Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Един пътепис по стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем-част 1

Пред 2008 г. Алeм Макбул следва стъпките на Йосиф и Мария от Назарет до Витлеем в историята за раждането на Исус от Новия завет. Благодарение на Центъра за близкоизточни изследвания, този пътепис достига до вас.


Четвъртък вечер, 18 декември, бежански лагер „ал-Фара”

Днес изминах една част от трасето, което чаках с нетърпение, и не съм разочарован. Градчето Аз-Забабда започва да се разбужда, срещам двама души, които ще придружат мен и моето магаре през хълмовете и долината през следващите няколко часа. Недал ще бъде мой водач през следващите два дни. Джордж Ришмауи обича много да се разхожда из областта и е извършил задълбочени изследвания относно библейските места: двама палестински приятели, свързани от очевидната им любов към земята. „Вървим по същите пътища, по които са минавали керваните хиляди години,” казва Джордж. „Да се върви из тези места и да се разговаря с хората е единствения начин да се разбере това място.” Ние правим това: възрастен овчар, облегнат на своята гега, седнал на скалистия връх на хълма; шестте момчета от бежанския лагер, които са вървели мили наред, за да съберат картофите, останали на полето след събирането на реколтата; възрастната жена в традиционна палестинска носия, която простира прането си, заинтригувана от новите лица, минаващи през селото й. Между всичко това са огромните полета от спокойна, сякаш недокосната, провинция. През деня има период, когато не виждаме нито шосе, нито кола, за повече от три часа, нещо, което мислех за невъзможно в Западния бряг. На един хребет, в близост до борова гора, убеден съм в това, магарето се спира няколко пъти и вдига глава високо, за да се възхити на гледката. Разбира се, разговаряме за политическата ситуация и конфликта, но и Недал, и Джордж с удоволствие сменят темата, за да обсъдят подробно някое необичайно дърво, покрай което сме минали, показват ми останки от ханаански селища, или обясняват защо дадена ферма е разположена точно по този начин. В късния следобед стигаме до дома на Недал в „ал-Фара” (където ще прекарам нощта), и се разделям с Джордж. Лагерът „ал-Фара” е основан преди около 60 години, като е приютявал в палатки някои палестинци, или избягали от домовете си, или принудени да напуснат, в годината на създаването на Израел. Но с течение на времето тази временното е заменено с усещане за нещо постоянно, както и другите бежански лагери на Западния бряг, които сега изглеждат случайни бетонни градове. Домът на Недал е уютен, оживен от шестте му деца. Ако пиша в дневника си твърде късно, то това е защото имах приятен (бил той и неразбираем) разговор с 13-месечно дете, докато цялата ми апаратура за запис е системно разхвърляна из всекидневната от 7 и 10 годишни деца, които настояват да им бъде обяснен всеки компонент. По-рано, когато пристигаме, най-големият син на Недал, който е на 15, замислено ми подарява  mp3 файл на рапър от Дженин, Абу Хатта, наречена „Къде ми е магарето?”

Петък сутринта на 19 декември: бежанския лагер „Ал-Фара”

Алем отговаря на въпроси, получени на уеб сайта от читатели по целия свят

В: Искаме да те питаме дали ще си вземеш друго магаре, след като магаре номер две бе върнато обратно на пропускателния пункт. Вероятно ще можеш да си вземеш местно магаре, както Исус е направил на Цветница? Успех! Ще те следваме по целия път! (Клас 4С (на възраст 8-9 год.) Основно училище Frith Manor, Северен Финчли, Лондон

О: Скъпи клас 4С, благодаря за предложението. Както вече виждате, имам си ново магаре. Тя е от село Ябад, и работи във ферма там. Изглежда е доста специална, защото ми казват, че когато я натоварят с плодове и зеленчуци във фермата, сама върви половин час до пазара, и когато свалят от гърба й цялата продукция, се връща отново сама до фермата! Надявам се, че заедно ще стигнем чак до Витлеем , ще видим!

В: Като мюсюлманин (съдя за това от името ти, извинявам се, ако греша), какво е Коледа за теб? Мо, Лондон, Обединеното Кралство

О: Здрасти, Мо. Моето семейство винаги е празнувало Коледа с пуйка, коледно дърво, подаръци (включително чорапите за подаръци), и др. Исус е основна фигура в исляма. Чета въпроса ти на Недал, моят домакин (мюсюлманин) тази вечер в бежанския лагер „ал-Фара”. Казва, че за него Коледа е като послание за мир, и напомняне за общите неща между нашите религии.

