Intidar
Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.
Историята на една снимка
През 2007 година бях в Централна Турция, пътуване, което остана дълбоко в спомените ми и написах три пътеписа за него. Бях попаднал в нов свят, където тишината бе нещо обикновено, а не блян. Да останеш сам в тази част на света е нещо постижимо. Всичко, което бях чувал или разглеждал за Земята на бакташите и древните християни бе недостатъчно, защото Кападокия бе по-вълшебна от всеки разказ за нея.
Снимката, която виждате по-горе е картина, която дълго ще възпроизвеждам в мислите си. Тъга, надежда, нежност, невинност, сила. Всичко това затворено в едни детски очи.
Беше дъждовен ден. През целия път валеше и се чудехме дали да не отменим пътуването. От Невшехир до скалите на Кападокия цялото небе беше тъмно, сиво, а слънцето нямаше никакво намерение да се покаже. Бахме цялата група – ние от България, францезите, испанците, малтийците, румънците, турците. Бяхме наели микробусче, с което обикаляхме цялата околност.
Пристигнахме на обяд, все още валеше силно. Наоколо се виждаха останки от стари църкви, останали от гръцкото минало на областта. В далечината бяха скалите, а зад нас започваше подземието, водещо към градът скрит под земната повърхност, все още пазещ тайни в дълбините си. Сигурен съм, че всеки от вас, който е бил в Кападокия е виждал подземните улици, къщи, обори, църкви-цял град, запазил миналото и нямащ никакво намерение да се разкрива пред нас. Ние виждаме това, което древните хора са оставили да забележим. Има още толкова тунели и подземия, които не са видяни и разгледани. Именно щом слязохме от микробусчето, аз и човекът, с който пътувах, видяхме това момиченце. Почти неусетно снимахме. Без да се замислим, без да попитаме хората около нея дали можем да направим снимки. То седеше там, гледайки питащо към нас и обективите, а приятелят ми Юмер седна зад нея за снимка. „Какво искат те от мен?“ Сигурно сме изглеждали като някакви чудовища, идващи от много далеч, които незнайно защо размахват фотоапарати наоколо. Може би сме били точно такива.
Малко пътувания са ми носили подобни емоции. Да видиш тези детски очи има голям ефект. Не говориш, няма смисъл, макар да искаш да питаш много. Просто снимаш и запазваш момента, който може да не се случи в още много други пътувания. На онова място, под дъжда, мога да кажа, че направихме една прекрасна снимка. На очи, които ми казаха толкова много, колкото и ми взеха.
Intidar 
Много хубава снимка. И за тишината на някои райони в Турция се съгласявам. Там сякаш времето наистина е една вечност.
Не съм била , но ми се иска да отида , харесвам Турция , харесвам някой близки черти в бита на турците , харесвам музиката им , харесвам откъснатата от религия и забрадени обичаи Турция , малко по-човешка , универсална и същевременно старинна във взаимоотношенията между хората .
И вярвам, че ако бяхме едноверци щяхме да се спогодим и да си хортуваме по живо по здраво та дори и до днес.
“ Тъга, надежда, нежност, невинност, сила. Всичко това затворено в едни детски очи.“
Колко хубаво казано… Всичко това съм виждала и в излъчването на една позната , сила през нежност … Много е силно като усещане и възприятие.
Тази снимка , въпреки ,че не се препокрива като внушение , ми напомня на тази :
Жалко, че смяташ една религия за проблем, когато има много други причини.