Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

„Децата на дружбата“,филм на Светослав Драганов

Брутално копи-пействано от блога на моя добър приятел, Съзерцател, защото смятам, че той най-добре описа този филм, който ме накара да мълча три дни след прожекцията.

По време на Студената война две деца от воюващи страни в „третия свят” – виетнамското момиче Ха и палестинският юноша Ахмад, се озовават в социалистическа България. Общото между тях е начинът, по който пристигат в страната ни. Ха е „осиновена” от българската поетеса Блага Димитрова, която се „влюбва” в нея по време на своето посещение във Виетнам през 1967 г.

Vodpod videos no longer available.

През 1979 г. българският журналист Иван Гарелов отразява касапницата на ливанската гражданска война вБейрут. Там той се запознава с Ахмад и го кани да дойде в България, където да осъществи своята мечта „да стане лекар”. Вече в страната ни, двете деца са поставени в светлината на прожекторите на пропагандата и се превръщат в символ на „комунистическия интернационализъм”.

Постепенно обаче осветлението в „залата на социалистическа България” започва да намалява, а с падането на Берлинската стена изгасва съвсем и двете деца са принудени да слязат от „сцената”, оставени насаме със своите съдби. Именно тези съдби ще видим в документалния филм на Светослав Драганов „Децата на дружбата”.

Vodpod videos no longer available.

Лицето Драганов вече е доказало с филмите си („Животът е прекрасен, нали?” и „Самодейци”), че има усет за изобразяването на необикновени човешки истории. Както и предишните му творби, така и „Децата на дружбата” е заснет в стила на „реалното кино”, доминиращ над новата документална вълна в България. Липсва задкадров текст и се използват похвати, характерни за игралното кино. Целта на екипа, заснел филма, е да остави зрителя да се потопи в света на героите без излишни внушения. И това е постигнато чрез добрата операторска работа на Светла Нейкова и Александър Крумов, допълнена от музиката на Георги Дончев.

Зрителят лесно се асоциира с героите – Ха и Ахмад, разбира техните дилеми, разпокъсването между техните стари родини и България, желанието им да намерят себе си и да бъдат щастливи. Това не е филм само за системата, господстваща в България преди 10 ноември 1989 година. Той поставя много по-философски и екзистенциални въпроси като отношението между родители и деца, отговорността на първите за съдбата на вторите или как пътят към ада може да бъде застлан с добри намерения. Фабулата на лентата е актуална и днес, когато гледаме по телевизионните екрани как разни западни звезди осиновяват африкански деца, водени от чувството за състрадание. За съжаление, според мен, концентрирайки целия сюжет върху Ахмад и Ха, Светльо Драганов не доизгражда образа на техните „родители” – Блага Димитрова и Иван Гарелов. Те присъстват „призрачно” чрез архивните кадри на пропагандната машина, но ние не разбираме техните лични мотиви за „осиновяването”. Може би това решение на режисьора е било продиктувано именно от желанието да представи усещането за безпътица и душевно раздиране в главните герои.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: