Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Category Archives: Arab culture forum

В отговор на предаването на Мартин Карбовски от 20.11.2010

Писмото е пратено и до предаването „Директно“, както и публикувано на страницата на Форум за арабска култура. Очакваме отговор, аз лично смятам, че ще се обърне внимание, имайки предвид острата реакция след думите на сем. Сидерови на 20.11.2010 в ефир.

 

До уважаемия г-н Мартин Карбовски,

Водещ на предаването „Директно Карбовски“,

Излъчвано по Нова телевизия

 

 

Уважаеми г-н Карбовски,

 

Неправителствената организация Форум за арабска култура е инициатива на студенти, които се интересуват от арабския свят, политика, история, култура. Форумът е създаден с единствената цел да покажат онази част от картината на арабската култура, която остава встрани от вниманието на медиите и публичните личности у нас.

Като изхождаме оттук, позволяваме си да изложим пред Вас някои свои идеи, съображения, бележки и опасения, предизвикани от последното издание „Епизод 3” на Вашето предаване „Директно”, излъчено по „Нова” на 20 ноември т.г. Визираме в частност разговора Ви с последните Ви трима събеседници, анонсиран със заглавието „Хиджаб или сбогом, моя красавице.”

Още началните кадри в тази част на предаването Ви будят усещането за предубеденост, за предпоставеност на тезата – надписите върху екрана: „Модните тенденции в геополитиката” и „опасностите, които ни заплашват”, съчетани с темата хиджаб, едва ли оставят място за съмнение, че във фокус отново е т.нар. ислямска заплаха, т.е. представянето на тенденциозни генерализации за чисти истини относно една от най-влиятелните религии в съвременния свят. При това изобщо не е трудно да се предположи, че разговорът ще върви тъкмо в такава посока при избора на тъкмо този събеседник, чиито идеи са широко известни. И той не закъснява да огласи основната си теза: „в България в момента ескалира ислямският фундаментализъм”. А и Вие демонстрирате убеденост: „Във Франция има такъв проблем, в Германия има такъв проблем, и при нас вече идва.”

Позволяваме си да вметнем, че у нас, в България, ислямът не е донесен от гастарбайтери, а е резултат от отдавна сложили се исторически обстоятелства – така, че може да се каже, че той има своите корени на българска почва и е елемент от картината на българското общество, цвят от неговото многообразие и оттам – духовно богатство. Т.е. за „ислямизация” в България едва ли е оправдано да се говори само на базата на механично пренасяне на факти и изводи от съвременността на западноевропейските общества. Значително по-опасно според нас би могло да се окаже изкуственото присаждане на българска почва на привнесени по този начин, чужди за българската социална действителност конфликти.

От друга страна генерализации и крайности от типа „гримирани като уличници”, „носенето на хиджаб е едно лицемерие, което е безумно”, , „всички жени в арабския свят биха отговорили, че не искат да носят” хиджаб, „ако някой ден й се наложи да си вземе децата от някоя арабска страна, Господ да й е на помощ”, „обикновено смесените бракове между такива…” вземат на прицел, при това в много голяма степен неоснователно, тъкмо арабския свят, познанията за който, изглежда, не са най-силната страна на събеседниците. За да се стигне до смехотворното „74-та година три милиона мюсюлмани излизат на погребението на Насър, нито една жена не носи забрадка, нито една, а сега в Египет всички носят бурки…” (Да вметнем ли, че всъщност Насър е починал и погребан през 1970?) В чий интерес би било поддържането на медийно напрежение между България и арабските й партньори, не се наемаме да гадаем – защото сам по себе си дори риторичният въпрос би означавал, че е налице преднамереност и цел. Във всеки случай такава неуслужлива роля на медиите едва ли би могла да убеди някого в целесъобразността си.

Но направо стъписваща е поантата на разговора, изразена в сентенцията на събеседника Волен Сидеров: „Няма доброволно приемане на исляма – винаги е било по принуда, насилствено.” „Ислямът е религия, съставена като агресия срещу християнството.” На цитираната от г-н Сидеров сура 2, стих 191 от Корана Милена/Иршад прави опит да възрази, че неговият пример е изваден от контекста, но не й е дадена възможност да развие мисълта си. Всъщност г-н Сидеров „леко видоизменя” текста на Корана и натъртено цитира „убивайте неверниците”, всъщност е продължение на сура 2:190, където е посочено недвусмислено: „И се сражавайте с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте!” Тук, като занимаващи се с арабски език, бихме добавили, че използваният глагол, преведен на български като „не престъпвайте”, има и друго значение – „не нападайте, не извършвайте агресия, не предприемайте насилие”! (вж. напр. Баранов, Арабско-русский словарь, М. 2001, с.504) И текстът на 2:190 завършва: „Аллах не обича престъпващите (или нападащите)”. След което следва непосредствено стих 191: „И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха.” Виждате ли някъде текст за „неверници”, г-н Карбовски?

Дори да оставим настрана всичко останало, г-н Волен Сидеров не е частно лице. А председател на парламентарната Комисия за контрол на ДАНС и заместник-председател на Комисията по външна политика и отбрана. При това положение каква стойност има, или какво точно означава Вашата реплика, че „този спор тлее в нашето общество и затова го проведохме на това ниво…”, изправяйки срещу него Милена/Иршад и ограничавайки възможността й да изрече точно най-същественото, което би искала да каже?

Имайки предвид, че отношенията между България и арабските страни започнаха да се затоплят след повече от две десетилетия на липсващи контакти, смятаме, че изказвания като лансираните от г-н Волен Сидеров директно в ефир, адресирани пряко към българската общественост, могат да повлияят негативно. Силно се надяваме, че именно потребността от защита на правата на всеки български гражданин ще бъде залог за спирането на езика на омразата, който има популистката цел да осигури някому спечелване на политически позиции чрез уронване името на една религия и на над 400 млн. души в Близкия изток, Северна Африка и Европа. Подобни ксенофобски прояви, които следват линията на настройване на обществото към взаимна омраза, биха хвърлили сянка и върху България – страната, която винаги е била сигурно място, страната, където етносите не са преживявали ужасите на междуетническите и религиозните сблъсъци. Интересите на родината, в чиято сигурност се кълне г-н Волен Сидеров, биват накърнени именно от всевъзможните, дори нескопосани опити за разбиване на толерантността.

 

С уважение,

Руслан Трад, Председател на УС на Форум за арабска култура

София, 22.11.2010

Солидарност без граници и предразсъдъци

На 17 октомври над 50 хартиени корабчета, направени от българи, арменци и деца със смесен произход заминаха за Ивицата Газа. Компания ще им правят над 20 детски рисунки от българчета, които написаха и нарисуваха послания до децата в Газа.

В неделя (17 октомври) София се включи в международната инициатива, започната от театрална група „Ищар“. Още 50 града в света в Италия, Гърция, арабските страни, Норвегия, Швеция станаха част от „Монолозите на Газа“, като във всяка една страна тези творби на децата на Газа бяха преведени на съответния език. В София ние ги показахме на български език. Главна роля в това изигра Форум за арабска култура и Мая Ценова, която не само е част от Форума, но e и невероятен преводач.

This slideshow requires JavaScript.

Разбира се, без помощта на Двореца на децата в София, това събитие нямаше да се случи. Те предоставиха зала, в която се събраха около 100 души, главно млади хора, дошли, за да чуят монолозите, четени от членове на Форум за арабска култура.

Всъщност „Монолозите на Газа“ са разкази на деца, които са преживели  войната от 2008 г. Няма да засягам темата, че там училища има, но са разрушени (включително и тези на ООН), тъй като темата ще се отклони в друга посока и най-вероятно ще завърши със спор. Но истината е, че децата там нямат добър живот. Тъй като единственото приятно занимание в Газа е да участваш в театрална група, те решават да напишат това, което са преживели и да го разкажат на свои връстници по света. Така и правят. Тогава повечето от тях са на 12 до 15 години. Всичко, което са видели, те написват в монолозите си. За мен това, че се включиха толкова хора, които искат да пратят послание до Газа, е впечатляващо. Би трябвало да се обърне внимание от повече сайтове и медии, но такова е положение засега. Надявам се, че това няма да е единствената инициатива, още повече, че е толкова истинска. На мероприятието нямаше политика, нямаше партийна пропаганда, нямаше нищо друго, освен солидарност и детски усмивки. Това ценя много повече от която и да е партия или доктрина.

Може да ги прочетете на български език. Над 40 страници са, но си заслужават.

Благодаря на Ани, Аля, Калоян, Мариян, Ралица, Мая, Деси, Весела и всички останали, които сгъваха корабчета за Ивицата Газа.

Из „Монолози от Газа“,Газа през очите на 15 годишни деца

„Монолози от Газа“ ще бъдат представени в Двореца на децата в София на 17 октомври от 16:00 ч.

Ахмад (р. 1993)

Преди войната усещах Газа като своя втора майка. Земята й, топлата й гръд, на която се сгушвам. Небето й – моите безгранични мечти. Морето й – отмива грижите ми… Но днес я усещам като свое заточение. Вече не я усещам като страната на мечтите си. И знаете ли защо? – Нека ви кажа. През войната главния електрически трансформатор хубавичко го удари снаряд. Всичките ми чичовци бяха у нас вкъщи, а токът угасна. Имаше обаче и втора линия, която си работеше, обаче беше далече от къщи. Отидох при съседа да му поискам електрически кабел, за да си прокараме от другата линия. След като го свързахме и вкъщи светна, дойде съседът да си иска кабела – вместо ние да сме свързани той искал да се свърже. Вдигна се тупурдия между мене и него до небето. Във война всеки почва да казва: „ Моята душа, Боже!”

През войната имаше много хора, дето имаха по 20 чувала с брашно и газта им не прекъсваше. Имаше и хора, дето нямаха и коричка хляб, искаха от съседите сух хляб, а ония не им даваха. Повечето от хората си заключиха това, дето го имат, с железен катинар, решиха да не дават на никого нищо… Имаше обаче и други, които имаха хляб и помагаха. Но да си дойдем на думата. Ние не се съгласихме да му дадем кабела, макар че си е негов. За пръв път откривам колко лоши можем да бъдем… Получихме си заслуженото на часа. Съседната къща я удари снаряд и се разцепи на две, половината рухна върху нас. Зарязахме и кабела, и тока – взехме каквото можем да носим и избягахме в къщата на чичо ми край общинския парк. Къщата на чичо ми е близо до Сарая – сградата на правителството.

По залез хората взеха да говорят, че Сарая ще го бомбардират. А бомбардират ли Сарая, къщата на чичо може да хвръкне, нищо да не остане от нея… Седяхме и не знаехме какво да правим, къде да идем… Баща ми почна да ни успокоява: Не се безпокойте, не се бойте, нищо няма да се случи. И така – до 12 през нощта. През цялото време слушахме ракетите и експлозиите. А баща ми продължаваше да повтаря „не се безпокойте, не се бойте”. И изведнъж рече: „Тръгвайте, връщаме се вкъщи”. И се разтрепери. Всички се разтреперихме с него. Майка ми взе да пищи, чичо ми го отнесе. Важното е, че всички побягнахме посред нощ – и ние, и чичови. Върнахме се вкъщи тичешком. Не повярвахме, че сме стигнали до къщата. И до днес не си спомням къде спахме, как спахме. Важното е, че се отдалечихме от Сарая. Установихме, че съседът си е прибрал кабела, прекарахме нощта на тъмно, а у съседите светеше. Тогава усетих, че той е имал правото да си вземе кабела. После баща ми се комплексира на тема кабели. Донесе 3 електрически кабела, 6 делви , 2 електрически тенджери, 20 неонови лампи, 20 пакета свещи, 6 стека консерви, 10 пакета глави за примуси?, 6 фенерчета и два кашона батерии за радиото. Така де, живеем във военновременни условия и трябва да се запасяваме, докато Господ не се смили. Аз обаче придобих комплекс, по-страшен от всички тия – всички човешки комплекси са на една страна, моят е на съвсем друга. Преди войната аз бях щедър, или може би не знаех стойността на нещата, ама след войната – Боже Господи, взех да треперя над всяко нещо и всички неща, защото не си бях представял че някой ден няма да намеря глътка вода или коричка хляб. Взех, когато правя чай, да го подслаждам едва едва; когато разделям хляб, изключено да го изям целия, загубих си апетита, взех да икономисвам абсолютно всичко, което може. Баща ми казва: Ахмад винаги си има дневни… – разбира се, защото ги вземам и ги скривам, да не вземе да дойде някоя нова война! Взех да се чувствам все едно съм женен и имам десет деца. Боя се от живота… от всичко… и от най-дребните неща. Постоянно съм в тревога. Имам чувството, че цяла Газа е върху подвижни пясъци. Всякаква лудост, каквато можете да си представите, може да се случи във всеки момент в тоя град. Но в него могат да се осъществят и много мечти. Странен град, няма логика в него… Китай стана една трета от света – всичките работят, а не смогват да има за Газа обувки и ризи. А истината е, че Газа е пълна с беднотия, има хора които си събират за ядене от кофите за боклук. Бедата е, че ние изобщо се връщаме назад, а още по-голямата беда е, че няма нищо, което да ни спре. Всяка пропаст има дъно, Газа няма дъно. Аз си мечтая да преживея един единствен ден свободен и мисля, че това не е кой знае колко голяма мечта, но трудно може да се осъществи. Мечтая си също да ликвидиране палестинското разцепление, което ни причинява раздвоение на личността. Уморих се да мисля, а не мога да спра да мисля. Обаче човек предполага, а Господ разполага. Хайде, със здраве.

%d bloggers like this: