Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Табелата на ул.“Апостол Карамитев“ напомня за състоянието на българското кино

Забрава. Спомени. Напоследък това остана от великите ни. Гледах наскоро филм за Апостол Карамитев. Той завърши с кадър от табелата на ул.“Апостол Карамитев“, която бе зацапана и ръждясала. Това предизвика много въпроси и размисли у мен. Засрамих се, че не познавам добре прекрасните актьори на България, че не познавам тяхната история, въпреки че съм гледал немалко филми с тях.

Изумен съм. Почудата ми идва от това, че в днешно време сякаш имената на хора, като Карамитев са забравени и минават някак встрани от плоското съвремие. Само ако си спомним, че великият Парцалев умря в нищета, ще стане ясно колко тачим хората, прославящи България.

Не обичам ролята на хейтър (извинявам се за разговорната и чужда дума, но смятам, че е по-наситена с отрицание от „мразещ“ ), който се заема да показва истините на хората. В случая, обаче, мога само да се възмущавам. Едва в последните години има светлина в тунела на българския театър и кино.

Но като че ли актьорите днес са повече театрални, а не филмови. Сякаш не стават добре ролите им, когато ги заснемат на ленти, като „Забранена любов“ и прочие модерни български сериали и филми, които карат стомахът ми да се вълнува, като Черно море. В миналото вероятно е имало повече пари за театър, за школата на ВИТИЗ (НАТФИЗ), която е раждала велики актьори, като Апостол Карамитев и цялото поколение след него, което ни радва и до днес с ролите си в старите български филми. Въпреки мнението на  Александър Донев, че българското кино се е измъкнало от кризата, аз съм на друго мнение. За мен фактът е, че в последно време не съм видял български филм, който да остане в съзнанието на хората, така, както са го правели „Таралежите“ и Сие. Въпреки просветления, като „Козелът“, „Дзифт“ и др., може да се желае повече, особено с толкова много таланти, които се раждат днес, през последните няколко години.

Но днес, освен да слушаме за миналото, друго остава ли ни? Аз мисля, че да, оптимист съм, тъй като има много талантливи млади актьори, които чакат подобаваща реализация. Не такава, че да работят още на две места, за да издържат семействата си, а адекватна на професионализма им. И тук, сякаш държавата спи. Заспала е дълбок сън, а нашата школа, която е подготвила толкова много личности, остава сама да се издържа и живее.

Днес, дори табелката на ул. „Апостол Карамитев“ е хванала ръжда. И все пак, смятам че в близко бъдеще ще се появят хора, които да помогнат българското кино да излезе от кризата, в която е. Театърът ни се е събудил, за мен доказателство за постановките, които събират толкова зрители, колкото през последните години не са се изреждали. Но киното, приятели, киното…кога ще се събуди то?

5 responses to “Табелата на ул.“Апостол Карамитев“ напомня за състоянието на българското кино

  1. muiiio октомври 18, 2009 в 12:16 am

    Знаеш ли, мисля, че ролята на държавата се изчерпва с това да оправи табелката на улицата – тя не трябва да се бута в изкуството. Това е нещо, което хората трябва да направят. По принцип изобщо не харесвам това, че всички толкова искат да разчитат на Държавата.

    Колкото до актьорите ни – да, много театрално играят. Но има светлина в тунела – филмите, които ти спомена, както и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Хиндемит“ – това са два прекрасни филма.

    Няма начин да не се получи разделение на актьорите ни – това се случва по цял свят. По-слабите играят в сапунки. А тези от сапунките, които са добри, мигрират към киното и влизат в искуството.

  2. Ruslan Trad октомври 18, 2009 в 12:19 am

    Но има и фактор „пари“, който може да се осигури от държавата. Тук именно е пропускът.

  3. muiiio октомври 18, 2009 в 12:43 am

    Прав си – ако пазарът ни беше по-голям, нямаше да има нужда. Но не трябва да забравяме, че държавата има много по-важни неща, за които да харчи пари – розови BMW-та, палати, командировки и т.н.

  4. UZUMAKI октомври 18, 2009 в 2:38 am

    Според мен пък проблемът е в аудиторията – ниските стандарти са резултат от ниските очаквания; публиката ни е тъпа, ограничена и мудна.

  5. lubimo октомври 18, 2009 в 10:55 am

    Привет на филмовата аудитория.“Кралят умря! Да живее кралят!“ Наскоро поаднах на дефиниция за глупост „Да правиш едно и също и а очакваш различен резултат!“ Това де случва в културното ни поприще! Никой няма даде пари на тези, които повече от двадесет години ги получават и понтират жалко присъствие! В България изкуството е единствено носталгично явление от тези, които го преподават до тези които го правят.Всичко останало е нечовешко усилие в борба с бюрокрация в условията на безпрецедентна престъпност по отношение на авторските права. Някога изкуството се правеше по идеологически причини, така се и финансираше и творците мамеха глупавите си спонсори с добро творчество. Сега всичко се прави единствено за пари и истинското изкуство има само една алтернатива – да се прави без пари или с пари на ценители. Ако приемем, че изкуството представлява интимния живот на обществото, то пространството, в което то съществува в България прилича на евтин публичен дом!

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: