Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Защото мълчанието не е злато

Питали са ме. Не е нещо, което не съм чувал или чел. Аз самият съм се питал. Защо продължавам да пиша?

Интидар не е голям блог. Има само 1000 и нещо статии, коментари са около 4500, а посещенията са някъде около 600 на ден. Не е сред водещите блогове в българското пространство – едва на 70 място е в topbloglog.com. Към моя блог няма много връзки, повечето са от Twitter и чужди блогове, защото пиша в Global Voices. Да не кажа, че повечето български блогъри даже не са чували за Интидар. Това е страница, която говори за непопулярното. Аз съм от авторите в българското блог пространство, които са със смесен или чужд произход и пиша за района, от който е част от мен. Може би заради това не е толкова голям блог. Тогава защо продължавам да пиша?

Мога да кажа няколко причини. Първата е приятелите ми. Хора, като Ламот, един чудесен човек, прекрасен блогър и съглажданин. Приятелите заслужават да вървиш заради тях. Мариян Карагьозов е също такъв човек. С него сме видели много, вероятно ще продължаваме да го правим.  С него пишем най-вече за политика за определен район, вероятно заради това имаме ограничен брой читатели.

Като друга причина смятам желанието да не мълчиш. да казваш това, което смяташ, въпреки че знаеш какво те чака. Агресивни коментари, писма по пощата да спреш да пишеш. Натиск от институции, за да спреш да пишеш. И това се е случвало. Получавал съм писма със заплахи и какво ли не. Просто това, което предлага блогът Интидар не е популярно и много хора искат да остане непопулярно за българите.

Нито едно предаване, в което съм бил, нито една среща, нищо не е въздействало така, както ми въздейства една личност. Фелиция Лангер. Адвокат, израелка, жертва на Холокоста. Човек в пълния смисъл на думата, личност с много енергия. Заряд, който мнозина нямаме или сме загубили. Чух я да казва – важно е да не се мълчи. Ако мълчиш, ставаш съучастник. Никога не трябва да мълчиш.

Преди години видях за първи път лагерите за бежанци в Сирия. Палестинци, иракчани, тюркмени, кюрди. Хора от всякакви кътчета, хора с различни традиции, етноси, но с една съдба – да са бежанци. Войната ги бе пратила в тези затвори, защото лагерите са именно такива. Там имаш право единствено да съществуваш. Хората бяха пристигнали с целия си багаж и семейство. Живеят в къщурки. Тази година отново видях това. Видях колко големи стават тези лагери. Разрастват се буквално пред очите на човек. Хора от различни краища, но с една съдба. Тази гледка, този спомен, не ме напуска и едва ли ще ме напусне. Той ме кара да пиша.

Абониране за нови публикации

4 responses to “Защото мълчанието не е злато

  1. lammoth август 21, 2010 в 12:21 pm

    лелеее, цели 600 посещения на ден! Аз имам толкова за месец🙂
    е и аз бях инспириран от твоя блог, обикалях по нета да търся инфо за Сирия, и изведнъж бам…Трад…къде ли бях чувал тази фамилия🙂 После си казах и аз ще си направя таен блог, но с моята голяма уста… не остана много таен, хихи. Така че, ако има хора които мразят блога ми, теб да обвиняват😛

  2. Ruslan Trad август 21, 2010 в 8:54 pm

    Дай боже да бъда мразен за такива неща!:)

  3. Pingback: Защото мълчанието не е злато

  4. Pingback: Добрич

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: