Няколко думи от Амос Оз…

Автор: Амос Оз*

Публикувано в New York Times на 1 юни 2010 г. под заглавие „Israeli forces, Adrift on the Sea„, преведено и пуснато в „Либерален преглед“ на 3 юни 2010 г.

В продължение на 2000 години евреите познаваха силата на силата само под формата на камшици по собствените си гърбове. В продължение на няколко десетилетия сега самите ние сме в състояние да упражняваме сила – и тази власт ни опиянява, отново и отново.

В периода преди Израел да бъде основан, голяма част от еврейското население на Палестина, и особено членовете на крайно националистката група Иргун, мислеха, че военната сила може да бъде прилагана за постигането на всяка цел – да се прогонят англичаните от страната, да се отблъснат арабите, които се противопоставяха на създаването на нашата държава.

За щастие, в ранните години на Израел, министър-председатели като Давид Бен-Гурион и Леви Ешкол знаеха много добре, че силата си има своите ограничения и внимаваха да я използват единствено като крайна мярка. Но от времето на Шестдневната война през 1967 насам, Израел е фиксиран върху военната сила. За човека с голям чук, казва пословицата, всеки проблем изглежда като гвоздей.

Израелската окупация на ивицата Газа и насилственото прихващане от последната седмица на граждански кораби, носещи хуманитарна помощ, са странични продукти на мантрата, че онова, което не може да бъде постигнато с насилие, може да бъде постигнато с още по-голямо насилие. Този възглед произхожда от погрешното разбиране, че контролът на Хамас над Газа може да бъде приключен чрез военна сила или, казано по-общо, че палестинският проблем може да бъде смазан, вместо решен.

Но Хамас не е просто терористическа организация. Хамас е идея, една отчаяна и фанатична идея, която е израснала от разорението и отчаянието на множество палестинци. Никоя идея не е била побеждавана със сила – нито чрез обсада, нито чрез бомбардиране, нито чрез смазването й с танкови вериги, нито чрез морски пехотинци. За да се победи една идея, човек трябва да предложи по-добра идея – една по-привлекателна и по-приемлива такава.

Така че единственият начин за Израел да изтласка Хамас би бил да се постигне бързо споразумение с палестинците относно установяването на независима държава на Западния бряг и ивицата Газа, така както те са дефинирани от границите от 1967, със столица Източен Ерусалим. Израел трябва да подпише мирно споразумение с президента Махмуд Абас и правителството на Западния бряг Фатах – и, правейки това, да смали израелско-палестинския конфликт до един конфликт между Израел и ивицата Газа. Този конфликт, от своя страна, може да бъде разрешен единствено чрез преговори с Хамас или, по-разумно, чрез обединението на Фатах и Хамас.

Дори и ако Израел прихване още сто кораба по пътя към Газа, дори ако той изпрати войски, които да окупират ивицата Газа още сто пъти, независимо от това колко пъти Израел ще се възползва от своята военна, полицейска и секретна власт, силата не може да реши проблема, който се състои в това, че ние не сме сами в тази страна, и че палестинците не са сами в тази страна. Ние не сме сами в Ерусалим и палестинците не са сами в Ерусалим. Докато израелците и палестинците не осъзнаят логическите последствия от този простичък факт, всички ние ще живеем в състояние на постоянна обсада – Газа под израелска обсада, Израел под международна арабска обсада.

Аз не отричам важността на силата. Нещастна е страната, която отрича ефективността на силата. Без нея Израел не би бил в състояние да оцелее нито един-единствен ден. Но ние не можем да си позволим да забравим дори и за миг, че силата е ефективна само като предохранителна мярка – да предотврати разрушението и завоюването на Израел, да защищава нашите животи и свобода. Всеки опит да се използва силате не като предохранителна мярка, не в самозащита, а като средство за смазване на проблеми и премазване на идеи, ще води до повече нещастия, също като онова, което ние причинихме на самите себе си в международни води, срещу бреговете на Газа.

*Амос Оз (род. 1939) е известен израелски писател и журналист (книгите му са преведени и на български. Беше в София преди няколко месеца, където имах честта да се запозная с него). Той е професор по литература в университета Бен-Гурион в Беер Шева и съосновател на пацифисткото движение „Мир-сега“.