В: По колко мили на ден изминаваш? Сюзан, Уест Мидландс, Великобритания

О: Здрасти, Сюзан. Зависи, но по план обикновено са 10-13 мили (16-21 км) всеки ден. През първия ден малко се поувлякох и изминах около 17 мили (над 27 км) и на следващия ден съжалявах за това. За щастие, болката не трая много дълго, и сега съм добре. Решен съм да извървя пеш (и много рядко да яздя магарето) всяка стъпка, дори и ако трябва да съм на обезболяващи инжекции на Бъдни вечер.

В: Хората добри ли са с теб? Или дали усещаш негативни емоции някъде? Раян Пол, Кенора, Канада

О: Хей, Раян! Като цяло хората по целия път са фантастични. Минавайки през някои малки селца, където чужденците са рядкост, понякога ме гледат доста странно, но хората са винаги много гостоприемни, щом започнем да си бъбрим. В Дженин имах случай, когато един мъж започна да ми крещи, мислейки че ще представя градчето му като изостанало (вероятно заради магарето с мен!). Имахме и малко спречкване в израелските власти при преминаването на Западния бряг, затова трябваше да оставя магарето.

В: Дали Йосиф и Мария биха разпознали нещо по пътя през 2008 г.? Сали Дандо, Норфолк, Англия

О: Сали, този въпрос и аз съм си го задавал многократно по време на пътуването. Ако говорим за постройки, изградени от човек, според вярванията в църквата „Благовещение” има останки от дома на Дева Мария, а в църквата „св. Йосиф”, останки от дърводелската му работилница. В църквата Буркин, наричана още църквата „св. Георги” е пещерата, в която се предполага, че Исус е изцерил прокажените. Говори се, че пещерата е била изцяло запечатана, с изключение на една шахта, през която са спускали храна на болните, и това може да се види и днес. Мнозина вярват, че Исус е минал по този път, и вероятно и Йосиф и Мария. Но за мен пейзажа ми дава най-осезаемата връзка с историята. Когато вървя в ден четвърти, през хълмове и маслинови насаждения от християнското селище аз-Забабда до място, наречено „ал-Фара” (изминали са няколко часа, без да видя кола, че дори и път), това е най-добрият пример, и е страхотно изживяване.

В: можеш ли да видиш звездите вечер? Това е важно за пресъздаването на нощта с Витлеемската звезда, не мислиш ли така? Хорхе Енрике Телес Москера Хулиа, Перу (от ВВС Мундо)

О: Здрасти, Хорхе! Голям късметлия съм. Небето е безоблачно всяка нощ, и звездите се виждат ясно. Абсолютно си прав, наистина е допринася за преживяването. Не съм голям астроном, и идея си нямам какво гледам. Обещавам да го проуча.

В: Какво очакваш най-много с нетърпение? След като свърши, моля те, кажи ми какво беше най-интересното нещо. Том Римър, Вирджиния Уотър, Великобритания

О: Том, за мен без съмнение  най-важни бяха двата прехода от аз-Забабда до Наблус, през „ал-Фара” и малките селца между тях, малки градове, без натоварено движение, без някакви особени политически пречки. Не бях разочарован от първия, и се надявам да не се разочаровам и от втория. След Наблус вече ще е „по-трудно”. Надявам се да ти отговоря на втората  част от въпроса скоро.

Петък следобед, 19 декември: близо до Наблус

(свалено от клипа в статията) На петия ден от нашето пътуване за Рождество христово се наслаждавам на още прекрасни гледки. Магарето ми и аз сме следваме пътя от лагера за бежанци „ал-Фара” през хълмовете на Западния бряг до Наблус, един от най-големите градове за Западния бряг, където надявам се ще можем да завършим нашето пътуване за този ден. Може би гледката е идилична, но местните хора споделят с мен, че основният проблем е свързан с недостига на вода. Казват, че нямат контрол върху водоизточниците, а ги контролира окупационното израелско правителство. Вече сме изминали половината път. Магарето ми се държи доста добре. От тук искаме да стигнем до Наблус и след това през контролни пунктове до Рамала и Йерусалим и накрая, надявам се, да успеем да стигнем до Витлеем за Бъдни вечер.

Петък вечерта, 19 декември, Наблус

Това е може би най-изтощителният ден от цялото ни пътуване. Но съм щастлив да кажа, че ние (магарето и аз) сме преминали благополучно, това, което местните успокояващо наричат „Пътуването на смъртта”. Затова празнувам, като си позволявам да ме нападне борец. Но за това по-късно.

Денят ми започва със страхотна закуска в дома на моя водач, Недал, в бежанския лагер „ал-Фара”. Всичко, което ядем, боб Фава, хуммус, мащерка, домати, краставици, яйца, се произвежда в близката ферма. Недал говори за работата си като координатор в център за инвалиди. „В тази част на света много хора се срамуват, ако детето им е инвалид”, споделя той. „Преди пет или шест години, когато стартира проектът в „ал-Фара”, хората не искаха да си признаят, че имат дете-инвалид, дори и да бяха наясно с това. Не позволяваха на никой да види детето. Слава Богу, вече сме обучили хората тук и нещата се променят, но получаваме малко подкрепа”. След закуска, синът на Недал, Абед се присъединява към нас, когато се отправяме към хълмовете в посока Наблус. Нашата първа спирка, след няколко часа ходене, е селцето ал-Бадан, където, както са ми казали, има планински извор и красив водопад. Операторът, Джими, често е ходил на извора като дете със семейството си (от Витлеем) и ни посреща там. Разочарованието се изписва явно на лицето му, когато виждаме, че изворът е бил ограничен до тънка струйка, а не водопад. Поканени сме на гости от един от селяните Абу Реяд, да пием кафе на терасата му. Колкото и идилична да изглежда областта, недостигът на вода е огромен проблем, особено когато засяга основния източник на препитание тук, земеделието. Абу Реяд и зет му Абу Хафиз, са прекарали целия си живот тук, и ни разказват че недостатъчните валежи и лошото стопанисване са причината за техните беди. Оплакват се, че Израел, като окупатор, контролира по-голямата част от водните ресурси на Палестина, и взема по-голямата част от водата. Това ми напомня, че водата е един от ключовите въпроси в конфликта, и ако сегашните климатични промени в региона продължат в същата посока, проблемът може да се задълбочи, тъй като Израел разполага само с няколко водни източника. От ал-Бадан започва нашето „пътуване на смъртта”. Нарича се така не само защото е дълъг, стръмен, обсипан с камъни, с много изкачвания, а може би и защото израелски снайперисти често използват планинските върхове (Недал споделя, че преди няколко години един от неговите приятели Закария – шофьор, е бил застрелян на това място, когато е спрял, за да слезе от автобуса в полите на най-голямата планина), но има и исторически причини. Пътят покрай билото на планината минава покрай много странна бяла скала, която стърчи от склона, подобно на огромен триъгълен трамплин. По време на Османската империя, според вярванията, тази скала е била използвана за екзекуции, карали са хората да отидат до края на скалата, след това били бутани и посрещали ужасната си смърт върху скалите в долината, далеч под тях. Смрачава се, когато с последни усилия стигаме до Наблус, един от най-големите градове на Западния бряг, и един от най-старите по света, наречен Сихем в Библията. Скоро минаваме покрай разрушен, опожарен храм от сив камък, причина за напрежение дори днес. Това според евреите, но не мюсюлманите и християните, е мястото, където е погребан пророка Йосиф. В средата на 90те години ужас предизвиква факта, че Израел все още контролира достъпа до областта, независимо, че е предадена под контрола на палестинската автономия. През 2000 г. палестински младежи използват мястото като център за демонстрации срещу израелската окупация, което води до сблъсъци с израелските войски там. През октомври същата година, срамен за историята епизод, 17 палестинци и един израелски войник са убити. Скоро след това армията се изтегля и няма постоянно присъствие на мястото, което група палестинци опожаряват и ограбват. С помощта на фенерче успявам да видя восък от свещи на малките стойки близо до центъра на гробницата. Израелската армия все още редовно ескортира еврейски поклонници късно през нощта. Недел се чувства неудобно на това място и затова тръгваме. Тук се сбогувам с него. Той е чудесен водач през хълмистия път през последните два дни. Отправям се към стария квартал на Наблус, и една от на-старите постройки – банята. Според надписа над вратата това място е построено 150 години преди раждането на Христос. Какво по-подходящо място от това да отбележа изминаването на половината път и да си починат добре уморените ми крака от баня и салон за масаж, които може би са били там по времето на Йосиф и Мария при тяхното пътуване на юг? Завързвам магарето и след минути вече си почивам в изградената от камък баня. Излизам от басейна и отивам за масаж при Хазем, мъжът, който ме посреща с арабско кафе при влизането ми. Масажът е малко повече от пет минути, но през това време ръцете на този кротък на вид възрастен човек със светкавична скорост успяват да накарат всяка става от гръбнака ми да изпука, и да предизвикат болка от главата до петите. Когато по-късно пия чай с моя мъчител, 61 годишния Хазем ми казва, че е бил шампион по борба и е бил на върха на славата си през 1970 г., когато се е състезавал из Близкия изток, представлявайки Палестина. Прелистваме албумите му със снимки и изрезки от вестници. „Младите хора вече не се интересуват от спорт”, казва той. „ не осъзнават, че спорта може да им даде достойнство в ситуация, когато е трудно да бъдеш достоен. Нищо не се постига само със седенето в кафенетата и по улиците”. Когато излизам от банята, магическото заклинание на Хазем започва да действа и мускулите ми се чувстват отлично.

Събота вечер, 20 декември: Шило

Решавам, че днес ще бъде денят, в който аз и магаре номер три ще се разделим. Гледката през последния етап от нашето пътуване е прекрасна, с изключение на няколкото трудни изкачвания през хълмовете до тук. За магарето територията също е непозната и се налага да върви в близост до оживени магистрали, нещо, на което не е свикнало. Нашата последна сутрин заедно ще ни отведе на юг, през един от най-известните военни контролно-пропускателни пунктове на Западния бряг. Пунктът Хауара е един от малкото пътища, излизащи от Наблус, и по които на палестинците се налага да минат, ако искат да отидат в градове от Западния бряг като Рамала, Витлеем и Хеброн. Ако искате да минете през пункта с кола, често се чака час, може би два, понякога дори повече. И преминаването пеша също става бавно, тъй като хората се редят на опашка  (мъжете от едната страна, жените от другата) под голям железен навес. След това, което сме преживели на първия израелски пропускателен пункт през ден втори, пресофиса на армията е осведомен за нашия маршрут и график, за да се опитат да улеснят преминаването ни през пунктовете. Тъй като има опашка от коли и хора, ни отвеждат настрана и сме разпитани накратко от въоръжените войници. Щом като разрешението ни за преминаване е потвърдено от военната база, нас (магарето и аз), ни позволяват да минем без особени трудности. Да имаш чуждестранен паспорт, издадена от израелското правителство журналистическа карта и директна телефонна връзка с армията са привилегии, с които е трудно да разбереш какъв би бил животът тук без тях. Д-р Гасан Хамад, който е завеждащ  Комитета за медицинска помощ в Наблус, ни посреща в Хауара. Казва, че палестинските лекари, линейки и пациенти често са задържани на контролните пунктове около града. Добавя, че са много случаите на жени, родили, докато чакат да им бъде разрешено да преминат, а преди шест седмици новородено бебе е починало в Хауара. Според израелската армия тези пропускателни пунктове са необходими, за да се осуетят опитите за атаки срещу израелски цивилни лица. Често залавяли потенциални нападатели (с тръбни бомби например) в опит да преминат през пункта Хауара. След като повдигам въпроса, отговорът на д-р Хамад е,  че няма никаква причина да бъдат поставени контролни пунктове в средата на Западния бряг, и повтаря мнението на палестинците, което често съм чувал, че единствената причина те да бъдат там, е да направят живота по-труден и да ги принудят да напуснат страната в търсене на по-добър живот. Време е да се сбогувам с моя спътник, най-добрият до сега, и да продължа на юг сам. След около час се натъквам на друг контролен пункт, за който съм чувал, че на никой не е разрешено да минава пеша. Отдалеч един войник ми изкрещява и аз вдигам високо паспорта си в ръка (операторът ми вече е тръгнал напред с кола и ги е предупредил за моето предстоящо пристигане, разтревожен от факта, че с раница на гърба си могат да ме вземат за нападател и да ме застрелят). Млад и строг войник ми кимва да се приближа. „ Тук може да се премине само с кола”, ми казва той рязко. „Никога не се е случвало”. Обяснявам му цялата история и виждам слисаните изражения на лицата на другите войници, дошли наблизо. Войникът ми казва да изчакам за потвърждение от военната база, отново. Стоим там умълчали се за малко, докато разгръща паспорта ми.

Пита ме: „От къде от Великобритания си?”

„Нотингам. Защо, бил ли си в Обединеното кралство?”

„Няколко пъти в Лондон, но мечата ми е да отида в Ливърпул.”

„Защо?”, питам аз.

„Заради футболен клуб Ливърпул, разбира се.” И докато чакаме да ми бъде позволено да мина, тонът на войникът се променя, става по-мек, бъбрим си приятно за футбол, за дългото пътуване, на което съм се отправил, за живота, парите … Това е като напомняне, че зад контролните пунктове, през които минавам почти всеки ден, зад тези униформи, зад изкрещените заповеди на иврит, зад оръжията, се крият личности, млади хора, вършейки си работата, както им е заповядано. Разрешено ми е да премина, и се изкачвам на хълма до еврейското селище Шило. Освен Израел, останалият свят счита подобни селища като това, нагоре и надолу по Западния бряг, за незаконни, тъй като са построени на окупираните палестински територии. Но именно тук ще прекарам нощта. Стигам до охранявания вход на селището. „Ти от BBC ли си?”, ме пита пазачът, и аз кимвам. „Че къде ти е магарето?” ме пита леко разочарован. Срещам Исраел Медад в синагогата. Със своя нюйоркски акцент (роден и израснал там) и шеги прави разговора интересен и се харесва незабавно. Отсядам при Исраел и неговата съпруга. Неизбежно ще заговорим и за политика по-късно.

http://news.bbc.co.uk/2/hi/middle_east/7789479.stm

Page last updated at 12:41 GMT, Sunday, 21 December 2008

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: