Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Как тайните на Данте оживявят в български роман

„Едва ли е случайно, че първата книга за „тайната на Десетте” излиза именно в първата Десетица на новото хилядолетие.“

Димитър Ганчев, главен редактор, секция на Radio Vaticana

Пет книги. Три години. Това е броят на книгите и времето за написването им от писателката Людмила Филипова. Вдъхновението е нещо, което идва и си отива. В много случаи идеята е в главата ти, именно когато е неподходящ момент, ти си в автобуса или пазаруваш. След това се чудиш какво е минало през главата ти и какво точно трябваше да се сетиш. На 17 март вечерта, виждайки толкова много хора на представянето на новата книга на Людмила Филипова, „Антихтонът на Данте“, разбрах, че за нея вдъхновението е много повече от случайна мисъл.

Людмила търси, преди да пише. Изучава, преди да изгради сюжета. Качества, които правят от един автор безценен разказвач. В книгите на Людмила Филипова това ясно се вижда-детайлите, тематиката, усещането- личи, че това, което е пред вас не е просто един текст, който сте закупили защото е най-продаваният в България.

На 17 март вечерта в бар Magnito бе представянeто на новата книга на писателката, явяваща се продължение на „Мастиленият лабиринт„. Когато получих поканата от самата Людмила Филипова, бях изненадан и реших, че задължително трябва да отида. Ще си позволя да цитирам текст от сайта на авторката, относно „Атихтонът на Данте“:

(…)Сюжетът на Антихтонът на Данте започва в най-грамадния пещерен комплекс в Европа Гроте ди Фрасаси, където е намерено безжизнено тяло на жена, изхвърлено от подземните приливи на река Сентино. За италианската пещера се носят вековни легенди, че именно в нея някога е влязъл Данте Алигиери по следите на мъртвата си любима Беатриче. А когато се завърнал след дълго отсъствие, написал великото си произведение Божествена комедия. Но историята му твърде напомня на легендата за тракиеца Орфей, последвал своята Евридика в пещерата Дяволското гърло в Родопите, Балканите, към митичния Долен свят.(…)

(…)тя е уникална и с това, че засяга теми, които досега не са поставяни в българската литература. Някои от тях са откритието от Лепенски вир, огледалните образи на Данте и Орфей, тайната на Десетия знак, който малцина са способни да съзрат, закономерностите на Десет хилядите земни вдишвания, философията на обърнатите полюси на значенията, както и защо ангелите са съществата, присъстващи във всички епохи, религии и светове.(…)

Но какво е това „антихтон“? Звук или нещо друго? Мнозина си зададоха този въпрос на представянето на книгата. Според питагорейците космосът има следният вид: светът е краен; в центъра му е огънят (като по-съвършена от земята природа); земята е едно от небесните тела, което се “върти” около този център в кръг. Центърът на космоса питагорейците наричат още домашното огнище на Зевс, майка и олтар на боговете, връзка и  мярка на природата. Централният огън е по своята природа първото нещо. Около него вият кръшно хоро десет божествени тела, небето, което е разположено зад сферата на неподвижните звезди, петте планети, а зад тях Слънцето, под Слънцето Луната, а под нея земята и под последната антихтонът (т.нар. противоземя), а зад всички тях огънят на Хестия, който заема мястото около центъра. Около централния огън се движат в кръг девет видими небесни тела – небето (Млечният път), петте планети (Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн), Слънцето, Луната, Земята и едно невидимо тяло – т.нар. антихтон.

Същевременно възгледът на питагорейството почива върху една постула: понеже числото десет е съвършено число, а космосът е абсолютна и прекрасна хармония, то оттук се допуска, че подобно състояние на вселената се базира на десет небесни тела. Оттук и хипотезата за т.нар. антихтон – космическо тяло, намиращо се в противоположна страна на нашата (видима) Земя.

Всичко това го има в книгата на Людмила Филипова. Но не с типичния трилърски ефект, познат от книгите на Дан Браун. Напротив, историята е различна и вие трябва да прочетете книгата, за да се уверите в това. Накрая на представянето си, Людмила заяви, може би заради притеснението от всичките тези хора, дошли в заведението:

„Тези, които пишат, не могат да говорят.“

Аз мога да добавя- ако пишехме, като Людмила Филипова, няма смисъл да се говори. Препоръчвам романите й. Не защото тя е красива, умна или защото я познавам. Прочетете ги, защото наистина си струват.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: