Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Tag Archives: ислям

Африка – какво може да научи цял свят от “страдащия континент”?

Максим Проданов

От деца ни учат, че на всеки един въпрос има един точен отговор. Кога сме били велики? Какво довежда до „златен век“? Какво причинява национална катастрофа? В училището, в семейството и в живота мисленето ни е ограничавано да дава прости отговори на сложни въпроси от живота. Често срещаме зрели и достатъчно образовани хора, които на дълбок въпрос като „защо тези хора страдат от бедност, насилие, ретроградност“, са готови да дадат плитки отговори като „такава им е културата, религията, расата“ и дори „такава им е съдбата“. Напрегнатият живот прави хората студени към страданието на другите, а без другите за какъв добър живот може да става дума? Хванати в този порочен кръг на самоунищожителния егоизъм, ние се научаваме да даваме най-плиткото обяснение на човешките проблеми – „такива са хората“.

Най-голямото неравенство в света е това между бедните и богатите – хора, общества, цели народи, дори цели континенти имат коренно различен жизнен стандарт едни от други. Някой зловещо е нарекъл това разделение “първи, втори и трети свят”, сякаш стоки, наредени по качество. Виждаме проблема, но когато се опитаме да го обясним, започваме да се объркваме. По интуиция първо се питаме: “по какво са различни „те“ от „нас“?”. Най-първичното наблюдение е “цвят на кожата, раса, генетика” – за съжаление много хора спират още тук, задоволени с най-простото извинение – “съдба”. След второ, малко по-дълбоко наблюдение “другите” имат различна култура, език, география, религия. Може ли в това да се крие причината за бедност, война, изостаналост? Чували сме псевдонаучни тези като “циганите, китайците имат несъвършен език, традиции”, хаитяните, арабите, езичниците почитат варварска религия. Според тази елементарна логика, един ясен набор от приучени държания обрича номадите да бъдат номади завинаги, държи бедните в бедност и кара воюващите да воюват. Ако само можехме да ги научим да бъдат като нас… Но нима нещата се променят към по-добро когато англичаните научават индийците да уважават кралицата, французите даряват Алжир с езика на любовта, или мисионери разпространяват “правата вяра” в крива Уганда? Явно това е било по-важно от споделяне на технологията, науката и опита.

Африка е най-ясният пример за провала на това насилствено преобучение и за това как войната, бедността и изостаналостта се настаняват навсякъде без значение от етнос, вяра, език и география. Сякаш зловещ световен експеримент, Африка е почти идеално разделена на християнска и мюсюлманска половина, всяка с множество местни и световни езици и култури. Едно нещо обаче обединява Африка –  непоносимата бедност, кървавите войни, разделения, политическата нестабилност. Има и още едно нещо – общата история на колониализъм, външна намеса, експлоатация, покрили равномерно целия континент. Симптоми на същата болест има и в Близкия изток, Югоизточна Азия, Източна Европа, Южна и Централна Америка (бедните части на света).

Не е трудно да се направи заключението, че африканците като цяло се държат по-нецивилизовано от например европейците и американците – все пак в Европа и Америка имат много по-високо ниво на граждански права, докато животът в бедния свят е по-патриархален и закостенял. Хомосексуализмът например е криминализиран почти из цяла Африка. В мюсюлманска Северна Африка (Алжир, Тунис, Мароко, Либия, Египет) наказанието е до 10 години затвор, а в Судан и Мавритания има смъртно наказание. В южната християнска част нещата не стоят по-различно. Наказания до 10 години или до живот има в Зимбабве, Ботсуана, Малави, Замбия, Кения и др., а смъртното наказание е близо до приемане в християнска Уганда. А правата на жените? На север се практикуват женски обрязвания, а на юг изнасилванията са част от ежедневието. И на север, и на юг има широки негодувания срещу протокола Мапуто за права на жените. Деца-войници са използвани както от християнски страни (Бурунди, Руанда, ЦАР, ДР Конго, Уганда, Зимбабве), така и от мюсюлмански (ЧАД, Сиера Леоне, Сомалия, Судан). Диктатурите пък, според изследване на списание The Economist от 2006 г., са равномерно разпределени в мюсюлманския север и християнския юг. Ако религията има някакъв принос към проблема, няма особено значение коя от двете най-разпространени религии е тя. Едва ли някоя от другите религии би се справила по-добре. При сходни исторически, политически и социални обстоятелства, страните са сходни и по развитие. Какви тогава са тези социални, политически и исторически фактори, или поне по-значителните от тях?

