От Интидар
Ако e-mail-ът ви бъде вкаран в бан листа, то вие вероятно сте го си заслужили с тона от коментарите ви. За оплаквания - Стената на плача.Продължавам да пиша за стената, която днес цял свят вижда, но не санкционира. Онази другата стена, стената, за която говорят май единствено засегнатите от нея. Намира се в Палестина, Западния бряг на р.Йордан. Ако някои са помислили, че коментарът ми ще е насочен към Берлинската стена, съжалявам, че ще останат разочаровани.
Коментарът ми е посветен на стената в Палестина. От един месец слушам единствено за стената в Берлин, разделена Европа, падането й, щастието след това. Да, аз бих се чувствал също така, ако бях свидетел на онази епоха. Вероятно щях да съм на улицата и да скандирам в името на свободата. В онова време, когато светът е бил разделен от тази стена, падането й е донесло надежда, вяра и светлина в тъмния тунел.
Но аз съм свидетел на тази епоха сега. Днес, 20 години по-късно, друга стена разделя народ, семейства, къщи, градове. Стената в Палестина започва да се изглажда в условията на палестинското въстание в началото на 90-те години на XX век. Издигната, като да покаже, че хората обичат да строят бариери, ограждения, за да се пазят от другите, чуждите и опасните.
Израел заявява, че стената пази територията му от терористични атаки. В това по начало няма нищо лошо и странно, всяка държава решава сама как да се опази. Но в същото време, това сякаш е предтекст, за да се построи най-ужасната в днешно време стена. 20 години по-късно, светът вижда още по-голяма и страшна бариера, но мълчи.
На 6 ноември, жители на селището Нилин атакуваха част от стената. Опитаха се да я разбият, както едно време са правели немците между двете части на Берлин. С подръчни средства, палестинците пробват да бутнат поне един блок от това бетонно чудовище.
Последва протест на палестинци и чуждестранни активисти, в рамките на който, жителите на Нилин започнаха да режат огражденията, опасващи подстъпите към стената. Разбира се, неуспешно и този път. Както може би ще е и следващите години. През 2004 Международният съд обяви Стената в Палестина за незаконна. До днес няма реакция в Израел за изпълнение на решението.
- 19 души са били убити в опити да се бутнат части от стената. От май месец 2008 до днес, 87 души са арестувани от израелските войници в опит да прескочат стената. Възрастта им е между 12 и 55 години.
- 5-ти юни 2009 г: Юсеф Акил Срур (36) е бил прострелян в гърдите и обявен за мъртъв след пристигането в болницата в Рамала.
- 13 март 2009 г.: Тристан Андерсън (37), американски гражданин, е бил застрелян в главата със снаряд сълзотворен газ. Той в момента е в болницата в Тел Хашомер близо до Тел Авив с неясна перспектива за неговото възстановяване.
- 28 декември 2008 г.: Мохамед Хауайе (20) бе застрелян в главата. Той умира в Рамала 3 дни по-късно на 31 декември 2008.
- 28 декември 2008 г.: Арафат Ратеб Хауайе (22) е бил прострелян в гърба и обявен за мъртъв след пристигането в болницата.
- 30 юли 2008 г.: Юсеф Амира (17) бе застрелян в главата с два куршума. Той умира в болницата на Рамала 5 дни по-късно.
- 29-ти юли, 2008 година: Ахмед Муса (10) бе застрелян в челото и обявен за мъртъв след пристигането в болницата на Рамала.
Да, ще продължавам да пиша за тази стена. Ще показвам снимки, ще давам статистика. И ако един човек поне прочете всичко това, аз ще знам, че целта ми е изпълнена. Цялото двуличие, цялата двойна игра на международната общност-тя ме отвращава.
Хората имат право да знаят какво става в онази част на света.
Не говорим за омраза или ненавист към народ.
Това е несъгласие с политика, проявявана вече прекалено дълго.
Става дума за справедливост.
През последните дни имах нужда да пътувам, да изляза от София и да сменя въздуха. С приятели решихме да вземем влака и да прекараме един уикенд в апартамента в Монтана.
Нуждата от почивка беше много силна и наложително трябваше да изляза. Да подишам чист въздух, без да усещам остатъци от пропан в гърдите си. Винаги съм свързвал Монтана с хубави емоции, с детството ми. Като пристигнахме, веднага направих чай, за да се стоплим. Тишина и спокойствие. по сателитния канал даваха приятни картини от някакъв луксозен комплекс във Виетнам. Уау!
Като се прибрахме и стъпихме на родна софийска почва (за наше съжаление, тъй като не ни се тръгваше), обсъдихме пътуването. На отиване имаше брутална гледка – в последнот купе нямаше никой, освен трима роми- една жена, която се беше разпростряла на няколко седалки, двама отсреща, които слушаха музика. Не искам да говоря за миризмата, тъй като тя изпълваше цялата тази част на влака и очевидно предизвикваше реакции у останалите пътници.
Наистина неприятно, без да искам да обидя някой. Тук говорим за елементарна хигиена. Как може да заемеш цяло купе, когато във влака има и правостоящи? Без да те е грижа, че внасяш смут и очевидно нещо не е наред. Такъв нихилизъм не бях виждал скоро.
Прикачихме се на теснолинейката за Монтана и адът свърши. Наистина е жалко за мен да изписвам тези думи, но реалността е такава. БДЖ издъхва, надявам се, че скоро това ще се промени, защото обожавам този тип транспорт, никога не съм се оплаквал от хората в държавната железница. Но влаковете…еми трябва да се подменят. Едва ли има човек, който да не го смята.
Големият шок не дойде от БДЖ, а от гледката, която се открива след Искърското дефиле. Първите селища след прекрасните скали, могат да донесат дори депресия. Някога чисти и спретнати, сега са тъжна гледка. На фона на прекрасна природа на Стара планина, се редят изоставени кооперации, порутени къщи и мизерни гари. Някога вероятно станцията на с. Владо Тричков е била приятна, прясно измазана, но днес това не е така.
Няма да крия, че да видиш необработена земя е тъжно. На мен поне не ми носи добри емоции. Аз лично знам как се обработва, защото като малък съм обръщал, засявал, вадил плодовете на труда и т.н. Знам, че за да бъде една земя обработена, трябват хора. А изглежда нашите зеселени места не са много заселени. Пустеят къщи, малко деца, училища затворени. Съжалявам, че звуча, като непоправим песимист, но това виждаха очите ми през прозореца на влака. Сгради с олющена мазилка, с прането на работницити към БДЖ, в ярък контраст на мъдрещия се встрани надпис „Прогрес АД“. Като някаква подигравка, предизвикваща неискрена усмивка. Защото не може да се усмихнеш, когато виждаш подочни гледки от държавата си.
Изобщо…толково постсоциализъм, примесен с неодемокрация видяха очите ми, че в главата ми се зародиха постепенно няколко тъмни страници от бъдещето на България. За всичко обвиняваме държавата, политиците, „онези“ и т.н. В следващия момент виждам как лелка хвърля банановата кора, от плода, който е яла, на пода в Централна гара и не последва никаква реакция от минувачите. Защото това е нормално! Нещо подобно се е превърнало в норма!? За Бога, къде живеем, какво правим? За това не са виновни политиците, да ме извиняват мразещите. За това сме си виновни ние, които хвърляме и мажем навсякъде, а след това виним „Чистота“. Така не се прави.
Какво да ви кажа…извинете ме за тъмнината и гнусотията, която ви предложих. Пътуването ми си беше много приятно, въпреки тези „подробности“. Искам да съм оптимист, нужен ми е стимул.
Запознах се с Жан-Люк Ромеро преди година. От тогава следя неговите изяви в борбата му срещу СПИН. В момента той е един от най-големите борци срещу болестта, а организацията му, базирана във Франция, е една от най-големите не само в страната, но и в световен мащаб. Тъй като проблемът със СПИН е много важен и актуален през последните десетилетия, както и в България, и Близкия изток, реших да направя интервю с Жан-Люк Ромеро на тази тема. Изключително много му благодаря за времето, което отдели, като изрично му споменах да покаже и важни сайтове, свързани с борбата срещу СПИН.
*Моля ви, ако имате въпроси по темата и искате да ги зададете на г-н Ромеро, оставете въпроса си, като коментар, ако е личен – пощата ми: ruslantrad(@)gmail.com. Всеки въпрос ще бъде предаден на г-н Ромеро, заедно с вашия мейл, за да получите отговора си.
Г-н Ромеро, вие сте голямо име в борбата срещу СПИН, и не само. Разкажете повече за вашите занимания и върху какво работите сега.
Освен факта, че съм избран за представител на Ил-де-Франс, аз съм и президент на Elus Locaux Contre Le Sida (организация срещу СПИН), организация с повече от 14 000 души. Член съм на Националния съвет по СПИН, френска организация, чиито членове са от различни обществени кръгове и групи (медицински, благотворителни, религиозни). Тази организация предлага различни начини и пътища за действие, заедно с френските власти. Една от най-личните ми и важни битки, е тази за евтаназията. Президент съм на ADMD(Association Pour le Droit de Mourir dans la Dignité), общество с близо 50 000 членове във Франция. Според мен е наистина важно един човек да може сам да избере как да завърши неговия живот, достойно и по негово решение. Не се колебайте да потърсите отговори и на сайта на организацията.
Какви проблеми срещате в работата си?
В моите инициативи, аз се боря с много важни проблеми. Често се сблъсквам с лични интереси, предрасъдъци, консервативни и дори фундаменталистки идеологии. Когато човек знае, че 5000 души на ден умират заради СПИН, не може да остави въпросът да бъде пренебрегван или да каже: „това не е мой проблем“. Аз се боря вече 15 години.
Как оценявате работата на международната общност в борбата й срещу СПИН?
Международната общност разбира колко високи са залозите в борбата срещу СПИН. Но това разбиране, не означава, че се действа по адекватен начин. Нека да сме на ясно: днес, борбата срещу СПИН жестоко страда от недостиг на пари! И поради тази липса, милиони умират всяка година, въпреки че смъртта им може да бъде избегната! Имам опасения, че заради икономическата криза, ще има голям застой върху средствата, отпуснати за борба срещу болестта, или по-лошо – тези фондове да бъдат намалени. Това би било драматично решение, тъй като борбата срещу СПИН изисква огромен ангажимент от всяка страна по света. Знам, че парите могат да бъдат намерени, но това е въпрос на политическа воля.
Имате ли данни за ситуацията в Близкия изток и Югоизточна Европа, говорейки за СПИН?
Ако нямаш нищо против, няма да кажа всички цифри, тъй като читателите могат да ги намерят на този адрес - http://data.unaids.org/pub/Report/2008/bulgaria_2008_country_progress_report_en.pdf. Бих искал да привлека вниманието върху една част от населението, което е все по-уязвимо в България-наркозависимите (тези, които ползват спринцовки). В Източна Европа за съжаление има бум на нови случаи сред наркозависимите. Мисля, че трябва да се приложи специална политика и отношение към това, което се случва, за да се намали риска (например обмен на спринцовки и т.н.). Това постигна голям успех във Франция.
Държавна администрация трябва да спре с идеологическата си реч за СПИН. Те трябва да осъзнаят, че една ефективна политика срещу СПИН, трябва да включва праграмитичното отношение, тъй като се засяга всяка категория от населението. Идеологическите речи и проповеди не са много ефективни за решаването на здравни проблеми. По мое мнение това е извъртане на фактите. За разрешението на един проблем, той трябва да се види, както трябва, лице в лице.
Кажете няколко думи за читателите от България.
На първо място, блогодаря ти, че ме покани в блога си, желае ти всичко най-добро! Посланието, което бих искал да отправя към читателите ти и към хората в България е: знаете ли, че вашата страна отрича възможността на заболели от ХИВ хора да прекарат дори известно време на територията на държавата? Ако аз или някой болен от СПИН (заразени през последните 20 години), искам да прекарам няколко месеца в България, то това не може да се случи, тъй като достъпът е отказан! Всички знаем, че СПИН не е заразна болест. Моля ви да се присъедините в борбата ни срещу тази дискриминация на www.aids-Sida-discriminations.fr или www.elcs.fr. Благодаря ви!
Нали знаете израза „едно си баба знае“? Аз по този начин за пореден път ще си кажа.
В днешно време „тероризъм“ е може би една от най-преиначените думи в използвания от нас език. Мнозина четат за ислямския тероризъм, за екстремистите, които взривяват хотели и барове. Която и новинарска страница в интернет да отворите, ще видите поне една новина за извършен кървав атентат от ислямисти. Дотолкова тероризмът се обвързва с арабския свят, исляма и всичко свързано с тях, че за мнозина хора именно от арабите започва терора и през цялата им история само атентати са извършвали. Но монетата, както знаем, има две страни.
Както често се случва в историята, и този път тя си прави шега-интересен факт е, че много от днешните ислямски групировки взимат за пример как се прави един атентат, от своите противници – ционистките екстремистки групи, които действат на територията на Палестина още в началото на XX век, а както ще стане по-ясно, техни клетки оперират и във Великобритания.
В своята книга „Близкият изток на сцената и зад кулисите“, Евгений Примаков пише за тероризма в Близкия изток:
„
В ролята на негов родоначалник очевидно може да бъде назована създадената през Втората световна война в Палестина организация ЛЕХИ (Лохамей Херут Исраел- от иврит „бойци за свобода на Израел“), оглавявана от Щерн (той беше убит през февруари 1942г. от английски полицай). След това ръководството на ЛЕХИ премина към триумвират, един от членовете на който беше бъдещият премиер на Израел И. Шамир (Ицхак Шамир, премиер на Израел през 1983-84 г. и 1986-92 г.). През 1944 г. ЛЕХИ организира покушение над върховния комисар на Палестина сър Роналд МакМичъл, а няколко месеца по-късно и убийството в Египет на бившия министър на колониите на Великобритания лорд Мойн. След края на Втората световна война през 1948 г., ЛЕХИ извърши и убийството на представителя на ООН, шведския дипломат Бернадот…
…Наред с ЛЕХИ съществуваше и друга терористична организация-“Ецел“ занесли в кухнята на хотел „Кинг Дейвид“, в едно от крилата на койта били разположени авглийските административни учреждения, два бидона от мляко, пълни с експлозиви (около 500 кг.). Вследствие на взрива 91 души са убити, ранените са 45-англичани, араби, евреи.“ стр. 29
Ако помислим, проявата на подобен терор не е толкова необичайна. Когато си бил жертва, лесна ставаш палач. Именно това се случва в Палестина и пристигналите евреи, гонени в цяла Европа. Консолидирането в подобни организации се наблудава при народи, в чието съзнание остава спомен от насилие, това е вид самосъхранение.По-натам Примаков споделя разговор между англичанина генерал Джон Глаб, създател на Арабския легион в Трансйордания, и офицер от ционисткото движение „Хагана“:
„На думите на англичанина, че подялбата на населението на Израел поравно между евреи и араби може да създаде трудности, офицерът отговорил: „Трудностите са преодолими-няколко кръвопролития ще са достатъчни да се избавим от тях.“
През януари 1948г. в обществената градинка на Яфа, по това време населен с араби, избухва експлозия. Загиват 22-ма души. Но най-тежкото престъпление се извършва през нощта на 9 срещу 10 април 1948г. Екстремистите от ЛЕХИ и „Ецел“ устройват касапница в арабския град Дейр Ясин, намиращ се в покрайнините на Йерусалим, като са убити над 254 мирни жители.
Странното е, че най-лошото в цялата история не са просто кланетата, извършени от екстремисти. При проява на правосъдието, Израел често допуска грешки. Такъв пример е от октомври 1956 г., в навечерието на войната с Египет, когато израелски патрул разстрелва жители на арабското село Кафър Касим, разположено на територията на Израел, заради това, че са нарушили внезапно появилия се комендатски час. Съдът признава майор Мелинки и лейтенант Дехан за виновни в убийството на 43 жители на Кафър Касим и ги осъжда на 17 години затвор. Сержант Офер получава 15 години затвор за убийството на 41 араби. В началото на 1960 г. те са пуснати. Осъденият отделно бригадир на израелската армия Шадми, който издава заповедта „да не се проявява никаква сантименталност“, се отървава с глоба, оскверняваща паметта на загиналите, в рамер на 1 цент.
След тези действия, идва ред на палестинците. Отново жертвата става палач. Започват удари в Израел, взривове в дискотеки, барове и обществени места. От север Хизбуллах обстрелва израелската територия. По време на втората Интифада ( палестинското въстание) самоубийствените атентати (копирани от екстремистите в Шри Ланка) стават чести прояви на борба сред палестинците. Но въпреки това, този тероризъм остава на вътрешно ниво. Международния тероризъм възниква по-късно и не от територията на Палестина. Първата международна терористична организация е Ал-Кайда, която по време на Студената война се въоръжава от САЩ, за да противодейства на съветската армия в Афганистан.
Да посочим един интересен факт от близкоизточния тероризъм. Израелските екстремисти на Иргун и Щерн, дотолкова мразят Великобритания, че изпращат няколко клетки от свои хора на помощ на ИРА (Ирландска революционна армия). Това посочва Кристофър Андрю в книгата си „The Defense of the Realm, the Authorized History of MI5″, като се позовава на различни документи от този период.
Никой не проявява интерес към тероризма по това време. Периодът след Втората световна война е такъв, че има по-големи проблеми за разрешаване, според европейците. Дори подкрепата на екстремистите за ИРА, не пречи на Лондон „да не вижда“ какво се случва в Палестина. Дори вестниците са постни откъм материали. Това е в пълен контраст с днешната преса, която едва ли не чака новини за терористични актове. Темата носи пари и дивиденти. Но, ако не се познава, невежеството може да стане опасно.
Вярна, в днешно време тероризмът има ислямско лице. Работата на медиите би трябвало да бъде да показват всички мнения и страни. Често се забравят все още опериращите терористични групи в Европа, САЩ, Латинска Америка и Шри Ланка. Смятам, че ако се предават по-безпристрастно новините, хората ще могат по-лесно да разберат коя страна греши и коя не.
„Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а «правата на човека» да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
За жалост, когато стане дума за „права на човека“, именно тогава се нарушават най-много от тези права.
Винаги съм се очудвал на налудничавите отговори на американци, когато са запитани въпрос за Европа или не дай си боже, за Балканите. Обикновено става комична ситуация, а те се чудят защо низшите индивиди срещу тях се смеят.
Закачките с умствения потенциал на американското население, тип „къща на брега на ръкав на Мисисипи“, изобилстват в интернет, като последната, която видях е тази от албума „Wall Photos“ на Kornelia Georgieva.
Невероятно, нали? И това е правено, като сериозна закачка към американците. Не знам дали сте говорили с представители на тази нация, но ако сте, ще забележите много прилики с картинката.
Имам късмета да познавам и доста мислещи американци, които на своя ред се гаврят иронично с потенциала на сънародниците си.
Силите за сигурност се сблъскаха с протестиращи в Иран, след като улиците бяха буквално заляти от митинги на опозицията. Те имат за цел да провалят честванията на революцията от 1979г. Може да следите развитието в Иран, чрез статията на Гардиън – Iran`s student day protests.
Чрез Twitter и тага #iranelection може да следите публикациите директно от студенти в иранската столица.
Според Гардиън, към обяд флагове на Израел и САЩ са били изгорени по време на демонстрация на симпатизанти на правителството в Техеран. Според Radio Farda, опозиционният лидер Мир Хюсеин Мусави е бил възпрепятстван да излезе от дома си, за да се присъедини към протестиращите.
На 23 ноември започва филмовият фестивал за документални филми „Един свят“
Винаги съм харесвал различните филми, нестандартните ленти, които не се появяват навсякъде. Още повече, че сега и с колегите от Арабския форум се намесваме в един фестивал, където ще се представят филми от Близкия изток. И все пак, думата ми е за друго събитие.
На 23 ноември стартира един интересен филмов фестивал, който може да проследите. Продукциите представят документални филми от различни части на света.Ето какво казват организаторите за своето творение:
Второто издание на фестивал ЕДИН СВЯТ в София отваря вратите на неограничените възможности, за да припомни на всеки един от нас за основното човешко право да бъдем щастливи и удовлетворени от живота си. Защото в крайна сметка не е ли това желанието на всеки един от нас. Само като преодолеем непрестанните желания, дребнавостта, завистта, страха и чувството за вина ще се отворим за безграничните ни възможности като човешки същества. Тогава ще се издигнем на ново ниво на съществуване. Според нас, организаторите на фестивала единственият ни изход е да постигнем вътрешен мир, да опознаем себе си, да се приемем и успокоим. Тогава ще настъпи мир и в света. Ще заживеем в ЕДИН СВЯТ, където всички конфликти са разрешени, а думите мъдрост, любов, истина и добродетел не се приемат за сектантски залитания, а са основни принципи на живота. Специалната серия вдъхновяващи филми „Единственият изход” предизвиква зрителите и гостите на фестивала да се замислят за начините да живеем в по-добър свят и да развием своя човешки потенциал. Екипът на ЕДИН СВЯТ се събра, привлечен от идеята, не да се фокусираме върху проблемите, в които е затънало човечеството, а да предложим надежда и изход от духовната и материална криза. Заповядайте в ЕДИН СВЯТ! Бъдете различни с филмите с характер!
Определено сред филмите, които ще бъдат прожектирани, най-интересен за мен е „Джихад за любов“. В него става дума за исляма най-вече, както подсказва името, но не само. Четиринадесет века, след като Пророка Мохамед получава просветление за светия Коран, Ислямът е вече втората най-голяма и най-бързо разпространяващата се религия в света. Парвез Шарма – мюсулманин, гей и кино режисьор ,и продуцент – кръстосва многото светове на тази динамична вяра, за да разкрие житейските разкази на най- неочакваните разказвачи на Исляма: мъже и жени хомосексуалисти, мюсюлмани. Както и заглавието на филма подсказва, да черпиш от извора на Исляма изисква да се преосмисли идеята за великия джихад и да се свърже със съкровеното, истинско значение на джихад- джихада като „вътрешна борба” и „стремеж да следваш божия път.”
Джихад за любов / Jihad For Love реж. Парвез Шарма, САЩ, 2008, 90 мин
Награди и номинации: Награда за най-добър документален филм на фестивалите Tri Continental в Индия. Участвал е в официалната селекция на Берлинале 2008
Прожекции:
28.XI Чешки Център 20:00
29.XI Евро Синема 16:30
29.XI Евро Синема 18:00
Другият филм, който бих искал да гледам е „Пианистът от Багдад“ на Шон Макалистър. Преди падането на режима на Саддам Хюсеин Самир Петер бил известен иракски пианист, който радвал посетителите на луксозните хотели в Багдад всяка вечер. Той е християнин , както още 600 000 поклонници в страната. Дори и да му се отдаде възможност да пътува до САЩ, където живее дъщеря му, той не би напуснал страната. Това е негово решение, въпреки че тук нищо не го задържа след смъртта на съпругата му, разстреляна пред очите му. Този документален филм представя личната история на Самир , като един нетрадиционен поглед върху ситуацията в Ирак.
Прожекции:
23.XI Евро Синема 18:30
26.XI Червената къща 20:00
Още може да прочетете в следния документ:Festival „One World“
from → Comments, Culture, Interesting, Lifestyle and TV, Movies, The society, Ислям/Islam