В защита на Джулиан Асанж и WikiLeaks

Максим Проданов

Бенджамин Франклин някога е казал, че първа отговорност на всеки гражданин е да оспорва властта. Това не е урок по морал. Не е и съвет, който трябва да приемете, защото идва от авторитетен източник. Това е проста, но гениална програма за премахване на злоупотребите в едно общество.

Не липсват хора като Даниел Елсберг, Хауърд Зин, Ноам Чомски, Джулиан Асанж, готови да разкриват злоупотребите дори с цената на лична саможертва. Обикновени хора, дълбаещи в онова, което властта е закопала дълбоко и преценила за твърде „опасно“ или „неудобно“ за „лаиците“. За съжаление много граждани отхвърлят това знание, приемат покровителството на властта и дори са готови да я защитават от „враговете“, дръзнали да я оспорват. Прекалено много хора са съгласни, че властта има право независимо от тяхното желание да крие информация по своя преценка „за доброто на всички“. Този хроничен недостатък на обществото ни прави демокрацията мит, неосъществена мечта, прост етикет без значение.

Днешният „враг номер едно“ за властта е Джулиан Асанж – основателят на сайта УикиЛийкс, който публикува стотици хиляди тайни документи за войните в Ирак и Афганистан, и за механизмите на световната политика. В защита на Асанж застанаха Чомски и Елсберг, както и независими медии като Democracy Now. Срещу него обаче застанаха много по-силни врагове – влиятелни политици, медийни корпорации, цели правителства, мощни организации като ЦРУ, Пентагона и Интерпол.  През 2008 г. бе публикуван план на американските служби да унищожат WikiLeaks. В него се казва: „УикиЛийкс използва доверието като притегателен център… ако бъдат разкрити имената, самоличностите, ако бъдат уволнени, дадени под съд вътрешни лица и информатори, този център може да бъде повреден или унищожен…“. През 2007 г. членове на УикиЛийкс сигнализираха, че са били тайно снимани и сплашвани от полицията и членове на британското разузнаване.  Тази година администрацията на Обама поиска от Англия, Германия, Австралия и други страни от НАТО да попречат на Асанж да пътува. Точно преди публикацията на „афганистанските дневници“ се появиха съмнителни обвинения срещу Асанж за сексуален тормоз. Бяха нападнати компаниите, през които УикиЛийкс получаваше дарения. Многократно бяха нападани сървърите на УикиЛийкс с т.нар. DDoS атаки. Вчера след политически натиск от американското правителство сайтът бе спрян от сървърите на Amazon, PayPal блокира даренията към организацията и властите дори започнаха да сплашват обикновени граждани с уволнение, ако посетят УикиЛийкс (1)(2)(3).

Медийната атака срещу УикиЛийкс не бе по-малко ожесточена. Сара Пейлин (кандидат за вицепрезидент на САЩ от 2008 г.) каза, че Асанж трябва да бъде преследван като терорист от Ал Кайда. Том Фланаган, съветник на канадския премиер призова Асанж да бъде убит. Бил О’Райли, водещ в телевизия Фокс Нюз (на Рупърт Мърдок) заяви, че иска безпилотен самолет да удари Асанж, а информаторите му да бъдат екзекутирани като предатели.

Не мога да пропусна и Брадли Манинг – източникът на много от изтеклата информация, който вече половин година стои в плен без присъда, в очакване на военен съд. Към него се изляха не по-малко подобни заплахи. Възможно е да бъде строго наказан, за да бъдат обезкуражени бъдещи информатори.

Обявеният за най-влиятелен човек в Америка тази година – водещият на Daily Show Джон Стюарт, се обърна към Асанж с думите: „подценяваш циничността на американците към правителството им. Ние организирахме преврати в Чили, Иран, Гватемала и пр… трябва да прочетеш нещата, които вече знаем за себе си. Освен ако в документите не се казва, че извънземните от Зона 51 са убили Кенеди, спри с драматизма“.

Да оставим на страна, че е достатъчно драматично влиятелни политици да призовават да бъдеш убит, Пентагонът, Интерпол и най-големите световни правителства да искат да изчезнеш от белия свят, аргументът на Стюарт е доста плашещ. Излиза, че щом американците не се интересуват особено от престъпленията, които се извършват в тяхно име, разкрития като „Collateral Murder„, „Иракските“ и „Афганистанските дневници“ нямат особена важност. Наистина, когато границата на приемливото се измести толкова много, и най-отвратителното се превръща в „обикновено“. Веднага след репортажа си за УикиЛийкс, Джон Стюарт обърна внимание на другия важен проблем на деня – финансовите проблеми на „Имението Плейбой“. Драмата там бе по-забележима. Тъжно е, че вълненията на хората толкова плътно следват вълненията на масмедиите. Медиите диктуват дали смъртта на Майкъл Джексън ще бъде по-значима от убийствата, експлоатацията, заблуждаването на милиони хора. А и самите зрители предпочитат да знаят хиляди подробности за живота на звездите, отколкото основни факти за грозната ни политическа и икономическа система.

До болка в медиите ни бе повтаряно и, че информацията, идваща от УикиЛийкс е или смъртно опасна за нашата сигурност, или „нищо ново, нищо важно“. Двете неща не могат да бъдат вeрни едновременно. Но пък могат да бъдат едновременно невeрни. Бих попитал: кой знаеше за несъобщените убийства на десетки хиляди цивилни в Ирак и Афганистан; за „Collateral Murder“; за съдържанието на дипломатическите дневници? Ако „вече знаем всичко“, може ли някой сега да каже какво има в останалите 2,5 милиона документи, които упорито искаме да спрем? Знаем ли вече какво има в банковите документи, които се готви да публикува УикиЛийкс? Знаем ли какво още се крие от нас? Краткият отговор е „не“. Единственият въпрос е „искаме ли да знаем“? Въпреки умората и отчаянието от истинския образ на системата, моят отговор все още е „ДА“.