Най-очевидният е бедността. Едва ли е спорна тезата, че при беден, тежък и напрегнат живот, хората имат по-малко време и желание да мислят за наука, технология, развитие, сътрудничество, граждански права. Бедността мъкне със себе си образованието и общата информираност на хората. Но какво да кажем за историческия фактор?

След като получава независимост, Африка претърпява редица жестоки етнически конфликти. На север бруталният геноцид в Дарфур е най-жестокото клане в „независима“ Северна Африка между мюсюлмани от арабски и африкански етнос. Жертвите са между 200 000 и 400 000, а зверствата са неописуеми. Конфликтът се разпространи и извън територията на Судан. Това зловещо напомни на един друг конфликт – етническите прочиствания в християнска Руанда и Бурунди, отнели повече от милион живота. Жертвите на кланетата между Тутси и Хуту в Бурунди са около 200 000, а клането в Руанда през 1994 г. взе около 1 000 000 жертви.

И конфликтът между араби и етнически африканци в Дарфур, и този между Тутси и Хуту в Руанда и Бурунди, имат дълбоки корени в недобросъвестната намеса отвън – колониалните експерименти на европейските сили. През 1916 г. Великобритания решава да включи Дарфур в територията на Судан, за да подсили подчинен Хартум и оставя провинциите да тънат в бедност. След независимостта на Судан, Дарфур изпада в невиждан глад и 80 000 отчаяни етнически африканци се отправят пеша до Хартум за помощ, където са отпратени като „бежанци от Чад“. Бедствието взима 95 000 жертви и подготвя почвата за кървав конфликт за независимост. Около конфликта в Руанда и Бурунди пък витае призрака на Германия и Белгия, които за да „подсилят“ подчинените си държави, поставят на власт Тутсите като владелци над останалите етноси. Римокатолическата църква праща т.нар. „Бели отци“ в Руанда – християнски мисионери, които за да подсилят ролята на Тутсите, ги уверяват, че расово превъзхождат Хуту, защото произлизали от Хамитите – преки наследници на Ной. Подобно на британския експеримент в Ирак, след независимостта малцинството Тутси започва да управлява с военна сила и чувство за превъзходство над мнозинството Хуту. Конфликтът между Хуту и Тутси е и в основата на най-кръвопролитния конфликт в модерната история на Африка – „Великата африканска война“ в и около Конго, довела до над 5 милиона жертви.

Историята на “свободна Африка” изглежда ужасяваща, но тя дори не може да се сравнява с периода на покровителство от европейските сили. Най-големите кръвопролития в Африка стават именно под „закрилата“ на колониалните империи в Европа и Америка, период наречен „Маафа“ или африкански Холокост. Белгийският крал Леополд например решава да превърне Конго в своя собствена корпорация за каучук и слонова кост и кара цялото население на страната да работи като негови лични роби. Селата, които не успяват да съберат достатъчно каучук изплащали останалата част от квотата с отрязаните ръце на свои деца. Умират 10 милиона африканци, което е половината от тогавашното население на Конго. Френските войски в Алжир пък вземат живота на милион и половина души по време на войната за алжирска независимост. Търговията на роби за Америка и Европа пък причинява смъртта на 16 милиона души и страданието на незнаен брой, отвлечени от домовете си и използвани на свободния пазар като човешка стока. Много от тези знайни и незнайни насилия са забравени или потиснати в съзнанието на хората. Други травми вероятно ще бродят като призраци из африканския континент със столетия. И днес световните енергийни, земеделски, фармацевтични и химически гиганти правят огромни печалби в африканския хаос, в Южна и Централна Америка, Близкия Изток, Източна Европа и Азия, без да помагат на слабите да станат силни, информирани, изобретателни. При такова тъмно минало и смутно настояще, простите обяснения – „етнос“, „раса“, „религия“, „култура“, са наивни. Защо тогава да не разглеждаме проблемите на Африка като общочовешки технически проблеми с много елементи и научно решение? Защо това решение да не помогне на самите нас?

Обществото губи от пропуснатия потенциал на бедните да създават, изобретяват и мислят заедно с останалите. Така и светът губи от пропуснатия потенциал на Африка и другите безсилни хора по света. За да помогнем на този потенциал да се осъществи, трябва първо да разберем защо той не се е осъществил и да отстраним проблемите. Първата стъпка е разбирането.

Конференция,торинско слънце и млечен шоколад

Е, върнах се от Торино жив и здрав. За мен този град беше като италиански млечен шоколад-знаех за него, че е хубав и красив, но никога не бях го вкусвал. Именно това бе отношението ми към града, в който завърши текущия етап на проекта Otherwise different, за чиято конференция в София съм писал преди.

Опитването на този непознат вкус започна в Милано и завърши на летището в Бургамо. Защо сравнявам шоколада с това пътуване? Вкусът към това лакомство е много личен. Едни обичат бял шоколад, други черен. Аз обичам хубавия шоколад, с ненатрапчив вкус, поне 30% какао и истинско мляко. По-скъп е, но си струва всяка стотинка. Сега може би разбирате защо сравнявам престоя ми в Торино с този десерт.

Както съм ви казвал преди, проектът Otherwise different е инициатива на Европейската комисия, съвместно между организации в България, Италия и Германия. Аз участвах като представител на арабската общност и председател на Форум за арабска култура „Махмуд Даруиш“. В процеса на работа пред тези дни научих някои факти, които не знаех- най-вече за общностите в Италия и по-специално в Торино и региона Пиемонт. Реших в тази публикация да пиша за тях, а не просто за това, което съм видял в Торино, тъй като смятам, че е важно да се знае за случващото се в този проект.

Прочетете още

Ислямът като заплаха – отново на мода? Дебат в „Червената къща“

26 февруари (петък) 2010, 18.30 ч.

Червена зала

Центърът за култура и дебат „Червената къща” съвместно със Сдружение „Позор” представят в рамките на филмовата поредица „Цветята на Корана”:

Ислямът като заплаха – отново на мода?

дебат, последван от прожекция

С подкрепата на фондация „Америка за България”.

А след дискусията:

20.00 ч.
Червена зала
Създай ми страна (Invente-Moi Un Pays) (реж. Каталина Вилар, Франция, 2006, 60 мин.)
На френски език, с български субтитри.
Вход: 3/2 лв.

Повече информация:

В края на 2009 г. мултикултурна Швейцария подложи на рeферендум въпроса за или против минаретата. Разгоря се сериозна дискусия „за” и „против” самата възможност въпроси, свързани с малцинствата в едно общество, да се подлагат на референдуми. Според симпатизантите на референдума това е начин политиката и управлението да отговарят на интереса на хората. Според критиците референдумът сам по себе си е опасен прецедент, защото дава шанс страховете от различните да предопределят политиките към тях, а по този начин дава и зелена светлина на ограничаването на религиозни и човешки малцинствени права. Дискусия за това основателни ли са опасенията от ислямската религия и какви могат да са последствията от отъджествяването на една религия със „заплаха”.

С участието на изследователи на исляма, арабисти, политолози от България, д-р Салех Брик (психолог от Унивeрситета в Дамаск) – „Психология на религиозното неприемане на другия”; Владимир Чуков (арабист) – „Имат ли национални особености интеграционните модели за исляма в Европа?“; Нидал Хлайф (докторант по история на киното) – „Образът на мюсюлманина в холивудското кино“ и Руслан Трад (Форум за арабска култура) – „Религиозност и младежки субкултури“.

20.00 ч.

Червена зала

Създай ми страна (Invente-Moi Un Pays) (реж. Каталина Вилар, Франция, 2006, 60 мин.)

Учителката възлага на група деца на имигранти да измислят името на страната, в която искат да живеят. Хлапетата решават да вземат първите срички от родните им държави и така да съставят името на желаната страна. Безкрайно топъл филм за опитите на френските имигранти да се приобщят към местното общество.

%d блогъра харесват това: