Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Category Archives: Ислям/Islam

Оброчище-светилището на бекташите

Публикувам един текст на режисьора Стилиян Иванов*, който ми бе предоставен от TVart. Бе публикуван в съботния брой на „Сега“ и за мен е радост, че мога да го пусна и аз, тъй като в интернет изданието на вестника го няма. Историята на едно теке – Оброчище.

Ако сте любопитни или в търсене на Бога сте стигнали дo прозрението, че той се изразява чрез различните вярвания, а не е „патент“ на една-единствена религия, или ако търсите последен шанс за физическо изцеление за болестта си, с която модерната медицина не може да се справи, то ще е добре да посетите това място.

 

Когато през 1652 г. известния турски пътешественик Евлия Челеби минава през българските земи, изумено отбелязва: „С изключение на мавзолеите на Али и Хюсеин в Багдад друго такова теке няма нито в Анадола, нито в Персия“.

 

Намиращо се само на километър от входа на курорт Албена, текето на Ак Язълъ баба в с. Оброчище, Варненско, днес пустее. Сякаш умишлено това място се крие от хората, за да не бъде „омърсено“ от обикновените зяпачи. Но за вярващите древното светилище все още е живо – в определени дни от годината тук се събират не само от България, но и от цяла Европа и Азия. Ако все пак любопитството ви надделява или в търсене на Бога сте стигнали до прозрението, че той се изразява чрез различните вярвания, а не е „патент“ на една-единствена религия, или ако търсите последен шанс за физическо изцеление за болестта си, с която модерната медицина не може да се справи, то добре ще е да посетите това място.

Малкият хълм, на който е изградено текето, е светилище още от тракийско време. Столетия по- късно християните разказват, че тук е погребан св. Атанас, а мюсюлманите вярват, че това е гробът на светията Ак Язълъ баба. Без да ставаме арбитри в спора, допълваме, че това не е първото място, за което вярващи от различни религии спорят. Така например известното теке край с. Свещари, в което мюсюлманите почитат Демир Хасан баба Пехливан, християните тачат св. Илия. а Хюсеин баба теке от с. Воден е свято място и на св. Димитър… Поредно доказателство, че светите места обединяват, а не разделят хората.

Археолози, етнографи и културолози обясняват изброените общи свети места с дервишкия орден, под чийто знак се строят текетата в цялата Османска империя, „философията“ на дервишите успешно асимилира християнските вярвания и привлича в „правата“ вяра повечето от завладените народи, главно християни. Може и да звучи достоверно, но истината е по-скоро в областта на вярата, а не на науката. Сама по себе си философията на дервишите е ерес за исляма и рядко се радва на официална подкрепа от властта. Обобщено и съответно неправилно назованите „дервиши“ (последователите на Мевляна, последователите на хаджи Бекташ и др.) защитават мюсюлмански, християнски и староирански вярвания, като поставят в центъра на Вселената единия бог, припознаван в различно време от различни общности ту като Ахура Мазда, ту като Йехова, ту като Аллах…

Конкретно текето на Ак Язълъ баба в Оброчище е свято място за ислямската секта на бекташите – последователи на хаджи Бекташ Вели, който основава този религиозен орден през XIII век под влиянието на персийския и индийския мистицизъм. Символ верую на бекташите е: „Бъди господар на езика, ръцете и слабините си.“ В Османската империя бекташкият орден е тясно свързан с еничарския корпус и е покровителстван от някои султани. При разпускането на еничарите през ХIХ век орденът е забранен. Въпреки това той функционира неофициално. Средновековният ислямски мистицизъм, по-известен като суфизъм, ражда множество подобни ордени, чрез които ислямът лесно прониква в завладените османски територии.

Бекташите имат строга йерархия: обикновеният вярващ, който още не е посветен, се нарича „ашик“ – „обичащ“. Той обикновено е прикрепен към „баба“- „духовен водач“, и е отдаден на него. Церемониите за посвещение се провеждат в „текетата“ – духовните центрове на бекташите. Всяко теке е ръководено от „дядо“, а всички „дядовци“ избират лидер на целия орден – „главен дядо“.

Тъй като за суфизма е характерна не външната изява, а вярата, бекташийските ритуали и практики съдържат голяма доза свобода. Тази свобода обаче скандализира другите мюсюлмани заради безразличието към някои ислямски канони. От особено значение за бекташите е равноправието между жената и мъжа. Равноправие, заради което в миналото се раждат големи спекулации относно случващото се в текетата.

