Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Tag Archives: Обама

Ирак – Нова зора, нов зор

След демонстративното изтегляне на американски бойни части от Ирак на 19 август, операция „Иракска свобода“ приключи, а на нейно място дойде операция  „Нова зора“. Макар, че след толкова операции пациентът вече не приличаше на нищо, ходът имаше съвсем друг замисъл – да вдигне рейтинга на Барак Обама точно преди междинните избори на 2 ноември и да смекчи очакваната загуба за демократите. Съвсем по план, рейтингът на американския президент скочи с няколко процента. Какво толкова обаче се случи на 19 август и заслужава ли то да бъде наричано „край на военната мисия в Ирак“?

Макар и неясна, мисията в Ирак беше обявена за изпълнена вече няколко пъти (ако забравим за оръжията за масово поразяване). Това стана през 2003 г. със знаменитата фотосесия на Джордж У. Буш пред огромен плакат „Мисията завършена“. Стана и през 2005 г., когато Пол Волфовиц, архитект на войната и автор на култовата фраза „войната сама ще се изплати“, смело обяви изтеглянето на хиляди военни от Ирак. Стана и преди парламентарните избори, които после преминаха в гражданска война. С какво е по-различно сегашното изтегляне?  На първо място в Ирак остават „само“ 50 000 американски военни, без да се броят наемниците. Предполага се, че в Ирак и Афганистан има между 100 000 и 200 000 наемници, но дори Пентагонът няма надеждна статистика. Тъй като войната се захранва от доброволци, а те никога не са достатъчно, армията или наема, или „рециклира“ пехотинци. Затова завръщането на хиляди военни от Ирак не е толкова празнично – за много от тях това означава експресен билет до Афганистан. Но въпросните 50 000-те „официални“ войници, които остават в Ирак, ще изпълняват предимно „съветнически функции“, т.е. обучаване на иракските войски. В Ирак остават и най-малко 8 постоянни американски военни бази, както и най-голямото посолство в света – комплекс с размерите на Ватикана, носещ изящното име „Крепост Америка“.

Може да се каже, че американските военни вече официално приемат ролята на бодигард за марионетната власт в Багдад (намираща се за собствена безопасност, в „Зелената зона“), както и за американските компании, получили дългогодишни договори в Ирак. От една страна политическата атмосфера не позволява единно правителство, за което писахме преди няколко дни. От друга – подписаните договори с американски петролни, строителни и други фирми, са твърде дългосрочни и амбициозни за избухливата обстановка в страната. Припомням, че през 2006 г. иракските законодатели приеха 40 страници текст, осигуряващи 30 години експлоатация на иракските петролни ресурси от Exxon, BP, Shell, Chevron и др. Но едва ли някой вярва, че в следващите 30 години на власт в Ирак няма да дойдат хора, готови да изгонят чуждите компании. И дали краят на войната не е свързан именно с края на неканеното икономическо присъствие в Ирак?

Тъй като парите за „възстановяването на Ирак“ се осигуряват от Америка, или поне от кредитната й сметка, компаниите възнаградени с това възстановяване не са длъжни полагат особени усилия. С гарантиран приход фирмите предпочитат да претупват, а понякога и направо да зарязват работата. Преди дни Асошиейтед Прес направи репортаж за няколко подобни проекта – затвор в пустинята за $40 милиона, който стои празен; болница за $165 милиона, която стои необорудвана; пречиствателна станция във Фалуджа, която е утроила цената си и въпреки това по улиците на града се стичат отходни води. За сметка на това успешно се строят стотици полицейски участъци. Саддам, тикво тикритска! Защо не си строил повече участъци?! Нека САЩ ти покаже как се прави полицейска държава.

Излиза, че се губят 10 от всеки 100 долара, дадени за възстановяване. Но когато военният бюджет на една страна е от порядъка на 700 милиарда долара годишно, цифрите започват да губят значение и прахосването на милиарди се преглъща все по-лесно. За американския данъкоплатец е трудно да усети тези разходи, тъй като парите се вземат назаем – бюджетният дефицит на САЩ е 1,4 трилиона долара. Дългът пък е $14 трилиона, а само изплащането на лихвите струва около $400 милиарда годишно.

Но най-големият страдалец в крайна сметка се оказа Пентагонът, който все по-трудно оправдава огромния си бюджет, който през последните десет години скочи от 300 до 700 милиарда долара. Дори финансовата криза и предполагаемото изтегляне от Ирак не хвърлиха сянка върху този ценен отрасъл от икономиката. След продължителен натиск от страна на Белия дом, министърът на отбраната Робърт Гейтс предложи военният бюджет за 2011…  да се увеличи с 1%. Все пак мирът се нуждае от компромиси.

Максим Проданов

Чичо Обамовата колиба

Най-важните хора в политиката за 2009: Близък изток

В края на всяка година излиза списък с „хора на годината“, личности, които са били най-дейни в работата си, извършили са някакви промени и т.н. В близкоизточната версия на „Хора на годината 2009“, този списък , според Foreign Policy, изглежда така.

Башар ал-Асад. 2009 година е успешна за сирийския лидер. Сирийската икономика процъфтява, новото ливанско правителство е съвместимо със сирийските интереси, идват повече инвеститори, а от САЩ е на път американски посланик. Това е пълен успех на Асад срещу обвинителите му.

Реджеп Ердоган. Турският министър-председател не е за първи път в политиката, но може да се каже, че 2009г. предложи много предизвикателства към него. Неговата популярност нарастна значиелно в региона на Близкия изток, като турската дипломация се промени коренно.

Салам Фаяд. Не добра година за Палестинската автономия. Махмуд Абас губи легитимност. Именно Фаяд е, като светъл лъч в загубения сезон, тъй като той продължава да включва в плановете си изграждане на институции, съживяване на икономиката в Западния бряг и изграждането на положително мнение на Запад към Палестина, най-вече в медиите. Това, че е по-популярен във Вашингтон, отколкото в Рамала, вероятно се дължи на усилията на враговете му във Фатах.

Шейх Мохамед бин Рашид Ал-Мактум. Най-амбициозният владетел в района на Персийския залив. Дубай винаги може да ни изненада. Ски в пустинята? Защо не. Тайгър Уудс прави игрище? И още как. И, когато заради всички тези грандиозни проекти (метро, небостъргачи и т.н.), Дубай се намираше в криза, шейх ал-Мактум намери помощ от Абу Даби. Наистина добър управляващ!

Нури ал-Малики. След като изненада критиците с неочкван успех миналата година, 2009г. се оказва трънлива. Едва ли терористичните атаки са проява на сигурност в държавата, а обвиненията към Сирия и баасистите изглеждат не толкова достоверни. Това е един от политиците, от които се очаква много и тепърва ще обогатява биографията си.

Неда Султан. Не можаха да спечелят борбата срещу „нечестно“ спечелилия изборите в Иран, Ахмадинеджад, но успяха да привлекат вниманието на света. Неда Султан стана международен символ на протестите, символ на много млади хора, които се опитаха да наложат мнението си срещу властта. Слез 2009г. нищо в Иран няма да е същото.

Бенямин Нетаняху. Способността на израелския министър-председател да се изправи срещу САЩ по въпроса за заселниците, докара администрацията на Обама до нервна криза, а мнението на хората в арабските страни за Барак Обама рязко спадна. Бе пропуснат може би един от последните шансове да се постигне споразумение с палестинците и арабските страни. Нетаняху успешно защитава позициите си, като има подкрепата и на американските евреи.

Ричард Голдстоун. Той със сигурност обиди много израелци и американци. Докладът му за войната в Газа през зимата, стана много дискутиран и оспорен от Израел. Този доклад има толкова неочаквано влияние върху множество участници в политиката на Близкия изток, че с право се нарежда в класациите. Тепъра ще се видят последиците от доклада „Голдстоун“.

Барак Обама. Едни го обичат, друго го мразят. Първоначалните надежди за промяна в политиката на САЩ се оказаха пореден блъф за много хора. Неговата реч в Кайро показа желанието на САЩ да обърне страницата спрямо мюсюлманския свят, но след това доверието бе загубено.

%d bloggers like this: