Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Роби на свободата

– Това означава ли, че мога да живея добре?

– Разбира се. Да избереш нашата система, означава да избереш свободата. Искаш семейството ти да е добре, да имаш добра работа и да не отговаряш пред никой за действията си, нали. Значи си добре дошъл, вървиш по пътя на тези, които избраха свободата, приятелю.

Свобода!

Свобода!

Свобода!

Медии, институции, приятели. Всички говорят за свободата. Като за продукт в магазина, който е станал модерен и ако го нямаш не си в крак с лайвстайла.

freedom

Мен лично това ме дразни. Аз не вярвам в свободата, или по-скоро онази, която ни бутат пред носовете постоянно. Някакви идеали създадени от напушени хипита. Просто тези идеали са ми чужди. Вярвам, че съм свободен да отида и да се забавлявам в бара или дискотеката. Че мога да изляза с някое момиче и да имам връзка с него. Ако тази свобода я има и в арабските страни, аз ще съм на седмото небе.

Но да ни казват, че сме свободни хора – това вече е подла лъжа. Ние можем да правим това или онова, може да говорим каквото искаме? О, да и още как. Особено хората от 14 януари могат да кажат колко свободни хора сме.

В днешно време има демократична пропаганда. Демокрацията е умряла още преди 2000 години. Или приемете този факт или си останете заблудени. Аристотел отрича демокрацията, като вид добро управление. Над 10 000 души полис, демокрацията е унищожена. Днес все пак се продължава с тази мания по думата „свобода“, „демокрация“.

Зад тези думи са се извършили някои от най-големите кланета в историята. И днес в основата на т.нар Патриотичен закон на САЩ лежи думата демокрация, свобода. Този закон е толкова брутален, че ако бъде въведен тук, мнозина ще кажат, че е крачка към тоталитаризма.  Патриотичния закон дава правомощия на властите да обявят всеки, независимо от националността му, в тероризъм. А станеш ли Security Risk, т.е. да влезеш в червените папки, като обществена опасност, няма връщане назад. Не може да си намериш работа, не може да напускаш страната, а личната ти свобода (тази, в която аз вярвам) се губи някъде между описите на действията ти.

Още ли смятате, че сме свободни хора? Ако отговорът е „да“, то сетете се за събитията в родната България. Да оставим Близък изток, САЩ. Вижте тук и отново помислете. Ако прецените добре фактите ще видите на какви глупаци ни правят не само от 20 години насам…

Поради това, че статията по неволност се е дублирала с друг труд, искам да ви насоча към „Безсмъртната идея на национализма“

44 responses to “Роби на свободата

  1. dzver април 24, 2009 в 12:16 pm

    Незаконни закони.

  2. Ruslan Trad април 24, 2009 в 12:18 pm

    Именно. Ето това е разликата между добрия и посредствения блогър. Ти с две думи написа това, което аз не успях с 200.

  3. Doodle април 25, 2009 в 3:01 pm

    За силно фрагментираното ми съзнание свободата е правото на избор; правото на избор да бъдеш дизайнер, или шофьор на такси, или пълен идиот… или пък да оставиш друг да направи този избор. Правото да бъдеш каквото искаш, където искаш и с когото искаш, а най- важното – да си щастлив с това, което искаш.
    Но да се върнем към темата. Съгласен съм, че демокрацията силно ограничава свободата, най- вече поради хилядите си безполезни закони. Закони бол, хора по затворите, пари под масата и начини за заобикалянето им – още повече. Понякога имам чувството, че пещерния човек е бил по- свободен в несигурния си и пълен с най- различни опасности свят, отколкото аз в държава с 50 000 разпоредби, норми и всичките й останали глупости. И все пак, демокрацията си остава най- малко ограничаващата система от 4 000 години насам.

    Ако има недоразбиране, моля, прости хипи- разбиранията ми. Поддържам идеята за анархизъм, подкрепям Тимъти Лиъри, Р.А. Уилсън и си оставам фен на халюциногените.

  4. Bobi април 25, 2009 в 7:40 pm

    Ехх, Руси, ше те видиме като станеш политик какви ще ги заприказваш😀 Алтернатива ще предложиш ли?

  5. Ruslan Trad април 25, 2009 в 10:10 pm

    Не, все пак не е измислено по-добро. Но нека не се изкривява демокрацията, за да се правят недемократични действия. Аз и да стана политик, пак няма да защитавам това, просто е срещу моите възгледи.

  6. Елтимир май 4, 2009 в 8:01 pm

    Ей, приятел, това заглавие „Роби на Свободата“ откъде го взе? Я потърси в гуглето, ако обичаш. Щото аз написах книга със същото заглавие преди десетина години. Трябва да я има и някъде из сайтовете ми. Но в гуглето е по-сигурно, и там я има на доста места. Та внимавай когато крадеш чужди идеи. Да не те почвам и теб.

  7. Елтимир май 4, 2009 в 8:07 pm

    Ето финалът на моята книга:
    „Патриотизмът и национализмът вървят към сблъсък с капитализма заради простата причина, че нацията – като такава – е дефинирана от капитала като зона за грабеж. С други думи нацията може или да капитулира пред капитала, или да влезе в битка с него.“ – признават и други. Капитулацията на практика значи да се оставим на милостта на мургавите глутници по волята на международния капитал. Капитулацията значи сигурна смърт. Съпротивата дава поне минимална възможност за оцеляване. Нека използваме тази възможност, колкото малка и да е тя. „Можете да успеете в своята атака само ако атакувате местата, които не са защитавани“ – съветва китайският философ Сун Цзи. Ние атакуваме Истината и Справедливостта. Тях днес никой не ги защитава. Вярваме, че ще успеем.
    България е под робство и българите се разделихме на роби и надзиратели. Свободни българи вече няма. Ние, националистите, също сме роби. Но с отказа да се подчиним на противобългарската колониална власт ние преставаме да бъдем нейни роби. Превръщаме се в роби на българската Идея, роби на своите мечти, роби на Свободата! Ще мине време и ще питат за морала и чувството ни за дълг пред днешните съдбоносни дни. Отговорът зависи от нашите действия. Или от бездействието ни.
    Елтимир
    юли 2002 г.
    Март 2008 г.

  8. Елтимир май 4, 2009 в 8:24 pm

    И за да не кажеш, че мразя арабите, прочети това:
    „репортаж от емирата дубай
    Там няма демокрация, затова пък има свобода и зачитане на човешкото достойнство. В България има демокрация, затова пък ние, българите сме лишени от всичко, дори от правото на живот.
    Там няма демокрация. Затова няма просяци по улиците. Няма данъци и акцизи. Няма министри, защитаващи убийци. Министри, пикаещи из градските шадравани. Няма вилнеещи цигански банди, нито взривове и престрелки. В недемократичен Дубай никой не поставя решетки на прозорците си. Там жилищата наистина са неприкосновени. Няма глад и мизерия, няма подкупни съдии и прокурори, обръчи от фирми и геноцид. Там няма нито демокрация, нито корупция и безнадеждност. Няма безработица и страх, няма напрежение. Там, в Арабската пустиня, превърната за десетилетия в рай няма демокрация по еврейски образец. Там няма масони, евреи, комунисти и изродена човеконенавистническа демокрация. В Дубай законите не защитават нагли пришълци за сметка на коренното население. Службите за сигурност преследват терористи и шпиони, а не организират атентати срещу неудобни политически опоненти. Там няма демокрация, затова правителството не ограбва своя народ и хората живеят добре. И докато тук, в нашата европейска социал-демокрад либерална държавичка пришълците не плащат ток, вода и такси, в азиатския Дубай от тези задължения са освободени местните жители.
    Демокрация или свобода? Демокрация или нормално човешко съществуване? Демокрация или България? Това са въпросите, които стоят сега пред нас.
    Някога се борихме за свобода и демокрация. Сега се налага да избираме – Демокрация или Свобода!
    Ангел Грънчаров – Елтимир
    Юни 2006“
    Мразя само, когато крадат моя труд и дори не си правят труда да ме уведомят за кражбата.
    Впрочем Репортажа напълно съответства на темата.

  9. Елтимир май 4, 2009 в 8:33 pm

    Без Мисъл

    „… за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят

    завинаги мястото си, преобладаващото състояние на

    ума трябва да бъде контролираното безумие.“

    /Джордж Оруел, „1984“

                22 август 1978 година. Арестуваха ме. Бях 18 годишен. Обвинение – мислил и говорил не според правилата. Пратиха ме в затвора, където се научих да бъда свободен духом даже зад решетките. Навън уплашеното обществено мнение мълчеше.

             12 юни 1986 година. Пак ме арестуваха. Бях си позволил да изрека гласно, че съм преследван от властта заради моите мисли. Населението шушукаше, че от Запад са ми платили с долари за мисленето.

             27 март 1992 година. Подпалиха къщата ми. Отново бях говорил и писал не това, което трябваше. Хората на улицата ми обръщаха гръб, за да не ги подпалят и тях. А после тайно идваха и ми стискаха ръката: „С теб сме!“. Но аз така и не разбрах кое може и кое не може да се говори и мисли свободно.

                30 август 1996 година. Този път ми се размина само с уволнение. Междувременно бе настъпила демокрация, имаше многопартийна система и всеки можеше да говори каквото си иска. Стига да имаше какво и пред кого да го каже. Аз имах, поради което ми забраняваха.

                4 декември 1998 година. Те бяха отново същите, старите офицери от ДС. И отново изтърбушваха бедния ми дом. Преди това в местния вестник се бе появило съобщение, което можеше да звучи и по следния начин: „Из града са разлепени театрални /съответно филмови/ афиши. Полицията издирва извършителите“. И така, те бяха отново същите, само бяха качили по някой килограм към теглото и по някоя звездичка на пагона. Същият бях и аз, и те отново търсеха документираните ми мисли. Иззеха всяка буква, написана от мен, задигнаха без разписка цялата ми лична кореспонденция. Изглежда в България мисълта никога не е преставала да бъде престъпление. Обществото покорно се съгласяваше.

                Нима ми възразявате? Кажете – кога контролираното безумие е било прекратявано? Имало ли е в страната ни управляващи, които да не са се смятали за вечни?

                10 януари 1999 година. Седя и нищо не мисля. По радиото един авторитетен глас ме уверява, че България вече е свободна и демократична държава, че в съвременна България всеки може безопасно да изрази своето мнение. Треперещ от страх, народът бързаше да потвърди: „Така е, вярно е!…“.

    Аз отказвам да мисля…
    1999 година

  10. Елтимир май 4, 2009 в 8:34 pm

    НЯКОЙ В ТЪМНИНАТА

                Колите със загасени фарове.

                Познати са ми до болка. Движат се бавно, тихо, без никаква светлинка. Като призраци. Или като вампири.

                Познавам ги не от вчера.

                За пръв път ги видях през ученическите си години. Събирахме се група връстници, разказвахме си вицове, слушахме чужди радиостанции. Един ден решихме да разлепим позиви из града. И колите със загасени фарове тръгнаха след нас. Не им обръщах внимание, докато една от тях не ме взе. Беше 22 август 1978-ма. Научих, че съм водил противодържавна агитация и пропаганда, че съм разпространявал клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй на НРБ, а това било страшно престъпление. Върнах се вкъщи след две години.

                През 1986 г. тихите тъмни коли започнаха отново да обикалят дома ми.

                Беше след някакво телефонно обаждане. Разговарях с радио „Свободна Европа“, а вечерта ги забелязах. Прибраха ме на сутринта. Този път ме върнаха още същия ден. Визитите им продължиха, но ставаха все по-редки. До януари 1988-ма, когато създадохме Независимото дружество за защита правата на човека. Тогава обиколките им зачестиха. Усещах ги по-скоро по интуиция, отколкото със сетивата си. Минаваха, оглеждаха и си отиваха. Понякога ме вземаха за разговор и ме докарваха обратно. Понякога се отбиваха у дома. Говорехме, спорехме, дори пиехме кафе. Разисквахме по въпросите на Горбачовата перестройка, умувахме върху плурализма и гласността. Държаха се почти като гости. Уредиха ме на работа в родното село на дядо ми. За да им бъда под око. За да не ходя в града, за да се срещам с колкото може по-малко хора. Пък и за тяхно улеснение: не се налагаше да ме освобождават от работа при гостуването на високопоставени делегации. Редовно проверяваха да не съм се отклонил от предварително набелязания ми маршрут. Проверяваха да нямам контакти с други такива като мен – недоволни от народната власт на др. Тодор Живков.

                Привикнах с тях.

                Започнах да ги възприемам като нещо нормално, като неразделна част от битието ми. Както някога, още в детските безгрижни дни моето непокорно съзнание ми бе отредило особен начин на живот, така и в онези времена начинът на живот формираше ново съзнание у мен. Не се страхувах от крадци. Знаех, че там – в тъмното някой ме пази. Спях спокойно. Научил бях, че вече прибират само сутрин. Всяко нещо си има своята добра страна, нали?

                И тъкмо се бях нагодил към обстановката, тъкмо започнах да привиквам, когато колите спряха да идват.

                Народната власт на др. Тодор Живков си бе подала оставката. В началото малко ми липсваха, колкото и невероятно да звучи. Загасвах лампата и дълго гледах през прозореца. Не, нямаше ги! Бяха си отишли, а заедно с тях – и част от собствената ми значимост. Сега не бях опасен за властите другоячемислещ, не бях контрареволюционер, не бях страшен за никого. Беше ми разрешено за изповядвам каквито си искам идеи и да ги излагам публично. Разрешено ми бе да пътувам където си искам, да се срещам със съмишленици, да обсъждам с тях всякакви въпроси. Разрешиха ми да почувствам онова, за което толкова години се борих, разрешиха ми поне за малко да се почувствам свободен човек.

                Учудвате се, че казвам „за малко“? Заявявате, че с комунизма и терора е свършено? Крещите, че България е демократична страна, че Държавна сигурност не съществува? Че вече за убеждения не преследват?

    Вие мислите така!

                А аз тази вечер видях една кола. Премина покрай дома ми бавно, безшумно, със загасени фарове. Някой ме гледаше от тъмнината.

  11. Елтимир май 4, 2009 в 8:35 pm

    Без Мисъл

    „… за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят

    завинаги мястото си, преобладаващото състояние на

    ума трябва да бъде контролираното безумие.“

    /Джордж Оруел, „1984“

                22 август 1978 година. Арестуваха ме. Бях 18 годишен. Обвинение – мислил и говорил не според правилата. Пратиха ме в затвора, където се научих да бъда свободен духом даже зад решетките. Навън уплашеното обществено мнение мълчеше.

             12 юни 1986 година. Пак ме арестуваха. Бях си позволил да изрека гласно, че съм преследван от властта заради моите мисли. Населението шушукаше, че от Запад са ми платили с долари за мисленето.

             27 март 1992 година. Подпалиха къщата ми. Отново бях говорил и писал не това, което трябваше. Хората на улицата ми обръщаха гръб, за да не ги подпалят и тях. А после тайно идваха и ми стискаха ръката: „С теб сме!“. Но аз така и не разбрах кое може и кое не може да се говори и мисли свободно.

                30 август 1996 година. Този път ми се размина само с уволнение. Междувременно бе настъпила демокрация, имаше многопартийна система и всеки можеше да говори каквото си иска. Стига да имаше какво и пред кого да го каже. Аз имах, поради което ми забраняваха.

                4 декември 1998 година. Те бяха отново същите, старите офицери от ДС. И отново изтърбушваха бедния ми дом. Преди това в местния вестник се бе появило съобщение, което можеше да звучи и по следния начин: „Из града са разлепени театрални /съответно филмови/ афиши. Полицията издирва извършителите“. И така, те бяха отново същите, само бяха качили по някой килограм към теглото и по някоя звездичка на пагона. Същият бях и аз, и те отново търсеха документираните ми мисли. Иззеха всяка буква, написана от мен, задигнаха без разписка цялата ми лична кореспонденция. Изглежда в България мисълта никога не е преставала да бъде престъпление. Обществото покорно се съгласяваше.

                Нима ми възразявате? Кажете – кога контролираното безумие е било прекратявано? Имало ли е в страната ни управляващи, които да не са се смятали за вечни?

                10 януари 1999 година. Седя и нищо не мисля. По радиото един авторитетен глас ме уверява, че България вече е свободна и демократична държава, че в съвременна България всеки може безопасно да изрази своето мнение. Треперещ от страх, народът бързаше да потвърди: „Така е, вярно е!…“.

    Аз отказвам да мисля…

  12. Елтимир май 4, 2009 в 8:37 pm

    Нещо да кажеш, Сириецо?

    erigkan@rambler.ru
    erigkan@mail.bg
    Не съм анонимен, можеш и да видиш кой съм:
    http://eltimir.ucoz.ru/photo/1
    Е?

  13. Елтимир май 4, 2009 в 8:39 pm

    МЪЛЧАЛИВА ПЕСЕН

                Налагаха ни принудително мълчание. С помощта на безкрайно скандирани лозунги. Не ни позволяваха да говорим за бедността – материална и духовна. Като ни заставяха да пеем оди в прослава на светлото бъдеще и неговите вождове. Мълчание тегнеше над безправието на едни и произвола на други. Посредством твърдението, че нашето общество е най-хуманното в света.

                Мълчаливо ни унищожаваха. Под грохота на истерични ръкопляскания. С печатите на мълчанието и истерията белязаха съществуването на цели поколения. Мълчахме за крещящата несправедливост – нали живеехме в най-справедливия свят. За пример ни даваха мълчаливи подвизи – съпроводени с бомбени експлозии.

    Оглушаващо мълчание!

                Мълчаливо строяхме новия строй – под строй и с песен на уста.

    Оглупяващо мълчание!

                Мълчаливо се раждахме. С вик! И с вик умирахме. Пак мълчаливо.

                Иде ново време. Едни ме уверяват, че то вече е тук. Други ми казват, че то пак е тук. Но защо искат от мен аплодисменти? Защо ме карат да произнасям хвалебствия? Защо не ми позволяват да говоря онова, което мисля? Което никога не съм спирал да говоря. И поради което никога не съм бил чут.

    Дошло ли е Новото време?

                Не мисля, че новото е наистина Ново. Затова днес, както някога, аз пак крещя: „Оставете ме на мира!“. Слухът ми не е музикален. Не умея да припявам химни. Искам да живея своя си живот, вместо да скандирам проклетите ви глупави лозунги. Искам ръцете ми да се занимават с нещо полезно, вместо да ръкопляскат на безсмислените ви безкрайни речи. Махнете се заедно с мълчаливата си принуда, заедно с принудителното си мълчание! Какво общо имам аз с вашата креслива тишина?

                Махнете се, вървете по дяволите! Или ме оставете аз да отида там. А вие си останете тук, в ада, който създадохте.

    Ангел Грънчаров 1991 г.

  14. Елтимир май 4, 2009 в 8:42 pm

    За твое сведение, Сириецо, тези неща са забранени за пубрликация със заповед на ген. Атанас Атанасов, бивш директор на НСС, сега ДАНС. Атанасов отдавна не е директор на службата и даже минава за опозиционер, но забраната си остана в сила. Някой нещо да ми каже по въпроса за свободата и демокрацията?
    Аз обаче искам да знам ти откъде взе заглавието.

  15. Елтимир май 4, 2009 в 8:54 pm

    АЛЕГОРИЯ

    /посвещавам на забравените борци за свобода/

                Зимата покри всичко с белия си саван. Безкрайно мразовита зима беше. Настъпи внезапно. Цветята се скриха под снега, ледове покриха тревата в полето. За дълги години се възцари безмълвие. Виеха безнадеждно студени ветрове, превръщайки в ледена буца всяка показала се живинка. Замръзнаха светлината и тъмнината, вледени се небето. И само воят на Северния вятър се носеше над еднообразната пустош.

                В началото никой не се учуди. Дори учудването бе замръзнало. Крехки кокичета, пробили белия сняг храбро надигнаха глави, търсеха Слънцето. Вятърът спря за миг вледеняващия си полет и се замисли: „Откъде се взеха тези странни бели цветя и що за сила е издигнала крехките им стъбълца? Как са пробили снега, как са преодолели студа?“.

                А кокичетата разделяха светлината от тъмнината, търсеха Слънцето, викаха Пролетта. И тя ги чу! Под разтопените снегове семената на замръзнали растения пуснаха своите кълнове. Стоплена от пролетното слънце зеленината бързо избуя. Привлечени от извъшващата се промяна дойдоха топлите ветрове. Оживи се земята.

                Настъпи радостна суматоха, в която никой не забеляза как увяхнаха кокичетата – предвестниците на пролетта. Никой не ги удостои с внимание при вида на новите пищни цветове. Скромният им вид не предизвика ничие възхищение. Но нали те бяха първите, нали те повикаха Слънцето, нали те събудиха Живота? Сега вехнат, забравени от всички. Покрива ги израстналата трева, засенчват ги новите растения. Умират кокичетата.

                Пролетта вече преваля. Идва лятото, а след него е ред на есента. После пак ще дойде зима, пак ще се покрие със сняг полето, пак ще задухат ледените ветрове и пак ще надигнат глави храбрите бели цветя. Иначе кой друг ще събуди Слънцето, кой ще доведе Пролетта?

                Не, не са мъртви кокичетата. Те помнят и чакат, знаейки какво е било и какво предстои.

    А то, предстоящото приближава!

    Ангел Грънчаров, 1991 година

  16. Елтимир май 4, 2009 в 8:54 pm

    НЕОПРОЩЕНИЕ

    Прощавам измяната, родена сред мъчения. Прощавам предателството, предизвикано от страх за съдбата на близки хора. Простено да бъде изтръгнатото насила признание. Простено да бъде на такива предатели. Простено да им бъде заради тяхната слабост. Простено да им бъде заради липсата на достатъчно сила. На такива всички прощаваме, прощавам и аз. На такива и Бог ще прости.
    Не мога да простя предателството, сътворено от разстояния – географски или съсловни. Не прощавам измяната пред страха от загубата на достигнато материално благополучие. Не прощавам на борците за народни правдини, станали недосегаеми за своя народ. Не давам прошка на изменниците, гледащи с надменност жертвите на своята измяна. Те не търсят прошка, затова не ще я получат. На такива и Бог не ще прости.
    Мнозина от нас преминаха неопетнени през десетилетията на битки и безмилостни атаки. Мнозина излязоха несломени от лагери и затвори. Не бяха никак малко издържалите на нечовешки мъки герои. Омърсиха се след това, когато страшното мина. Тогава предадоха и нас. Започнаха да си спомнят за годините на съпротива като за лош сън, като за кошмарно преживяване. Няма по-мерзко предателство от тяхното, няма по-долна низост. На такива и Бог не може да даде прошка. Затова нека Той ги накаже. Аз се отказвам да мъстя. Както се отказвам и да простя.
    Бяха част от нашата борба, бяха непреклонни и истински, а днес целите вонят на измама. Бяхме съвсем близо до целта, толкова малко не ни достигаше да я осъществим, а те не издържаха. Те, които не се уплашиха от насочените дула, които не се пречупиха от най-свирепите инквизиции, днес търгуват със съвестта си, побратимяват се с нашите общи инквизитори. Заради тях достойните тънат в мизерия, заради тях не доубихме поваления звяр. Заради тях войната не се увенча с успех. Затова народното проклятие ще падне върху им и никакво опрощение не ще има.
    Бяха част от свещения Идеал, но вече ги няма. Не, не са мъртви, но все едно че са – вече не са същите. Толкова искам да им дам своята прошка, но не мога. Как да ги позная? Остана ли нещо от тях, по което да разбера, че са те? Захвърлиха своето минало, отрекоха своите стари съратници, презряха идеите, в които се бяха клели. Нима това са те? Нима ги има още, за да им простя? Нима може да бъде простено нещо, ако то не съществува? Нима и Бог може да прости на Нищото?
    А аз дори не съм Бог.
    Елтимир

  17. Елтимир май 4, 2009 в 9:07 pm

    ГНЕВЪТ НА СМЪРТТА

    Аз съм Смъртта. Когато обитателите на моя свят поискат нещо, те знаят, че трябва да го заслужат. Както е навсякъде. И тогава аз ги пращам на Земята, превръщам ги в хора и им давам възможност да заслужат желаното. Преди да ги пратя, моите подвластни се кълнат, обещават, че ще изпълнят всичко, уверяват ме в своята моралност и почтеност. Аз им вярвам. Оставям душите на Земята и в уреченото време отивам да си ги прибера. Не всички, разбира се. Част от тях, макар и нищожна част сами бързат да се върнат у дома. Пресрещам ги на Прага и ги пращам обратно, ако не се е изпълнило времето им, ако не свършили своята работа или ако е настъпила някоя промяна. Или пък ги упътвам по кой път да продължат, за да стигнат по-бързо Родината. Повечето обаче не искат да тръгнат. “Защо си на Земята? – ги питам. – Защо те пратих тук? Какво успя да свършиш? Какво от обещаното изпълни? Защо живя?” Те не ми отговарят. Не знаят какво да ми отговорят.

    Аз съм Смъртта. Моите подвластни взеха все по-често да ме лъжат. Моите подвластни взеха да не ми се подчиняват. Възприемам поведението им като бунт. Като опит да свалят от трона законния си Владетел. Но кой Владетел слиза доброволно от трона?

    Аз съм Смъртта. Щом Земята и човешкият облик действат зле на поданиците ми, то защо повече да ги пращам там?

    Аз съм Смъртта и казвам: без живот няма смърт, но и без смърт няма живот. А там, на една малка, изгубена в безкрайното пространство планета, наречена Земя съществува живот, който не заслужава своята Смърт. Ще позволи ли всемогъщият Създател съществуването на такъв живот?

  18. Елтимир май 4, 2009 в 9:16 pm

    РЪЦЕ

    „Първо тичаш да гласуваш,

    после пет години псуваш!

    По-о-о-мощ!“

    музикална група „Срам и позор“

                Какво стана с ентусиазираните поддръжници на политическите гиганти БСП и СДС? Водачите ги изкараха на улицата, накараха ги да викат по митинги, да скандират лозунги, да подскачат като маймуни из площадите, а после ги оставиха да ходят гладни и безработни. Дадоха им да бият тъпана, след което им се присмяха, че са станали тъпанари.

                Безмилостната реалност не може да бъде прикрита от никакви пропагандни хитрини. Непоносимо тежките условия на живот и невъзможността за лична реализация накараха стотици хиляди млади българи да потърсят спасение в чужбина. Да поемат по страшния път на емиграцията. Казано с други думи – младите българи предпочитат да си плюят на петите. Ето, ние се обръщаме към тях и им казваме:

                – Приятели, нека останем тук, в нашата Родина, в нашия единствен български Дом. Нека останем тук, и вместо на петите, си плюем на ръцете!

                Сега е времето да покажем, че нашите ръце могат да бъдат инструменти на Справедливостта!

    1999 година

  19. Елтимир май 4, 2009 в 9:17 pm

    Истина и Свобода
    Истината ще ни направи свободни – бе писано в Евангелието. А кой ще освободи Нея? И къде е Тя?
    Истината започва там, където свършва Лъжата. Лъжата е ограничител, поробител, подтисник на Истината. Изтласкайки Лъжата от заеманата територия, ние освобождаваме Истината. Вие я освобождавате! Вие, пробудените!
    А как ще разпознаете кое е Истина?
    Истината първо докосва сърцето. Ако това не се случи, то или истината не е Истина или сърцето е престанало да бъде Сърце.
    Истината е дълг и повеля. Задължение, поето от човека пред Бога, пред Отключеното Небе. Тя понякога е болезнена като раждането. Но и без двете не можем.
    В Истината е скрита тайната на нашата непобедимост. Извръщаме лица от истиноподобието, отказваме да се подчиняваме на измамата, опълчваме се срещу заблудата.
    И знаем, че никоя измежду родените на Земята власти няма да ни устои!

  20. Елтимир май 4, 2009 в 9:18 pm

    Е, Руслан Трад? Ще ми се да си поговорим.

  21. Елтимир май 4, 2009 в 9:18 pm

    ПОЗИЦИЯ
    Не можеш да си безпристрастен наблюдател на пожара, ако самият ти гориш в него. Това е най-силното възражение срещу обвиненията в необективност. Журналистът трябва да бъде максимално субективен. Само така той ще бъде честен пред себе си, а значи – и пред читателите.
    Втълпяват ни че, журналистът е длъжен да вземе предвид преплитането на интереси, да отрази различните гледни точки. Но как да съвместим интересите на огъня с интересите на дървото за огрев? Нима демократично ще подкрепим и двете страни? Чия страна ще вземем – на престъпника или на жертвата? Или хладнокръвно ще регистрираме извършването на най-чудовищни злодеяния?
    Журналистиката не е занаят. Писането не е само средство за изкарване на хляба. То е съдба и призвание. То е активно отношение към всичко извършващо се. То е отстояване на принципи.
    Останалото е измама.

  22. Елтимир май 4, 2009 в 9:20 pm

    Слово за свободата на словото
    Какво представляват вестниците за едно общество? Те са, които сигнализират при бедствие. Те са, които поставят диагноза, ако обществото е болно. Те са, които напомнят с какво трябва да се гордеем и от какво да се срамуваме.
    Вестникът е огледало. Ако действителността е мрачна и сива, такова ще бъде и отражението. Грее ли навън слънце – светлината прониква в огледалото. Другото, затварянето на очите пред грешките и недостатъците, незаслуженото хвалебствие – то е изкривяване, измама.
    Допуснем ли измамата да се настани сред нас, тя ще започне да властва.
    На вас ще ви казват: „Сами сте си виновни! Повярвахте ни, затова страдате, но нямаше как да не ни повярвате!“, и вие няма да знаете какво да отговорите. Нямало е кой да ви обясни!
    Вестникът е информационен носител, а информацията е многоизмерна. Тя може да забавлява, да разсейва, да отвлича вниманието, но и да наставлява, да насочва, да помага. Всички ние, с нашия собствен избор определяме от какво се нуждаем. От забавление или от помощ? От страж или от подтисник?
    Каквото изберем – от това ще бъдем избрани. И нека не забравяме, че всяко общество има вестниците, които заслужава.

  23. Елтимир май 4, 2009 в 9:21 pm

    Смърт в името на Живота
    Нека нашите имена днес да не са най-известни!
    Нека не заемаме най-достойните места!
    Но светът очаква чудеса от нас!
    Kато житно зърно, умиращо в земята, за да се роди отново е Тенгрианският воин. Напразни са заплахите на невежите ни врагове, те не познават основите на свещената Българска вяра. Те могат всичко да извършат, могат да ни подложат на всякакви изпитания, но никога няма да ни победят!
    През последните десет години България видя всякакви крайни лозунги. Крещеше се какво ли не, отправяха се какви ли не искания и заплахи. Крясъците бяха съпроводени от снизходителното подхилване на службите за сигурност. Злото никога не се е бояло от проявите на примитивно насилие.
    “Гледам ги, чета ги и не мога да проумея какво предизвика тази паника сред ченгетата. Бяха се разлютили като оси.” – рече един от нашите. Имаше на какво да се учудва. Новите листовки бяха съвсем умерени, нямаше закани, не се призоваваше към масови убийства. Позивите приканваха към едно – към закрила на Българския дом. Към ред и сигурност, към спокойствие и безопасност. Нека поразмислим.
    Георги Гелеменов изрече далеч по-остри фрази, но него не го закачат, а нас ни арестуваха. По адрес на Румен Воденичаров се каза само едно “националсоциалист” и толкова. Опасни се оказахме ние, изповядащите една форма на умерен, градивен, защитен национализъм.
    Наистина ли сме най-опасните, и за кого?
    Враговете ни искат да изопачат представата за нас. Те се опитват да ни обрисуват с отблъскващи, уродливи лица. Според сатанинския план национализмът не бива да привлича хората. Измъченият работник, ограбеният селянин, съсипаният от непосилни данъци частен предприемач, унизеният интелигент – те трябва да мразят националиста, своя естествен закрилник. Стремежът на враговете ни е да лишат България от закрила. И все пак: целият народ не може да бъде заблуден. Национализмът не е учение, нито програма, а чувство, залегнало дълбоко в човешката душа. Тогава българомразците прибягват до следващия си пъклен ход. За националисти биват обявени комунистите. Каква отвратителна низост! За националисти биват обявени най-заклетите врагове на всички нации – безотечествениците интернационалисти.
    В днешното измамно време обрекоха истината на смърт, навсякъде властва лъжа. Но лъжата води до пропастта на унищожението, а ние искаме да живеем!
    Твърдят, че сме разпалвали вражди на етническа основа, че сме предивиквали изблици на расова ненавист, че взаимната нетърпимост и подозрителност между лица с различно народностно самосъзнание била причинена от нас. Лъжат, отново лъжат! Омраза наистина съществува, но нейният първоизточник не сме ние. Омразата бе разпалена от силите, допуснали България да стане небезопасна за Българина. Нима можем да гледаме равнодушно как в Родината ни някой е преследван само затова, че е Българин? Нима можем да стоим безучастно, когато виждаме как невинни хора са грабени и пребивани само затова, че са се родили Българи, затова, че се чувстват Българи и мислят като Българи? Къде са “правозащитниците”, за да видят расизма на противобългарите, толериран от чужди, враждебни на България сили?
    Не, търпимостта към омразата и престъпността не е толерантност. Тя е предателство!
    Ние, воините на Тангра не можем да бъдем предатели, не искаме да бъдем предатели. И ако ни съдят, нека присъдата да бъде за отказ от предателство.
    Истината и справедливостта са на наша страна, затова пред съд едва ли ще посмеят да ни изправят. Те явно съзнават нашето морално превъзходство, затова пряко или с помощта на подставени лица използваха своята последна заплаха: смърт! Нека така да бъде. Но кога истинският Тенгрианин се е страхувал от смъртта? Аз ви казвам: нашата борба, това е Бъдещето, което творим, времето и пространството, изпълвано с нашите идеи, Отечеството, на което вдъхваме нов живот. От Древните вечни Писания знаем, че смъртта на твореца не умъртвява сътворената от него идея, а й придава неподозирана мощ. Човек вгражда себе си в своята мисъл, напуска земния свят, и тогава тя, мисълта започва да живее свой собствен живот, нейното по-нататъшно съществуване започва да зависи от вложената вътрешна сила. Ето как враговете ни допуснаха най-голямата грешка, която бяха в състояние да допуснат. Те обявиха нашите текстове, нашите изстрадани писания за най-забраненото четиво, и с това предизвикаха небивал интерес към тях. Как отсега ще се борят с легендата, видяла бял свят с тяхна помощ?
    Човек дори добре да живее умира и друг се ражда, но воинът, принесъл се в жертва в името на неродените – той живее вечно! Неговата смърт осветява стремежите на племето, потомците биват озарени от саможертвата на падналия за тях воин, готови са да последват примера му.
    Честит е бранителят на своя народ, загинал в името на Живота. Проклет е предателят, живял в името на Смъртта.
    България ще пребъде, тя е пазена от сенките на своите мъртви рожби, умрелите за нея я изпълват с духа на Тангра, с волята за Свобода и устрема към Победа. Чрез тях България сломява пречките по великия си път и се устремява напред – през вековете!
    Движение “Воини на Тангра”

  24. Елтимир май 4, 2009 в 9:32 pm

    ПОСЛАНИЕ
    Еие се явихме не да спасим Българската нация. Нацията умря, самоуби се. Нацията загина съзнателно и доброволно. Ние се явихме, за да спасим онези малцина Българи, решени да продължат своя живот и след смъртта на нацията. Ние се явихме не за да продължим, а да започнем.
    Кои в човешката история бяха големите победители? Новите, неизвестните, неочакваните, непознатите… Кои триумфираха и властваха над света в своето време? Македония, Рим, Хунорската империя, Русия, САЩ… Хайде, нека не се самозалъгваме – за нация в нито един от случаите не може и дума да става. Победители бяха Християнството и Ислямът. Те също не продължиха, а започнаха отначало. Традициите, съществували преди тях бяха тълкувани произволно, взето бе само удобното, приемливото. И Християнството, и Ислямът тълкуваха съществувалото преди тях така, както дяволът чете Евенгелието. Без признаване на общопризнатите догми, без спазване на утвърдените правила. Победителите не съхраняваха – те създаваха и налагаха новосъздаденото. Буда, Лао Дзъ, Конфуции – делото им живее и до днес. Не защото много са говорили, а защото са казали нова дума. Знайте: малкият диамант, побиращ се в човешка шепа е хилядократно по-ценен от камарите варовик отвън.
    Това казаха на мен, това предавам на вас!
    Ние дойдохме не да спасим българите, а Българското. Отсега виждам превърнатите в джунгли улици, разграбените домове, разлагащите се непогребани трупове. Усещам дима от пожарите и чувам отчаяните писъци. Късно е, не може да се помогне. Които не пожелаха да воюват за своето оцеляване – те няма да оцелеят. Които не пожелаха да тръгнат – те няма да пристигнат. Които не пожелаха да потърсят – те няма да намерят. Не, прекалено късно става да будим заспалите – Бурята ще помете и нас, ако чакаме още. Българите няма да бъдат спасени. Но Българският дух, вековечният дух на Светлината, завещана ни от Тангра – него сме длъжни да съхраним.
    Който се покорява – покоряват го. Който се покланя, който превива гръб пред силните на мига – превиват го. Който се крие в очакване – Времето го подминава. Само презиращият наложените чужди условности – само той пребъдва.
    Защо някой се е провалил, защо не е успял? – следват многословни обяснения. Следват месеци, години на умувания и хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди изписани страници, обясняващи причините за неуспеха. Следва изгубено ценно време. Знайте: миналото е руда. Неразумно е да съхранявате цялата руда; разумно е да извлечете от нея метала и да изковете своите мечове. Неразумно е да искате знания за всичко случило се и да запомняте всяка казана някога дума. Вземете нужното – останалото изхвърлете. Ще ви тежи по пътя, а вас ви чака дълъг и труден път.

  25. Ruslan Trad май 4, 2009 в 9:36 pm

    Гарантирам за моите статии.Не може да се обвинява човек, че е крал нещо, което не знае,че съществува.Писах и писмо, надявам се да се разбере, че нищо не съм крал.Това са мои думи и заставам зад тях.Ако видите по-добре ще разберете, че не съм ползвал ваши материали.Поел съм отговорност да съобщавам източниците,когато ги цитирам.Не съм някой прошляк,че да крада чужди трудове.Крали са от мен, затова знам как се чувствате, но имате думата ми, че не съм ползвал ваши трудове.

  26. Елтимир май 4, 2009 в 9:46 pm

    Говорех само и единствено за заглавието. Вярвам, че е твърде необичайно, а в края на своята книга пояснявам какво точно съм имал предвид с израза „Роби на Свободата“. Книгата я писах през лятото на 2002 година. Аз също държа на авторството на моите си текстове. И от никого не крада. нито мисли, нито идеи, нито каквото и да било. Отговорих на писмото ти.

  27. Елтимир май 4, 2009 в 9:52 pm

    Казваш, че не си прашляк и затова не крадеш. Не е ли наивно да го твърдиш? Най-богатите хора на тоя свят са и най-големите крадци и мошеници. И в България, и по цял свят. Погледни Джордж Сорос и не питай за другите. И обратното. Има много бедни хора, които са безумно честни. Да си богат, не означава непременно да си честен. По-скоро на практика се получава обратното. Да си беден, не означава да си крадец. Дори в повечето случаи бедният е беден именно, защото е честен. Не смесвай понятията.

  28. Елтимир май 4, 2009 в 10:58 pm

    Apocalipsis
    Oт полуразрушената кооперация излязоха две плешиви деца. Дългите им ръце стигаха почти до земята. Притичаха бързо до отстрещната сграда, заобикаляйки ловко дупките и купищата ръждясващи железарии, като мъкнеха някакъв чудноват предмет с неясно предназначение. Протяжен вой, идващ отдалеч, невероятно мощен и плътен, ту се засилваше, ту отслабваше, къртейки оскъдните парчета мазилка. Децата се разтрепераха от страх, озърнаха се, влязоха в първия им попаднал вход и повече не се показаха. Чудноватият предмет остана да лежи на пътя.
    Голям плъх влачеше умряло куче. Насекоми дояждаха стоки в бившия супермаркет. Бойна машина с избледнели отличителни знаци бе застинала върху барикадата от набързо струпани павета. Из цялото близко пространство скелетите бяха смесили своите кости в следсмъртно побратимяване, а тъмночервената трева сякаш извираше около и през тях. Навярно тя, тревата пречеше на озъбените уста да проговорят и на мъртвите очни отвори да прогледнат. Витаеше дух на неистово проклятие.
    Непроменени си оставаха само сребърният барелеф, увековечил изборната победа на Единствено Правилния Кандидат, както и Вечният огън, извиращ от самото дъно на Ада. Дори въздухът странно блестеше, а Слънцето светеше виолетово през кафяво-зелените облаци, разтапяйки неоновите реклами.
    И Дух Божий се носеше из тази всеобща пустош, из спряната разруха и победилата Демокрация, защото нямаше къде да слезе.

  29. Елтимир май 4, 2009 в 10:59 pm

    ДЕМОНЪТ
    B къщата на Иван живееше демон. Или по-точно не демон, а демонче. Едно такова мъничко, грозничко, страхливичко, гузничко. Най-лесно бе Иван да го поръси със светена вода и то да изчезне. Но не това се случи.
    Нима добродушният Иван можеше да убие това невзрачно беззащитно същество? И той го прибра при себе си. А то съвсем не се оказа неблагодарно. Още сутрин, щом стопанинът му отвореше очи, демончето изричаше най-съкровените иванови мисли.
    – Ти съвсем не си глупав мързеливец. Нямаш желание за обикновена работа, защото си създаден за велики дела!
    Иван събра групичка себеподобни, образува партия, стана неин лидер и по този начин влезе в политиката.
    – Ти си беден, защото малко си печелил. Ето, сега имаш възможност да вземеш пари. Вземи ги!
    Иван взе парите и, разбира се – не ги върна. Включи се в бизнеса, завъртя разни далавери, оправи си положението, заглади косъма. И всичките тези успехи, цялата променена житейска ситуация беше благодарение на демонските съвети. Но вместо да го вкарат в затвора, взеха та го вкараха в една комисия по разследване на корупцията и злоупотребите с власт. Там му се случи да измъкне от неудобно положение г-н Петканов. И бе назначен за негов пръв заместник. Наричаха го вече г-н Иванов. Естествено повратът на съдбата бе немислим без непрестанния шепот на демона. Г-н Иванов вече и крачка не правеше, без да се допита до него.
    – Ти не гледай какъв е законът. Добър ли е, лош ли е – що за глупости? Мисли как можеш да го заобиколиш. Какво може лично на теб да ти донесе – това да ти е грижата. Тошо, с когото си пиеш бирата само те излага. Той е прост човек, бачкатор, а ти си началник. Какво като сте приятели от деца, какво като някога ти е правил услуги? По ти приляга да пиеш уиски с някой като теб – големец! къщата ти е малка и схлупена. Смени я! За новото си жилище да си купиш… Килимът ти не ми харесва… жена ти ми досажда с тъпите си въпроси… Синът ти… пастата ти за зъби… Костюмът…
    Иван Иванов живееше в къщата на демон.

  30. Елтимир май 4, 2009 в 11:00 pm

    Пояснение. Когато през 1992 година написах този текст и го показах на колегите, те ми отговориха да не го публикувам, за да сме си нямали неприятности. Бяха се познали.

    Диктаторът
    Ти си диктатор. Твоята страна се управлява от диктатура на пролетариата, а ти си работник, пролетарий. Сутрин се събуждаш със съзнанието, че светът се крепи на твоите рамене. Обличаш се набързо, закусваш още по-набързо и се отправяш към градежа на новия живот.
    Трепериш от студ във вонящия на пот и мръсни чорапи фургон, нахлузваш работните дрехи, грабваш инструментите и още преди да си се разсънил виждаш, че се намираш на обекта. Краката сами, по навик са те завели там.
    Горе е 60-градусова жега. Всичко по теб е прогизнало, от навлажнената ръкохватка на електрожена те удря ток, но ти работиш усилено, ти бързаш. Дробовете ти се изпълват с парите на горящия метал, с азбест и стъклена вата, с някакви гадни пушеци, на които нито наименованията знаеш, нито цвета можеш да определиш. Според теб невероятната разноцветна смес е годна за дишане, щом не си умрял, пък нали всеки ден правят лабораторни измервания, грижат се за твоето здраве. Мълчаливи бели престилки с газови маски вземат проби и пишат. Веднъж успя да прочетеш: “Не се установи наличие на избухливи и запалителни газове. Годен за огнева работа”. И ти отнова напрягаш мускули в името на светлото бъдеще и заради парчето хляб.
    Завива ти се свят и към миризмите се прибавя още една – тази на изгоряла човешка плът. Неволно си допрял с ръка нагорещеното желязо. Излизаш на външната площадка за глътка истински въздух, подхлъзваш се и за малко не политаш от 25-метровата височина. Мразовитият вятър ти помага да дойдеш на себе си и ти вече не му се сърдиш за тежката пневмония миналата зима. Важното е, че сега те свестява и ще можеш да хванеш надницата. Още отдалеч зърваш началника и се шмугваш вътре преди да те е видял. И пак блъскаш с чука, пак хващаш електрожена, пак мъкнеш проклетите тръби, които сякаш са увеличили десеторно теглото си от сутринта насам. Ръцете ти започват да треперят и напразно се опитваш да ги спреш. За пети път палиш цигарата, а тя все не ще да гори в почти лишения от кислород въздух.
    Дошло е време за обедна почивка. Фургонът ти се струва истински рай. Разтваряш торбичката с обяда, с мъка преглъщаш няколко залъка и заспиваш. Ей така, както си седиш.
    Не успяваш да разбереш дали изобщо си спал, когато отново заизкачваш хлъзгавите метални стъпала. Успокоява те мисълта, че следобед работните часове са по-малко. Чешмата отново е замръзнала, а сапун и каша за миене липсват, затова някакси забърсваш ръце в снега и тръгваш към къщи. В кварталната кръчма обаче не може да не се отбиеш. Нали там са приятелите, пък и така ти се иска да поотмиеш малко от насъбралата се чернилка.
    След втората ракия ти става весело, а след третата се чувстваш почти човек. Поръчваш си още една и няма кой да те спре. Другите край теб разбират неистовото ти желание да попаднеш в илюзионния свят, където си господар и на себе си, и на всичко, на всичко… Няма кой да ти каже да не го правиш, и ти поръчваш поредната чаша.
    Излизаш, правиш няколко крачки и падаш. След няколко полубезуспешни опита за ставане изминаваш десетина метра и отново падаш. Разбираш, че се е случило нещо особено лошо. Мъчиш се да запълзиш, но и това не ти се удава, мъчиш се да извикаш, но от гърлото ти излизат слаби, неясни звуци. Лежиш там и неусетно заспиваш, а болката затихва, затихва… Преди съзнанието ти да угасне съвсем, ти вече знаеш, че никой няма да те потърси, че ще те намерят едва на сутринта, когато се развидели. Освен ако някой от пияните ти колеги не се спъне случайно в теб. И само едно отдалечаващо се гласче ти шепне, че ще бъде безнадеждно късно, че ще намерят не самия теб, а вледенения ти труп.
    Но нима нещо се е случило? Някакъв си работник, пролетарий. Кой ли го е грижа?

  31. Елтимир май 4, 2009 в 11:00 pm

    ЕКОЛОГИЧНО
    Хармония с Природата, чиста околна среда, здравословни условия на живот. Похвално! Човеколюбиво!! Благородно, нали? Ужасно благородно!!!
    Благородно или ужасно?
    „Нека премахнем всичко, което вреди на Майчицата – Природа!“
    Кое вреди най-много?
    Човекът!
    Наплодил се в чудовищни количества, създал чудовищни унищожителни средства, превърнал се сам в чудовище, човекът, тази болест по кожата на планетата Земя заплашва да изтрие от земната екосфера и последната живинка. Себе си – също.
    Еколозите спасяват от изтребване скитащите кучешки глутници, защитават домашните животни, предпазват ги от жестоко третиране. Природата спасяват! Какви грижовни пастири!
    Затова ли определеният да бъде техен, човешки Пастир говори за „сгърченото тъпоумие на въплътените двуноги“?
    Умници, а никой от тях не се сеща, че питомните животни са противоприродни. Зверовете, насила изведени от екологичния кръговрат вече не съществуват за Природата. Впрочем не, сгреших – съществуват! Кой направи от Сахара пустиня?
    „Човекът, тази напаст на планетата, а също човешките питомци!“ – отговарят други, по-малко назидаващи, по-малко еколози.
    Хармония с Природата? Без равенство на знания и сили? Без еднакви възможности? Без еднаквост на средствата? Война е това, а не хармония! Умъртвяваща хармония, при която едната страна непрестанно гради, а другата непрестанно руши.
    Чистота? От две чисти неща може да се получи една голяма мърсотия, ако се смесят. Човекът познава ли законите на смесването? Та той даже не подозира тяхното съществуване. Здравословни условия? За кого са здравословни? Можем ли да укрепим здравето само на част от организма, само на сърцето или на черния дроб, на десния крак или на лявата ръка, а другото да изрежем, да убием?
    Здравословни условия за живот на човека!
    Човекът здравословен ли е за Природата?
    Но тези казват, че се прекланят пред нея. Кои? Идолопоклонниците ли? Та те не отличават почит от преклонение. Нито уважение от респект.
    Еколози… Въобразяват си, че знаят Пътя, а не им е известна неговата крайна цел. Все нещо им убягва. Непрекъснато им убягва. Изплъзва им се като котка… Чакай! „Котка“ ли казах? Ето загадка!
    Опитоми я човекът, а тя си остана все така дива. И продължи да върши своята си работа, да изпълнява своето си предназначение. Котката си има своя мисия в света и природата. Даже всемогъщият човек не успя да я отклони. Но не го разбра. Иначе нямаше да бърбори за явления, от които не разбира. Щеше да не дава съвети по въпроси, от които не е вещ. Щеше да не се намесва там, където нищичко не проумява. И нямаше непрекъснато да врещи за разни глупости. За екология, например…
    Еколози… Животнолюбци, човеколюбци, бранители на растенията, приятели на природата, закрилници на буболечките и мишките, братя на бактериите. Съюзници на вирусите. Врагове на Живота!
    Еколози… Стремят се към постигнатото от Твореца. Към Него ли искат да се приравнят? Само че са сбъркали посоките. Богопостигането други ще осъществят, а тези са тръгнали към богоотстъпничество. Защо ли се наричат „еколози“? И какво беше това „екология“?

  32. Елтимир май 4, 2009 в 11:01 pm

    Нетрезва размисъл
    „Една барака сред блатата, край нея няколко разхвърляни варела,
    а наоколо – хиляди декари изсъхнала растителност.
    Това се случи, защото никой не се бе поинтересувал
    с какво точно се занимава Врагът!“
    От екрана в моя дом надничат хапващи и пийващи политици. На приеми, тържества, балове, вечеринки, чествания – навсякъде пият. Гледам ги и ми се допива. Пия и питам:
    – Чакаш ли да изтрезнееш, приятелю, или вземаш своите политически решения в пияно състояние? Виждам те как повеждаш дълбокомислени разговори с подобни на теб политици от чужбина. Пиете и бъбрите. Какви последици има за България вашето бъбрене? Който пие до сутринта, ходи пиян на работа. И работата му е такава, пиянска. Който преспива, се събужда с махмурлук. И в действията си е махмурлия. Ти как си, приятелю политик?
    Могат ли да се вземат трезви решения в пияно състояние? Чувал съм от стари хора, че пияниците затриват домовете си. Но домът на един политик е цялата държава. Хора ли са политиците, поговорките отнасят ли се до тях? Ако не се отнасят – значи не са нормални хора. Ако се отнасят – тогава защо пият? Ако не могат да не пият – тогава защо са станали политици? Ако ние сме ги избрали и издигнали – по-пияни ли сме били от тях?
    Гледам те, пия заедно с теб и питам. Ти не отговаряш. Навярно сам си говоря. Те, пияниците често си говорят сами. А може би не съм чак толкова пиян?
    Вече е утро. Така ме боли глава! Теб също те боли. Зная! Но вечерта отново ще хванеш чашката, а аз ще си легна рано. Свърши ми се питието. Кога ли ще установиш, че и в твоята бутилка не е останала нито капка? Шегувам се. Твоето питие никога не свършва. Пък и времето е такова, … пиянско…
    Опиянение е обхванало нацията. Държавата се люшка като последен алкохолик. Вече се мярка дъното на пълната някога бъчва. А пиячите продължават своя пир, забравили, че след препиване се повръща.
    Ти пак надничаш от екрана, приятелю. Но аз вече не пия заедно с теб. Ще чакам да се понапиеш и после… Не, няма да ти кажа… Само аз си знам какво съм намислил.
    Пий, приятелю! Да ти е сладко!

  33. Елтимир май 4, 2009 в 11:02 pm

    Отстояване
    „Стани като мен!“ – заръчва Светът. „Бъди като мен!“ – шепне. „С мен се слей!“ – приканя. „Подражавай ми!“ – зове.
    Планетата се изменя. В хилядолетните ледове се появяват пукнатини. Ядрото пулсира учестено. Нагорещява се въздухът. Климатът се обърква. Променя се и околопланетарното пространство. Нищо вече не е същото. Единствено Светът се старае да остане какъвто е бил.
    „Премоделирай различния. Програмирай го, оформи го по наш образ и подобие. Нека заживее като нас. Нека хареса нашата музика. Нека с нашите вибрации затрепти. Нека възприеме със сърцето си нашия начин на поведение. Нека на нас заприлича. Направи Различния подобен!“ – заповядва Светът на своите подвластни роби. Какво забравя, какво пропуска да им съобщи? Как звучи заповедта в нейния истински вид?
    Направи подобен от Различния! Отнеми Различността му!
    Тъмният свят крие от поданиците си коя е най-голямата заплаха за Тъмнината. Отминаващото Старо не изважда на показ уязвимите си места. Ахил покрива с желязна броня петата си. Металните доспехи на Епохата звънят и внушават чувство на безнадеждност у неразбиращите.
    Тълпата те вика по име. Обещава ти безброй наслади, ако минеш на нейна страна. Но помисли! Неимоверните усилия, положени от теб в отстояване на уникалността ще бъдат обезсмислени, щом отстъпиш. Изкачвал си стръмнини. Стремил си се нагоре. Ще се върнеш ли обратно в низините, ще се потопиш ли пак в калта? Ще отидеш ли при обитателите на цивилизованото блато, дори там да те посрещнат с почести на триумфатор? Знай: почестите са мантия, наметната върху скелет на презрение! Показната церемониалност не е почит. Тя е унижение с маска на достойнство. Не се лъжи, човече, не оставяй сганта да те подмами. Озовеш ли се сред нейната многолюдност, само пустиня ще видиш около себе си.
    Светът се страхува от теб. Обществото те изолира от себе си. Съчинява чудовищни лъжи, клевети те безсрамно. Старае се да отблъсне от теб готовите да те последват. Създава ти трудности. нанася си удари. С какво си толкова опасен? Кому причиняваш зло? Къде се крие твоята сила? Кое поражда необходимостта да бъдеш отстранен?
    Отделните индивиди, наричащи себе си „хора“ нямат основание да бъдат недоволни от поведението ти. Ти с нищо не засягаш користните им интереси. Нито отнемаш от въображаемата им слава. Нито си пречка за тяхното удоволствие, нито си заплаха за живота им. Твоят Път е извън зоната на жалкото масово съществуване. Защо сганта се изправя срещу теб, защо стръвно и непрестанно опитва да те неутрализира?
    Ненавистта не от хората иде. Омразата и нетърпимостта са пратени от Тъмната страна. Нарастващата мощ на устремения човек е заплаха за Тъмното владичество. Спомнете си как Светлината убива неуязвимите безсмъртни неживи – вампирите.
    Стоманена е Тъмната броня. Стрели не могат да я поразят. Нито куршуми да я пробият. Но Огънят я разтапя. Без остатък. Разтапяш я и ти, щом се слееш с Огъня. Не позволявай на бликащата Тъма да угаси твоята разтапяща Искра, човече! Винаги, във всичко бъди самият ти и нека силата на твоята неповторимост те брани от ударите на оглупелия човешки свят.
    Бъди непредвидим, неразгадаем. Не допускай никой да узнае какво ще предприемеш утре. Бъди независим, във всеки миг отстоявай своята независимост. Бъди свободен, непрестанно войнстувай за правото да бъдеш свободен. Бъди самотен; и в най-напрегнатия ритъм отделяй време за своята самота. Бъди горд, но не прибавяй към гордостта ненужна горделивост. Нека всяко действие, всяко събитие, включително и най-нищожното преминат през призмата на неповторимия ти светоглед. Нека всеки отблясък на всемирното Знание намери отражение в огледалото на твоите разбирания. Ускорявай ход, не обръщай внимание на несекващата болка. Едва когато се превърнеш в чисто Движение, едва тогава ще бъдеш Ти.
    Не спирай, не спирай, не спирай, Господарю на утрешния Ден!

  34. Елтимир май 4, 2009 в 11:03 pm

    Пеперудите
    Зима е. Студът рисува причудливи фигури по стъклата на прозорците. Премръзнало врабче е паднало мъртво пред входната врата. Цветята в коридора умират едно по едно. А сутрин намирам в стаята си пеперуди. Всичките мъртви. Не! Ето, тази е жива! Крилцето й потрепва, сякаш иска да полети. Но откъде се вземат пеперуди по това време? Сняг до колене. Дори на огъня в печката му е студено. И на виещия се от комина дим му е студено, та не се издига към небето, а се стеле ниско над покритата със сняг земя. И аз нощем се събуждам от студ. Паля лампата. На масата кацва пеперуда. Друга е паднала край леглото. Но какви са тези пеперуди посред зима?
    Започнах да ги сънувам. Или по-точно, заспивайки се озовавах в техния свят. Вдишвах аромата на неземно красиви цветя, берях непознати плодове, газех в бистрите ручеи, разхождах се без страх и сякаш с цялото си същество чувствах някаква особена доброжелателност, излъчваща се от самата планета.
    Събужда ме шумът на реактивни двигатели. Приглася им воят на скитаща кучешка глутница. Водата в каната пак е замръзнала. Кога ли ще заспя отново?
    Разбирам езика на тукашните хора, а никога преди не съм го чувал. Напевно изречените слова премахват ужасното ми главоболие. Топло е, но не като изгарящата горещина в пустинята. Слънчевата светлина гали, а не заслепява. Бавно преминават странни, невиждани преди животни. Усещам ритъма на Вселената, долавям мисли, идващи от разум, чиято безпределност едва започвам да осъзнавам. А край мен прехвърчат пеперуди.
    Камионът на съседа ръмжи като обезумяло животно. Ауспухът му бълва черен пушек. Черни са и дирите върху снежната белота. Кучешката глутница се разбягва. Време е за ставане. Аз пак съм в моя свят. В моя реален, жесток, бездушен, безразличен, алчен, нечовешки свят. Сега ще се облека, ще закуся, ще отида на работа. Но какво ли правят тук тези пеперуди?
    Откъде могат да се вземат посред зима пеперуди?

  35. Елтимир май 4, 2009 в 11:03 pm

    ПОДЗЕМИЕТО
    /II версия/
    Идващият от дълбините мразовит полъх не го спря. Човекът продължи спускането си. В светлината на фосфоресциращите стени зърна мятащи се видения, но страхът от ново връщане бе по-силен. Веднъж го бе направил и последвалите страдания му стигаха за десет живота.
    – Върни се! Всеки от нас е чужд за теб, всичко тук е чуждо за теб. Както и ти си чужд за всички нас.
    Глупаво предупреждение. Нима можеше да същестува нещо по-чуждо от онова горе? Спъна се и едва не падна върху купчината скелети. Изруга тихичко. Отвърна му неистов кикот. Огледа се. Освен огромните белезникави змии и прилепите с човешки лица не успя да види никого. Невидимите гласове продължиха:
    – Върни се! Тук няма място за теб.
    По стените се появиха пукнатини. Из тях излязоха и се проточиха дълги ръце. Сталактитите слязоха още по-ниско, препречвайки и без това тесния проход. Водата, капеща от тавана се обърна на кръв. Прилепите запищяха, лицата им се разкривиха, устните им се разтвориха, показаха се остри зъби на вампири. Глух тътен, идващ от самите земни недра допълни хора от писъци. Сякаш бе пристигнала самата Преизподня. Но човекът даже не намали ход.
    – Върни се откъдето си дошъл! Върви си, тук не си желан! Бързо се връщай, докато ненаситните не са те изяли! Връщай се, докато не са ти оглозгали крехките кокали! Назад! Назад! – безспирно шептяха гласовете.
    Въздухът се превърна в гъста мъгла, която почти лепнеше. Призрачните видения започнаха да се уплътняват. Стените се замятаха в безумен транс. Входът стана разтворена каменна паст. Най-сетне човекът спря. Но не се обърна назад, не потърси път за връщане. Вместо това извика:
    – Как да се върна? Къде да се върна? Мога ли да се върна? Та аз идвам от България!
    И ужасените чудовища отстъпиха. После се втурнаха към него и братски го прегърнаха. Той стана един от тях.

  36. Елтимир май 4, 2009 в 11:04 pm

    ВЪЗКАЧВАНЕ
    Какво търси Мракът в света на Светлината? А какво търси черната Птица в Белите песни? Не можеш да отговориш на въпросите наведнъж. Наведнъж не можеш да разбереш и отговорите. За да осъществиш Възкачването, за да постигнеш нивото е нужно да преодолееш Тъмното начало и влиянието на Мрака. В опити за преодоляване може да премине целият ти живот. Затова преди да започнеш, не е зле да погледнеш към различните етапи на Учението през очите на ученика.
    Зная всичко и мога всичко. Само да започна и ще им покажа кой съм аз! Аз съм най-великият и ще го докажа.
    Започнах да действам. Само да поовладея малко техниката и ще бъда без конкуренция.Талант съм, все пак.
    Мисля, че вече станах професионалист. Действам спокойно, уверено, с рутина. Нивото е достигнато. Но ще трябва да поработя доста над себе си, докато превърна индивидуалността в уникалност. Трайното присъствие не винаги оставя трайна диря във времето.
    Изглежда съм хванал някои отделни нишки, но дали съм уловил правилната посока? Разбирам, че професионализмът е само едно от многото условия, за да започне човек. Ще трябва наистина да достигна професионално равнище. Дали съм започнал, или едва сега започвам да разбирам как трябва да започна?
    Заловил съм се с нещо, което едва ли е по силите ми. Но ще продължа, пък каквото излезе. Поне ще опитам да осмисля безмисления си живот. Стигам до извода, че общественото признание едва ли е толкова важно. Дори постиженията, и те са в зависимост от моите индивидуални способности. Не бива да се надценявам. И аз съм човек като всички други.
    Сама по себе си моята собствена личност е също толкова ценна, колкото всяка друга личност. Постиженията ми са важни дотолкова, доколкото допринасят за цялостния процес на всечовешкото възкачване. Отделната духовна структура оправдава своето съществуване единствено като част от Йерархията.
    Години, десетилетия непрекъснат труд.
    А толкова знания ми липсват, толкова умения не успях да овладея.
    Но много искам да вярвам, че всичките тези години не са минали напразно.
    Дали вече не научих как трябва да започна?
    Тангра, дай ми още малко, още съвсем малко време! Та аз съм едва в началото на разбирането за Същността…

  37. Елтимир май 4, 2009 в 11:22 pm

    Пълният текст в doc формат може да се изтегли оттук:
    http://eltimir.ucoz.ru/load/1-1-0-7
    БЕЗПОЩАДНО
    „Змията винаги е въоръжена!“
    Tака и кротките, хрисими, човеколюбиви юдеи – те с всяко действие носят само зло. Докато и последният от нас не осъзнае истинността на горните думи, участта ни ще става все по-незавидна. Докато не почувстваме реалността на юдейската заплаха и не се опълчим срещу нея – юдеите няма да спрат да пият нашата кръв.
    И не само нашата, не остана народ по света, който да не е стигнал до същите изводи. Дори руснаците, поверили преди век 98% от своето управление на лица от юдо-хазарски произход, и те накрая изрекоха: “Колко и да се стараят чифутите да променят своето название и да скрият произхода си – нищо няма да им помогне. Без да променят своя характер и своите хищнически нрави, те винаги и навсякъде ще бъдат чужди, омразни, нетърпими. За четири хиляди години евреите обиколиха цялата земя и никъде, при никой народ те не намериха нито любов, нито братско съжителство. Те имаха своя държава и с никого не можаха да сключат съюз, с никой от съседните царе. От самото начало на своя номадски живот те навсякъде се отличаваха с варварство, хищничество, измяна. И наши дни виждаме каква опитност проявяват те в политическите интриги, как постоянно са жадни за мъченическа кръв, каква ненавист към целия човешки род ги изгаря…” Други двама руски, прощавайте – съветски автори, твърдолинейни комунисти твърде точно описват същността на талмудическия ционизъм: „Щом ние сме избрани и нашето неотменимо право и даже, дълг е да управляваме другите народи, то както се казва, щом е рекъл Бог, редно е да забогатяваме за тяхна сметка. По такъв начин еврейският национализъм получава материална база. Граби и управлявай! Управлявай и граби! Пари и власт! От този момент, откакто започва работа тази формула, тя става средство за постигане на главната цел, заложена в третата точка на формулата: евреите са длъжни и трябва да притежават безразделната, абсолютна власт над целия свят.“ – А. Свешников Д. Сухоруков „Ционизъм“ 1998 г.
    Налага се да направя уточнение: никой народ не е зъл по произход. /Това не се отнася до отделни хора с вродени умствени и душевни увреждания/ Вземете едно хипотетично дете-еврейче, останало сираче. Отнемете възможността на неговите съплеменници да осакатят душата и разума му с талмудическото човеконенавистническо учение. Възпитайте го като всички останали деца. И то по нищо няма да се отличава от тях. Евреите сами по себе си не са зли по рождение. Зло е расисткият юдаизъм, зло е тамудизмът, зло е ционистката мания за владеене на света. Именно срещу това зло, а не срещу отделните лица от един или друг произход е насочена борбата ни. Евреите имат право на съществуване също толкова, колкото всеки друг народ. Но и всеки народ има право да се опълчи срещу робството. Независимо дали поробителят е римлянин, французин, монгол, германец или евреин. Милост към човеците и безпощадност към техните поробители, останалото е или сатанинска злоба или малодушно увъртане.
    Но както казват англичаните, всеки за себе си, а Господ за всичките. Българи сме и ще започнем с нашите български работи. Пък и друга възможност не ни е оставена. Правителството радостно съобщи, че в най-скоро време ще затвори и последните глави по българската еврокапитулация. Само че ако правителството се е съгласило да капитулира и да принесе в жертва целия народ, то ние не сме. В Близкия изток Израелската армия атакува бъдещи терористи, дислоцирани в палестински детски градини и частни домове. Нашенските ционисти обаче надминаха своите учители и вдъхновители. Те започнаха унищожителна война срещу неродените български националисти. Нима ни е оставен друг избор, освен да се опълчим срещу ционизма?
    Mеждународният паразитен център принуждава послушното ни правителство да изостави древните български традиции и да приведе своите закони в съответствие с еврейското, простете – с европейското законодателство. Космополитните бандити твърдят, че по този начин сме щели да станем като тях. Дали е вярно? Нека първо чуем самите те какво признават:
    „Въпросът защо цивилизациите се появяват и отново залязват, е занимавал много блестящи умове. Ако сведем обясненията им до една формула, тя гласи: „Упадъкът на нравите – днес по-неутралният термин е промяна на ценностите – и залезът на социалния ред предхождат залеза на цивилизациите.“
    /Кой, ако не те предизвикват упадъка на нашите нрави? Кой непрекъснато дърдори за „смяна на ценностите“? При това вече не ни изкушават, не ни подмамват, не ни съблазняват с обещания за райски живот, както по времето на „разбития социализъм“, а ни налагат упадъка със сила и заплахи!/
    Якоб Буркхард беше отбелязал, че всяка цивилизация започва стоически и свършва епикурейски. Добродетелите на една млада култура са труд, прилежност, жертвоготовност в името на общността, смелост, изпълнение на задълженията, а добродетелите на една стара култура са наслада от удоволствията, самореализация, претенция за право на щастие.“ – Волфрам Енгелс, сп. „Виртшафтсвохе“ (Wirtschaftswoche), октомври 1993 г.
    /Забележително съчетание на имена – Енгелс, позоваващ се на „авторитет“ като Буркхард!/
    Те вече не се стараят да скрият докъде ще стигнем, ако следваме техните изисквания и наставления: “Няма в историята пример народ, създал своя култура върху почвата на вдъхновението, на идеала, да е променил този идеал и да е започнал да твори също толкова успешно нова култура на нова тема. Няма. Народите в своята органическа епоха въплътяват своя дух само в една, свойствена за тях форма, и така да се каже, са обречени да преживеят своя исторически век в нея, развивайки я, обогатявайки я, видоизменяйки я, но без да й изменят и без да я заменят. Измяната – това е културно самоубийство или етническа старост, обезценяване на народа.” А ние като последни кретени ги слушаме, одобряваме ги, защото така сме щели „да влезем“ в Европа. Сякаш сега България се намира в Патагония! Но чии съвети всъщност следваме: европейските или еврейските? Още нашите прадеди са били наясно с юдейското отношение към Българите и България, но ние отвикнахме да следваме уроците на историята. Все пак, един автентичен поглед към Миналото няма да ни е излишен:
    „Късайте си косата, велики царе юдейски на капитала! Босфорският идол ще да падне, „болният човек“ ще да yмре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на тyрския разврат и в свещената кръв на нашата свобода“ – вестник „Нова България“, Бyкyрещ, 5 май 1876 година.
    „Но сичко това не беше дрyго нищо, освен средство да са замажат очите на слепите и да са заглyшат yшите на глyхите. Освен нашите цариградски патриоти, освен кредиторите на банкротинът и освен виенската чифyтска преса, никой дрyг не поверва във възможността да роди върбата грозде и Тyрция да произведе нещо човеческо.“ – вестник „Нова България“, Бyкyрещ, 5 май 1876 г.

  38. Елтимир май 4, 2009 в 11:23 pm

    Пълният текст в doc формат може да се изтегли оттук:
    http://eltimir.ucoz.ru/load/1-1-0-1
    ЧОВЕКО, СТАНИ!

    “Животът се движи по възходяща спирала. Този, който се потруди да изследва сенките на миналото, може по-добре да прецени малката дъга, по която възлиза, по-сигурно да отгатне неясните извивки на бъдещето.” – Мишел дьо Монтен

    Знаете ли какво ви очаква през следващите 12 години? Едва ли. Кой би допуснал, че е възможно да се подготвят толкова чудовищни събития? Но ако през далечната 1978 година ви бяха казали, че съвсем скоро Съветският Съюз ще се разпадне, и че САЩ ще се превърнат в най-големият мракобес на планетата, който навсякъде ще потъпква всякакво понятие не само за човешки права, но и за елементарна човечност бихте ли повярвали? Кой би повярвал, че така бързо двете Германии ще се обединят, а Чехословакия и Югославия ще престанат да съществуват? Ако някой ви беше казал, че след падането на комунизма ще заживеете десетки пъти по-зле нямаше ли да го сметнете за лъжец? Какво ще се случи утре? Не можем да знаем, а и да ни кажат, не бихме повярвали, ако не знаем истината за това, което беше вчера, и което е днес. Това се опитвам да направя, а дали ще повярвате, си е ваша работа. Аз просто изпълнявам своя дълг.

    „Сигурен ли си, че живееш на планетата, на която си мислиш, че живееш?” – из Интернет страницата XNETBG.

    Бъдещето. Бъдещето на планетата и бъдещето на човешките раси. То е много по-невероятно отколкото изобщо можем да си представим. Да погледнем провалянето на комунизма. Този невиждан разгром се извърши без война и почти без кръвопролития. Би трябвало да настъпи всеобщ разцвет. Би трябвало да настъпи епоха на възход и човешко замогване след рухването на една човеконенавистническа система, задушаваща всяка проява на свободна човешка мисъл. Вместо всеобщият разцвет, днес сме свидетели на повсеместен упадък. Не само икономиките западнаха. Вместо национално единение доживяхме национален разпад. Дори миналото ни подменят постоянно, подменят го всеки ден, а ние нищо не забелязваме. Хората не мислят за онова, в което предпочитат сляпо да вярват. Те предпочитат да забравят какво е било, и какво е могло да бъде. Нормално. Как може да ви липсва нещо, ако не сте го опитали и не сте усетили нуждата от него? Кой преди сто години се е оплаквал, че му спират тока? Кой преди 50 години е искал да си купи компютър? Кой преди 20 години се притеснявал, че няма Интернет? Сега говорят за демокрация, за либерализъм, за нормалността на грабежа и обедняването. А нещо не е така, както трябва да бъде. Видимата действителност все повече се разминава с логиката и разума. Утре ще ни кажат, че през юни 1878 година се е състоял Московски, а не Берлински конгрес, който разкъсва България. И че през ноември 1919 година е подписан Сибирски, а не Ньойски договор. Ще ни задължат със закон да повярваме в лъжата, както със закон ни задължават да повярваме в „Холокоста”. В името на демокрацията, разбира се! Сега ще ми кажете, че не искате да си блъскате главите с глобални въпроси, че не искате да си разваляте живота с излишни грижи. Ама това вашето живот ли е? Вие наистина ли си въобразявате, че живеете?

    Чарлз Форт пише: „Научното знание е необективно. То, също като цивилизацията представлява заговор. Голямо количество факти се отхвърлят, щом противоречат на официалните понятия. Ние живеем при режима на Светата Инквизиция, където най-употребяваното оръжие срещу действителността, несъответстваща на общоприетите представи е презрението, съпроводено с осмиване.” Не, вече не. Времето, когато знанието бе само осмивано отмина. Отново настъпи време на открити преследвания, на груб полицейски терор срещу различно мислещите. Ние се върнахме в Средновековието. Нима при демокрацията хората могат да осъществяват своите идеи? Не могат. Нещо повече. При демокрацията на хората се отнема самото право да имат собствени идеи. Също както при комунизма. Също като при теокрацията – християнска, юдейска или ислямска. Идеите се оказват опасни за някого и ние още не знаем за кого. Силовите структури бързо се преориентират от защита интересите и правата на гражданите към ликвидация на политическите опоненти на режима и даже към носителите на нови идеи. Не е учудващо, че тази форма на ново Средновековие се нарича „демократична”. Нали през най-мрачните години на комунистически терор над новозавзетите страни от Източна Европа кървавите сталинистки режими там биваха наричани „народнодемократични”. Народнодемократична бе и Културната революция в Китай, отнела живота на милиони.

    ***

    Върху написването на тази книга мисля отдавна. Първите фрагменти към нея са съставени преди повече от 15 години. Оттогава събирам късче по късче различни доказателства. Не бързах, докато серия публикации в пресата и в Интернет ме подтикнаха да забързам работата си. Според тези публикации, в околоземното пространство са засечени множество на брой огромни по размери космически апарати с неземен произход. Те стоят там, малко се движат и сякаш очакват нещо. Опасявам се, че мога да предполагам какво очакват. И това, което предполагам изобщо не ме радва. Сега ще опитам нещо, пък дали ще успея – само Небето знае.

  39. Елтимир май 4, 2009 в 11:25 pm

    Пълният текст в doc формат може да се изтегли оттук:
    http://eltimir.ucoz.ru/load/1-1-0-4
    НЕПОСЛУШАНИЕ
    Историята на един вечно неудобен
    ПРЕДИСЛОВИЕ
    Едно жизнеописание обикновено не започва с въпроса „защо“. Само че при мен нещата стоят доста по-различно. Трябваше да минат 21 години от зловещото събитие, за да науча защо трябваше за изживея такъв живот. И може би за бъдещите поколения отговорът на това „защо“ ще се окаже много по-съществен от всичките ми лични преживелици. Но да минем по същество.
    През лятото на 1999 г. бях следствен в Специализираната следствена служба на бул. „Г. М. Димитров“ с обвинение по чл. 108 от НК в проповядване на фашистка идеология и създаване на организация с цел насилствено изменяне установения от Конституцията строй в Република България. Един ден, по време на разпит следователят Михаил Генов ме запита:
    – Всъщност ти знаеш ли защо си бил в затвора?
    – Ами доколкото ми е известно – за „генерална превенция“, както пишеше в мотивите за присъдата. Или както тогава поиска адвокатът ми Дарин Донков – за сплашване на останалите младежи.
    – Нищо подобно. Да са ти правили психиатрично изследване?
    – Да, и ме изкараха вменяем.
    – Не става дума за това. Помниш ли какъв беше коефициентът ти за интелигентност?
    – 110.
    – Ето, този коефициент е истинската причина ти да се намериш в затвора. Бил си набелязан за вербуване от ДС.
    – Абсурд! Поне с вас няма какво да се лъжем: никога не са ми предлагали вербовка, пък и няма логика. Защо ще ме пращат в затвора да се озлобя срещу тях, когато са можели да ми предложат сътрудничество преди да се натрупа омраза?
    – Ами ако не си бил в затвора, откъде щеше да познаваш всичките тези хора?
    – Хубаво, но и след излизането ми не ми е предлагано. Не твърдя, че съм герой, че съм отказвал и т. н. На мен наистина не ми е предлагано да мина на тяхна страна.
    – Е, впоследствие са преценили, че не си подходящ. Оказал си се прекалено неуправляем и своенравен.
    Разбирате ли какво се съдържа в този диалог? Тайните служби си набелязват някой нищо неподозиращ младеж за някакви си техни цели, съсипват целия му живот и никога не спират да го преследват, само защото се е оказал неподходящ за нещо, за което самият той даже не се е и досещал. И друго, още по-важно: създаването на „антикомунисти“, пряко подчинени на Държавна сигурност е започнало твърде отдавна. Според професора по право Янко Янков – програмата е приведена в действие през 1975 година. Погледнете какво направиха тези “антикомунисти” след ноември 1989 година и ще разберете колко грозна е истината. Само че историята си прави шеги и аз искрено се надявам моята книга да бъде полезна при изграждането на методика за противодействие срещу комунистическото и посткомунистическо зло. На тях, на моите врагове посвещавам своя труд. И нека началото също бъде адресирано към онези, благодарение на които не видях бял ден през целия си живот:
    Искрена благодарност
    Благодаря ви, господа ченгета. Благодаря ви, господа следователи, съдии и прокурори. Благодаря и на вас, злобни и никому непотребни партийни секретари. Благодаря на цялата ви тъпа, надменна и подла сган. Благодаря ви за това, че ме направихте непримирим противник на човеконенавистния марксизъм. Благодаря ви, че никога не ме оставихте на мира и така поддържахте жив огъня на омразата у мен. Благодаря ви, че никога не проявихте човечност, и с това не ми позволихте да се огъна.
    Показахте ми какво значи ненавист. И аз се научих да ви ненавиждам. Показахте ми, че покорният винаги ще бъде роб. И аз, който не исках да бъда роб, станах непокорен. Исках да уча. Не ми позволихте. Затворихте вратите на вашите университети пред мен. Така завърших великия Университет по антикомунизъм. Поисках да заживея честно и достойно. Отговорихте ми, че при комунизма като бели хора могат да живеят само комунистите. Така станах смъртен враг на властта, белязана със знака на Звяра.
    Дойде времето, наречено „ново“. Вие обявихте, че се променяте, че скъсвате с терористичното си и престъпно минало. Но нито се заехте да премахнете последствията от това минало, нито скъсахте с терора и престъпленията. Така ме научихте, че на комунист, дори и прекръстен, не може да се вярва. Да дело ми дадохте да разбера, че комунизъм и почтеност са две несъвместими понятия.
    Благодаря ви, господа червени изроди! Без вас никога нямаше да бъда това, което съм днес. – 1991 г.
    ПЪРВА ЧАСТ
    САМОИЗГРАЖДАНЕ
    Детството ми представляваше едно непрекъснато скитане от село на село. Майка ми и баща ми бяха учители и постоянно се местеха. От девет месечна до четиригодишна възраст ме гледаха баба ми Гана и дядо ми Ангел от с. Гурково, Ботевградско. После родителите ми ме взеха със себе си в с. Щерна, Кърджалийско. Там те бяха учители, баща ми беше директор на училището. Турско село, откъснато от всякаква цивилизация, без пътища и без електричество. Иначе хората бяха добри, нямам лоши спомени оттам. След това заминахме за с. Липница Ботевградско, а оттам – за с. Боженица, също Ботевградско. В Боженица завърших седми клас и ме записаха в Руската гимназия – Мездра. Промяната в начина на живот не се отрази добре на моята дисциплина и ме преместиха в София – 35-та гимназия, също с изучаване на руски език. Само че и в София не ми потръгна. Не можех например да се съглася, че азбуката, на която пишем е руска, аз си я смятах за българска. Или пък че през 1205 година кръстоносците са били разбити от византийците, както пишеше в руския учебник по история. Нали преди това ни бяха учили за нашия Цар Калоян, който разбива латинския Император Балдуин Фландърски.
    И разни подобни случки… Трябва да кажа, че от малък имах особено силно влечение към старата книжнина. Четенето на всичко, писано преди 1944 г. ми доставяше огромно удоволствие. А в Гурково имахме предостатъчно стари книги, списания, вестници. Дядо ми – стар учител, брат му свещеник, баща му свещеник – и техните библиотеки бяха останали у нас. Боже Господи! Та аз като дете съм листил пергаменти, играл съм си на стражари и апаши въоръжен с пищов кремъклия, сякъл съм върбови клонки с истински меч, чупил съм орехи и лешници с каменен чук от Палеолита… Ами Липница и Боженица? – там всичко бе История. Аз плувах в Историята, бях целият пропит с история. Вече имах такава закваска, че болшевишката пропаганда изобщо не бе в състояние да ми въздейства. Точно обратното – клеветите срещу българската история само засилваха решимостта ми за съпротива. Наложи се да напусна училище и да се върна в Ботевград, където родителите ми бяха купили апартамент. Оттам заминах за Гурково. Трябваше да си търся работа, нямаше кой да ме храни.
    От Бюро “Труд и работна сила” ме насочиха към Завода за ензимни препарати – Ботевград. Още през първата седмица ръцете и краката ми се разраниха от химикалите, пръстите ми кървяха, но заводското ръководство и дума не даваше да се чуе за освобождаване – бях подписал договор за три месеца. Стамен Ценев от ботевградските профсъюзи ме изгони от кабинета си с крясъци и заплахи. Стари работници ме научиха на една тънкост от закона – лица под 16 годишна възраст не могат да работят в производства, вредни за здравето. Поне така бе по кодекс. Отидох в София, в Централните профсъюзи и нещата се уредиха с едно телефонно обаждане. Броени дни след това вече работех в Завода за резервни части като ел. монтьор. Записах се да уча ПУЦ – Професионално учебен център. Но и в този завод не ми било съдено да се задържа дълго. Родителите ми бяха решили, че ПУЦ-ът не е за мен, и че трябвало да завърша някакво по-авторитетно и по-солидно образование. Записаха ме да уча в гимназията. Изкарах един срок и през пролетта напуснах.
    Не съм наясно по какви причини, но си намерих работа едва в Стройрайона. В никое друго предприятие не искаха да ме вземат. Правехме ремонт на базата на градския театър – мръсна и тежка работа. Не прекъснах съвсем училище, а се прехвърлих вечерно. Срещах се и със старите си съученици. Така се стигна до
    ПЪРВИЯ АРЕСТ
    Имах една алуминиева отливка, наподобяваща пистолет. Гледах да я показвам вечер и набързо, за да не се разбере, че не е истинско оръжие. Хвалех се с пистолета пред бившите си съученици. Един от тях – Исмаил, циганче от ловешките села взел та съобщил в милицията. Един ден дойдоха и ме взеха от работа. Четирима – цялото ДС начело с началника Лазар Лаков. Тези хора имат патологична склонност към театрални постановки, тогава аз бях едва 16 годишен, а ме арестуваха по всички правила за задържане на свръхопасен престъпник. Както и да е, бързо изяснихме нещата, простих се с моето алуминиево “оръжие”, подписах протокол, че няма да разказвам вицове и да извършвам друга противонародна дейност и ме освободиха. Не ме биха, на пръв поглед нищо лошо не ми се случи, но от този момент нататък въпреки неопитността си, усещах засилено внимание към моят личност. Беше през март 1976 г.
    25 години по-късно, тогавашният шеф на следствието Ангел Тодоров ми довери, че се обсъждала възможността за съдебен процес. Предложението отпаднало с мотива, че уликите са недостатъчни. Какво изобщо има да се доказва? Припомням, че става дума за една детска играчка, която по никакъв начин не може да се превърне в оръжие, и не е свързана с каквото и да било престъпление. А те – недоказаност! На 10 април 2002 г. при случайна среща Ангел Тодоров отново сподели, че ако навремето ме е арестувал и вкарал в затвора, сега щели да го признаят за „активен борец“ и да се ползва със съответните привилегии. „Ти го прибери вътре, пък ние ще измислим и още нещо“ – му внушавал тогавашният шеф на ДС – Ботевград Лазар Лаков. Искането за арест било единствено заради намерената у мен алуминиева играчка-пистолет. Други „прегрешения“ нямах.
    ***
    Като строител изкарах около шест месеца и се преместих в бригадата на ел. монтьорите – полагахме електрически инсталации в новостроящи се обекти. Там доживях и първата си отпуска като работник. Завърших девети клас. През есента си бях намерил по-добра работа – в завода за автобуси “Чавдар”.
    Апартаментът на родителите ми се намираше точно срещу завода. Макар да живеех в Гурково, срещахме се често, ходех на обяд при тях и накрая ме придумаха да се преместя в техния апартамент и да напусна работа. Те щели да ме издържат, а моята задача била да взема добра диплома. А може и да им е дожаляло – на 23 януари 1977 г. почина дядо ми. Отначало тръгна добре, но ДС постоянно душеха около мен, следеното взе да ми дотяга и през пролетта на 1977 г. бях вече решил да се махна от Ботевград. Така един ден се озовах в Гложанския манастир – Тетевенско, изпълнен с решимост да остана там – далеч от цивилизацията и нейните гадости. Във вземане на решението ми вероятно бе изиграло роля обстоятелството, че малко преди това се бях разделил със своята приятелка. На тази възраст човек обикновено е склонен да драматизира. Както и да е – намерих се на планинския връх, между средновековните стени, сред природата и легендите. Игумен на манастира беше един възрастен свещеник – поп Христо от Ловеч. Преди години синът му се удавил в река Осъм и отецът не издържал на погребения, разплаквал се и не довършвал службата. След като няколко монаси се провалили, от Св. Синод пратили него да ръководи манастира. Живееше там с попадията.
    Спомням си за манастирският период като за един от малкото щастливи периоди в живота си. Не бях съвсем невежа по религиозните въпроси като повечето от моите връстници – както вече казах, прадядо ми е бил свещеник, гробът му се намира в двора на църквата, братът на дядо ми – също. Всичките им книги се бяха оказали мое притежание и за своите 17 години имах една сравнително добра религиозна подготовка. Но всичко онова, което си въобразявах, че зная и разбирам, се оказа едно нищо пред дългите беседи на игумена и часовете, прекарани в манастирската библиотека. Съдено бе тази духовна школа да изиграе не по-малка роля в живота ми от политиката, в която бях въвлечен насила, но обещах, че биографичната ми книга ще се основава само на твърдо установени факти. Факт е, че манастирският живот ми харесваше, а отец Христо твърдеше, че изобщо не ставам за монах. След около три месеца, по негова преценка се върнах в Ботевград. Не ме изгони, дори му струваше немалко усилия да убеди, че трябва да се върна и да завърша образованието си.
    ПРЕДАТЕЛСТВО

    Бяхме голяма и сплотена група приятели. Емил Александров, Милчо Шопов, Даниел Данов, Петко Гергов… Веднъж пред една полусъборена къща намерихме купчина стари документи. По тях имаше пощенски марки с образа на Цар Борис III. Мисля, че оттам тръгна цялата работа. Накиснахме ние документите във вода, отлепихме марките, а после с лепило “Кале” една вечер ги разлепихме из улиците и по витрините на видни места. На другия ден цялата милиция стържеше с ножчета за бръснене.
    Месец или два по-късно в групата дойде Януш Иванов Бенчев. Препоръча го Йорданка, приятелка на Владимир Големанов. Януш имал намерение да сложи 10 000 лв. в единия си джоб, 10 000 в другия и да избяга в Италия. Само че за там му трябвал актив, трябвало да покаже, че е правил нещо против комунистическата власт. Така се стигна до идеята за позивите. “Смърт на комунизма”, “Долу терора”, “Да живее Негово Величество Цар Симеон II”, “Свободна България, а не съветска република”, “Помогни си сам, та и САЩ да ти помогне”, стихотворения от Кирил Христов, стихотворението “Стани Царю Баща” от Весела Танева… 32 различни текста. „От тук, от там – помогнахме на Виетнам, с последни сили – и на Чили. А за нас остана партийната повеля да работим в събота и неделя.“, “От детето до старика – всички срещу болшевика!” – и такива позиви имаше. Една част печатани с букви и мастило от печатницата, а останалите – ръкопечатни, върху карирани листа от тетрадка. Трябваше да ги разлепим на 22 август 1978 година. Този ден в Ботевград бе дошъл цирк. След свършване на представлението ние трябваше да се смесим с тълпата и да свършим своята работа. Милчо Шопов трябваше да носи лепилото, а аз – позивите. Някакво вътрешно чувство обаче не ми даваше мира, усещах, че нещо не е наред. Поговорих с Йорданка и стигнах до заключението, че Януш не е съвсем чист. Докато говорехме, ми направи впечатление, че една бяла кола мина няколко пъти бавно край нас. Не взех позивите със себе си, бях решил да отложим акцията, докато си изясним нещата. Отидох до цирка, където трябваше да се срещнем с Милчо, Петко, Даниел и Януш. Пред цирка ме чакаше капитан Румян Лалов от ДС. Не носех нищо опасно със себе си и не направих опит да избягам. Бях сигурен, че след час-два ще ме пуснат, както стана след лепенето на марките и след случая с “пистолета”. Този път нещата се оказаха значително по-сериозни. Чак след години щях да опиша бележитата дата.
    ЕДИН ПОЗАБРАВЕН КОШМАР
    Cлучи се на 22 август 1978 година. Те ровеха, търсеха, обръщаха всичко наопаки. Изсипаха съдържанието на чекмеджетата от кухненския бюфет в средата на стаята. Разхвърляха завивките на леглото, разпориха дюшека. Не бързаха. Тършуваха настървено, но бавно и методично.
    И след като не остана нито едно кътче непреровено, нито една вещ неопипана, Енчо Гаветски, най-усърдният от агентите сложи ръце на хълбоците си и изрече самодоволно: „Толкова разбутано и у циганите не съм виждал“.
    Но какво търсеха офицери от ДС в дома на един 18 годишен ученик? Скрито оръжие? Наркотици или пък улики по някое убийство?
    Не, за подобно нещо те щях да изпратят по-дребни изпълнители. Неумолимите чекисти издирваха моите записки. Продуктите на моята мисъл. Документираните резултати от свободните ми разсъждения. По онова време, в онази страна най-страшното престъпление бе да се мисли.
    Грешите, ако мислите, че става дума за България. И аз по онова време мислех, че живея в България, бях твърде млад, не разбирах, че това не е моята България.
    Минаха доста години. Гаветски се пенсионира като подполковник от националната служба за сигурност, и както подобава на виден борец против фашизма и капитализма, се преобрази във виден капиталист. Аз отново бях безработен.
    Веднъж го срещнах:
    – Чувам, че и при демокрацията не си могъл да се уредиш – рече ми той. – Ами така е, като не си мислил достатъчно навремето…

  40. Елтимир май 4, 2009 в 11:33 pm

    Благодаря за коректността, Ruslan Trad! Вярвам, че изгладихме неволното недоразумение. Реагирах, защото ми беше трудно да повярвам, че и на друг е хрумнало същото словосъчетание „Роби на Свободата“. Хем роби, хем на Свободата. Някак абсурдно звучи, но пък е вярно. Поне за мен е вярно. И по повод на това ще разкажа нещо.
    През 1979 година се намирах в Старозагорския затвор. С политическа присъда, за позиви срещу тогавашната власт. Един от моите съзатворници веднъж ми каза:
    – Ангеле, в известен смисъл ние сме по-свободни от онези отвън. Защото дори в затвора, ние си оставаме свободни духом.
    Тези думи няма да забравя цял живот. Мисля, че от този ден аз станах роб на Свободата.

  41. Герасим май 27, 2009 в 11:34 pm

    Елтамире, като гледам много пишеш, но по-малко четеш…

    „Роб на свободата“ е заглавие на книга на Йордан Бозушки. Не знам точно кога е издадена за пръв път, но съм я чел доста преди лятото на 2002 (да кажем 1993-1994) когато казваш, че си писал книга със същото заглавие…

    Както сам пишеш – потърси в google там си пише

    та ако „ще почваш“ някого май по-добре е да почнеш от себе си

    от друга страна, що му е на човек да чете? Както се казва във вица:
    „чукча не читатель, чукча писатель“

  42. Mihan юли 27, 2009 в 8:35 am

    Хмм…довольно интересный пост. Добавил в бобрдобр.

  43. ALIVE септември 3, 2009 в 6:13 pm

    Сенкс, очень полезная информация.

  44. sverdlov септември 23, 2009 в 12:40 pm

    Да. абсолютно съгласен – демокрацията е най-лошата форма на управление, както неведнъж съм писал и аз в блога си… по-лоша от диктатурата, по-лоша от комунизма, по-лоша от тоталитаризма, по-лоша от всичко било досега където и да е – не защото хората страдат – може би, хората страдат по-малко… просто защото тези които страдат, мислят че всичко е ОК, и няма срещу кого да се борят. Комунизма може да бъде свален, диктатора – да бъде убит. Опитай да премахнеш демокрацията! Тя е като вирус, паразит който смуче от всеки свой „избирател“, без да му предоставя никакво право на избор. От диктаторската държава можеш да избягаш… опитай да избягаш от демокрацията! Или може би, по-скоро от „демокрацията“…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: