, пост-кейнсианство и т.н.). Но нито една от тези школи не обръща внимание на причините за дерегулацията.
Писането на хиляди коментари не помагат много на всички, които са засегнати от радикалните капиталисти. Идеята, че няма алтернатива се пуска именно от хората, които изграждат лицето на капитализма, явно има защо. Всички, които критикуват системата са обявявани моментално за някакви. С този си подход всъщност капиталистите показват,че не са по-различни от която и да е тоталитарна идея, а свободата е просто дума.
Ами Руслане, предложи алтернативата на капитализма. Отсега ти казвам, че т. нар. „китайски вариант“ не ме устройва.
Алтернативата е различна за всяко общество. Статията си го казва: ако искаш да спреш дерегулацията, трябва да се сложи горен таван на размера на предприятията, а ако се сложи такъв таван, вече не става дума за капитализъм.
Кой кого е обвинявал в какво? 🙂 Аз единствено разбрах, че от беден студент станах радикален капиталист. 😀
Та дори и Китай, който Роберт спомена има своя уникална форма на пазарна икономика. Полусвободна. И както каза Максим – не всичко е черно и бяло. Не може да оеднаквиш всяка форма на пазарна икономика с английски монополисти от 19-ти век, издържащите се от кобалтови мини, в които работят малки Оливър Туистчета. Дори идеята на автора не предлага алтернатива на „капитализма“, а друг вид капитализъм (с по-силно регулация).
Е нали аз съм авторът и си го казах ясно – предлаганата алтернатива не може да бъде наречена капитализъм, защото поставя таван на размера на компаниите. Иначе основата може да бъде всякаква – от планова до пазарна. Но във всеки случай няма да може да се нарече капитализъм.
Максиме, затова и сложих капитализъм 10 пъти в кавички – според мен това е остаряло понятие. Ти казваш да се ограничи размера на компанията? Прав си, често големия бизнес изяжда и прецаква малкия и средния бизнес. Но какво става с отраслите, в които няма малък и среден бизнес? ЧЕЗ са лайнари и мошеници, но дребни, квартални ел.доставчици няма. Няма и малки семейни марки коли? Лаптопи, GSM-ми, кухненска техника – все неща, които не могат да се произведат в 100, 200 бройки. Металодобив, нефтодобив – не мога да съществуват като малки компании. Какво правим с тях? Ако говорим за стока, която се произвежда от малки фирми – тя най-често е скъпа, нестандартна и отговаря на специфичните нужди на малцина.
Има и по-хитър метод, Максиме – данъци. Колкото е по-голяма една компания – толкова по-високи данъци.
Никой не казва, че таванът трябва да пада до равнището квартален бизнес. Нито пък, че трябва да е еднакъв за всички индустрии. Но технологията се е развила достатъчно, че компания с една хилядна от размера на Ексон да може да сондира петрол, компания с една хилядна от размера на VW може да произвежда и доставя коли. Таванът не е нужно да е една хилядна, но не е трудно да се прецени в какви размери вече фирмите упражняват натиск върху властта и конкуренцията. Може и да се започне точно от там – забраняване на лобизма и конфликтите на интерес (управляващи да не може да са свързани с индустрията), както в момента на съдиите се забранява да имат каквато и да е друга работа или бизнес връзки. Не трябва да се позволява и складирането на патенти и стандарти (някои със срок 50-∞ г.). Много от нестандартните продукти са нестандартни именно за това. Трябва да се демократизира управлението на компаниите, да се постави таван на заплащанията, за да не се източват бюджетите, управлението да се следи от повече хора. Трябва да има строги защити на конкуренцията, големи санкции при потъпкване на конкуренцията (пропорционални на бюджета на фирмата). Формулите са много, но никоя от тях не се прилага. Именно защото има кой да попречи на прилагането им.
Високите данъци не пречат на гиганти като GM и Ексон да не плащат никакви данъци. Трябва да има допълнителна регулация.
Единственото, с което съм съгласен е, че трябва да се сложи край на лобизма. Всичко останало просто няма да е ефективно и ще попречи на икономическата свобода. А тъй като лобизъм към държавата винаги ще има, предлагам или да премахвем държавата, или държавата изобщо да не се меси в икономиката, освен при наличие на престъпление.
Максиме – ОК, няма лошо в това, което казваш, но какво общо има с размера на компаниите?
– елиминиране на лобизма – бих конкретизирал само „сивия“ лобизъм
– таван на заплащанията – не разбирам как това ограничава компанията, ограничава персонала
– управлението на една компания да се следи от повече хора – добре, но това не ограничава размера й
– защита от (нечестна) конкуренция и санкции – 100% съгласен
– допълнителна регулация – може да значи много неща…
Не разбрах идеята ти за патентите?
Повечето имат пряка връзка с размера на компаниите (таванът на капитализацията/авоарите, данъците, разцепването на тръстовете и картелите), други имат косвена връзка (ограничаване на патентите, лобизма, нелоялната конкуренция), а трети са просто предложения (таванът на заплащанията, демократизацията на компаниите). На първо място ограничаването, таксуването и разцепването на тръстове и картели вече е правено, макар и рядко и само в екстремни случаи (напр. Standard Oil, American Tobacco и пр.). Същото трябваше да се направи с компании като Леман, Голдман Сакс, JP Morgan и др. преди да предизвикат криза. Например: таван на авоарите или на капитализацията от порядъка на 20-50 милиарда долара за банки и петролни компании, 20 милиарда за фармацевтиката и авромобилостроенето (всъщност може би ще трябва да се изчислява в злато/сребро, защото доларът и еврото скоро ще пропаднат). Второ – лобизмът в по-голямата си част съвсем не е „сив“. Лобирането срещу Glass-Steagall, спонсорирането на предизборни кампании от корпорации, прокарването на лица с конфликт на интереси, като Ханк Полсън, Тим Гайтнер, Лари Съмърс и пр., е съвсем открито и легално, а трябва да бъде забранено. Трето – патентите и защитените стандарти са изключително важни за запазването на монополите. Например патентите на Монсанто, Микрософт, Пфайзер и др. пряко мачкат конкуренцията и поддържат монопола, а лобизмът позволява те да бъдат удължени до безкрайност. Много компании днес притежават патенти и авторски права на повече от 80 години. 5-10 години са достатъчни. Ако не можеш да спечелиш достатъчно с патента си за това време, остави на някой по-кадърен. Между другото, по-голяма част от иновациите не идват от компаниите, а компаниите ги закупуват от университети и частни лаборатории. На последно място таванът на заплащанията на директорите и демократизацията на управлението на компаниите са странични мерки. От тях не зависи пряко размера на компанията, но могат да предотвратят много случаи на източване и манипулации. В момента повечето големи фирми се управляват като монархии и работещите трудно могат да предотвратят манипулации.
Може да не ни устройва китайския вариант но си остава най – добър за сега
Китайският вариант е добър само за Китай. Това е огромна държава с много потенциал, но ако няма силна централна власт (не само в икономическо отношение) държавата ще се разпадне. Тъй или иначе в половината й територия се борят за независимост, а в останалата част либерализация би означавала хаос и катастрофа.