Нещо, което свързва бекташите с хилядолетната история на човешката вяра и дух, е празникът 21 март. Тогава те честват началото на новия живот и се молят за плодородие, здраве, щастие и предпазване от материални и духовни злини.

В текето на Ак Язълъ баба в с. Оброчище и до днес са живи вярата и ритуалите. Хиляди поклонници от Европа и Азия идват тук, вярвайки в изцелителната сила на мощите на светеца. През малкия кръгъл отвор на гроба се пускат пари, като всеки се стреми да провре ръката си през малката дупка в зидания саркофаг – доказателство за праведността на мо­лещия се. Следват три обиколки около гроба в посока, обратна на часовниковата стрелка, и… приказна лекция от уредничката на текето.

Днес от някогашния комплекс са запазени само две сгради: тюрбето – или гробницата на светеца, и имаретът – мястото, където някога монасите вършели своите ритуали и приютявали всеки пътник, минал край тяхната обител. Сградите са с различна големина, но с еднакво архитектурно решение. Те представляват правилен седмостен с прилепено към една от страните му правоъгълно преддверие. В средата на тюрбето е гробът на Ак Язълъ баба, ориентиран североизток-югозапад и покрит със зелено сукно. Някога до него били сложени вещите на светеца, а днес той е обграден от даровете на поклонниците.

Имаретът на текето е със значително по-големи размери и с вход от юг. Покривът му е разрушен по време на руско-турската война от 1768-1774 г. В миналото основното помещение на сградата е завършвало със сложна седемскатна дървена конструкция, обшита с оловна ламарина. В средата на имарета е имало шадраван, а в северния му край се е издигало открито огнище, което завършвало с висок седемстенен каменен комин.

Текето на Ак Язълъ баба е уникален паметник на османската култова архитектура по българските земи от първата половина на XVI в. А стенописите в тюрбето. изографисани през XIX в., са удивителни културни ценности.

В края на май всяка година тук се организират невероятни празненства с музика, песни и танци с участието на дервиши от Турция Македония и Албания.

 

* Авторът Стилиян Иванов е режисьор и директор на международната телевизия за изкуство и пътешествия tvart. Автор е на документалната поредица „Репортажи за вярата“, включваща филмите за Ванга, преподобна Стойна, Вера Кочовска, Петър Димков, Орфей, както и на продукцията „Пътят на човешката цивилизация“, разказваща за Мeсопотамия, траките и Анатолия.

 

tvart / в. Сега /Intidar

 

Африка – какво може да научи цял свят от “страдащия континент”?

Максим Проданов

От деца ни учат, че на всеки един въпрос има един точен отговор. Кога сме били велики? Какво довежда до „златен век“? Какво причинява национална катастрофа? В училището, в семейството и в живота мисленето ни е ограничавано да дава прости отговори на сложни въпроси от живота. Често срещаме зрели и достатъчно образовани хора, които на дълбок въпрос като „защо тези хора страдат от бедност, насилие, ретроградност“, са готови да дадат плитки отговори като „такава им е културата, религията, расата“ и дори „такава им е съдбата“. Напрегнатият живот прави хората студени към страданието на другите, а без другите за какъв добър живот може да става дума? Хванати в този порочен кръг на самоунищожителния егоизъм, ние се научаваме да даваме най-плиткото обяснение на човешките проблеми – „такива са хората“.

Най-голямото неравенство в света е това между бедните и богатите – хора, общества, цели народи, дори цели континенти имат коренно различен жизнен стандарт едни от други. Някой зловещо е нарекъл това разделение “първи, втори и трети свят”, сякаш стоки, наредени по качество. Виждаме проблема, но когато се опитаме да го обясним, започваме да се объркваме. По интуиция първо се питаме: “по какво са различни „те“ от „нас“?”. Най-първичното наблюдение е “цвят на кожата, раса, генетика” – за съжаление много хора спират още тук, задоволени с най-простото извинение – “съдба”. След второ, малко по-дълбоко наблюдение “другите” имат различна култура, език, география, религия. Може ли в това да се крие причината за бедност, война, изостаналост? Чували сме псевдонаучни тези като “циганите, китайците имат несъвършен език, традиции”, хаитяните, арабите, езичниците почитат варварска религия. Според тази елементарна логика, един ясен набор от приучени държания обрича номадите да бъдат номади завинаги, държи бедните в бедност и кара воюващите да воюват. Ако само можехме да ги научим да бъдат като нас… Но нима нещата се променят към по-добро когато англичаните научават индийците да уважават кралицата, французите даряват Алжир с езика на любовта, или мисионери разпространяват “правата вяра” в крива Уганда? Явно това е било по-важно от споделяне на технологията, науката и опита.

Африка е най-ясният пример за провала на това насилствено преобучение и за това как войната, бедността и изостаналостта се настаняват навсякъде без значение от етнос, вяра, език и география. Сякаш зловещ световен експеримент, Африка е почти идеално разделена на християнска и мюсюлманска половина, всяка с множество местни и световни езици и култури. Едно нещо обаче обединява Африка –  непоносимата бедност, кървавите войни, разделения, политическата нестабилност. Има и още едно нещо – общата история на колониализъм, външна намеса, експлоатация, покрили равномерно целия континент. Симптоми на същата болест има и в Близкия изток, Югоизточна Азия, Източна Европа, Южна и Централна Америка (бедните части на света).

Не е трудно да се направи заключението, че африканците като цяло се държат по-нецивилизовано от например европейците и американците – все пак в Европа и Америка имат много по-високо ниво на граждански права, докато животът в бедния свят е по-патриархален и закостенял. Хомосексуализмът например е криминализиран почти из цяла Африка. В мюсюлманска Северна Африка (Алжир, Тунис, Мароко, Либия, Египет) наказанието е до 10 години затвор, а в Судан и Мавритания има смъртно наказание. В южната християнска част нещата не стоят по-различно. Наказания до 10 години или до живот има в Зимбабве, Ботсуана, Малави, Замбия, Кения и др., а смъртното наказание е близо до приемане в християнска Уганда. А правата на жените? На север се практикуват женски обрязвания, а на юг изнасилванията са част от ежедневието. И на север, и на юг има широки негодувания срещу протокола Мапуто за права на жените. Деца-войници са използвани както от християнски страни (Бурунди, Руанда, ЦАР, ДР Конго, Уганда, Зимбабве), така и от мюсюлмански (ЧАД, Сиера Леоне, Сомалия, Судан). Диктатурите пък, според изследване на списание The Economist от 2006 г., са равномерно разпределени в мюсюлманския север и християнския юг. Ако религията има някакъв принос към проблема, няма особено значение коя от двете най-разпространени религии е тя. Едва ли някоя от другите религии би се справила по-добре. При сходни исторически, политически и социални обстоятелства, страните са сходни и по развитие. Какви тогава са тези социални, политически и исторически фактори, или поне по-значителните от тях?

Най-очевидният е бедността. Едва ли е спорна тезата, че при беден, тежък и напрегнат живот, хората имат по-малко време и желание да мислят за наука, технология, развитие, сътрудничество, граждански права. Бедността мъкне със себе си образованието и общата информираност на хората. Но какво да кажем за историческия фактор?

След като получава независимост, Африка претърпява редица жестоки етнически конфликти. На север бруталният геноцид в Дарфур е най-жестокото клане в „независима“ Северна Африка между мюсюлмани от арабски и африкански етнос. Жертвите са между 200 000 и 400 000, а зверствата са неописуеми. Конфликтът се разпространи и извън територията на Судан. Това зловещо напомни на един друг конфликт – етническите прочиствания в християнска Руанда и Бурунди, отнели повече от милион живота. Жертвите на кланетата между Тутси и Хуту в Бурунди са около 200 000, а клането в Руанда през 1994 г. взе около 1 000 000 жертви.

И конфликтът между араби и етнически африканци в Дарфур, и този между Тутси и Хуту в Руанда и Бурунди, имат дълбоки корени в недобросъвестната намеса отвън – колониалните експерименти на европейските сили. През 1916 г. Великобритания решава да включи Дарфур в територията на Судан, за да подсили подчинен Хартум и оставя провинциите да тънат в бедност. След независимостта на Судан, Дарфур изпада в невиждан глад и 80 000 отчаяни етнически африканци се отправят пеша до Хартум за помощ, където са отпратени като „бежанци от Чад“. Бедствието взима 95 000 жертви и подготвя почвата за кървав конфликт за независимост. Около конфликта в Руанда и Бурунди пък витае призрака на Германия и Белгия, които за да „подсилят“ подчинените си държави, поставят на власт Тутсите като владелци над останалите етноси. Римокатолическата църква праща т.нар. „Бели отци“ в Руанда – християнски мисионери, които за да подсилят ролята на Тутсите, ги уверяват, че расово превъзхождат Хуту, защото произлизали от Хамитите – преки наследници на Ной. Подобно на британския експеримент в Ирак, след независимостта малцинството Тутси започва да управлява с военна сила и чувство за превъзходство над мнозинството Хуту. Конфликтът между Хуту и Тутси е и в основата на най-кръвопролитния конфликт в модерната история на Африка – „Великата африканска война“ в и около Конго, довела до над 5 милиона жертви.

Историята на “свободна Африка” изглежда ужасяваща, но тя дори не може да се сравнява с периода на покровителство от европейските сили. Най-големите кръвопролития в Африка стават именно под „закрилата“ на колониалните империи в Европа и Америка, период наречен „Маафа“ или африкански Холокост. Белгийският крал Леополд например решава да превърне Конго в своя собствена корпорация за каучук и слонова кост и кара цялото население на страната да работи като негови лични роби. Селата, които не успяват да съберат достатъчно каучук изплащали останалата част от квотата с отрязаните ръце на свои деца. Умират 10 милиона африканци, което е половината от тогавашното население на Конго. Френските войски в Алжир пък вземат живота на милион и половина души по време на войната за алжирска независимост. Търговията на роби за Америка и Европа пък причинява смъртта на 16 милиона души и страданието на незнаен брой, отвлечени от домовете си и използвани на свободния пазар като човешка стока. Много от тези знайни и незнайни насилия са забравени или потиснати в съзнанието на хората. Други травми вероятно ще бродят като призраци из африканския континент със столетия. И днес световните енергийни, земеделски, фармацевтични и химически гиганти правят огромни печалби в африканския хаос, в Южна и Централна Америка, Близкия Изток, Източна Европа и Азия, без да помагат на слабите да станат силни, информирани, изобретателни. При такова тъмно минало и смутно настояще, простите обяснения – „етнос“, „раса“, „религия“, „култура“, са наивни. Защо тогава да не разглеждаме проблемите на Африка като общочовешки технически проблеми с много елементи и научно решение? Защо това решение да не помогне на самите нас?

Обществото губи от пропуснатия потенциал на бедните да създават, изобретяват и мислят заедно с останалите. Така и светът губи от пропуснатия потенциал на Африка и другите безсилни хора по света. За да помогнем на този потенциал да се осъществи, трябва първо да разберем защо той не се е осъществил и да отстраним проблемите. Първата стъпка е разбирането.

Защо хиляди жени ще сложат розов хиджаб на 27 октомври?

Преди няколко години една жена слага началото на инициативата „Денят на розовия хиджаб” – символ на мюсюлманската подкрепа в борбата срещу коварната болест – рак на гърдата. „Денят на розовия хиджаб” се организира  в рамките на месец октомври – месецът на борбата срещу онкологичното заболяване. Целта е да се окуражат жените и мъжете мюсюлмани да се включват по-активно в инициативите, посветени на борбата срещу болестта. Събитието също насърчава любопитните да се инересуват за облеклото на жените мюсюлманки, за техните ислямски забрадки и за Исляма – като цяло. С други думи, тази инициатива спомага и за инициирането на диалог между мюсюлмани и немюсюлмани.

Мюсюлманите по цял свят стават част от „Деня на розовия хиджаб”, носейки розови ислямски забрадки, розови дрехи или символът на борбата срещу рака на гърдата – розовата панделка. Тъй като розовото е цветът на световната борба срещу онкологичното женско заболяване. А хората, за които розовият цвят прекрачва границите на разбирането за ислямско облекло, може да вземат участие в инициативата, носейки само характерната панделка.

Важно е да отбележем, че Денят на розовия хиджаб не е инициатива само за мюсюлмани – това е едно глобално събитие, в което всеки един може да вземе участие – без значение от пол, етнос, раса или вероизповедание.

В едно интервю за IslamOnline.com, основоположничката на Денят на розовия хиджаб – Хенд ел-Бури казва: „Смятам, че хората остават впечатлени, виждайки мюсюлманки да проявяват социална активност в борбата срещу рака на гърдата. И лично на мен са ми задавали много въпроси. Някои казват: „Видях много от вас днес с розови забрадки. Да не е някакъв празник?!” И така аз имам възможността да им обясня какво се случва, каква е инициативата.”

Много е важно мюсюлманите да се включват активно в различни социални инициативи – това разбива разпространените стереотипи и предразсъдъци по техен адрес, създава един контраст на създалия се в съзнанието на хората от обществото „нехуманен” имидж на мюсюлманите.

Официалният сайт на инициативата, от който може да научите повече за начинанието и за това как протича то в различните страни по света, е www.pinkhijabday.net. За инициативата в рамките на България е създаден и профил в социалната мрежа Facebook с името „Денят на розовия хиджаб”.

%d bloggers like this: