Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Време е еврейският народ да се отърси от миналото си

Снимка:Guardian

Снимка:Guardian

Разгорещени дебати се водят в ‘The Independent’ за поведението на евреите в Газа. Тук един водещ еврейски мислител твърди, че докато евреите не се оттърсят от комплекса си, че са преследвани, никога няма да има мир в Близкия Изток.

От Антъни Лерман*

Веднага след израелската атака над Газа, пламенни гласове ни казват, че антисемитизмът се е завърнал – отново. Говорят, че след осемте години ракети на Хамас, светът несправедливо и с погнуса крещи, когато Израел си отвръща със същото. Предубедените медии делегитимизират държавата Израел. Левите атакуват Израел, сякаш е самото зло, превръщайки го в преследвания евреин сред народите. Дори театрите продължават да изкарват периодично тези антисемитистки стереотипи, Шайлок лихваря (Венецианският Търговец), Фагин евреина (Оливър Туист) и „избрания народ”, само за да ни тормозят. Ако тази мрачна картина бе точното описание на това, което евреите преживяват днес, кой би отрекъл, че това страдание е определящата характеристика на състоянието на евреите?

В повечето еврейски кръгове, ако се спреш, за да поставиш под въпрос този разказ, и допуснеш, че може да е преувеличен, че нереалистично загатва за ниво на заплаха и поведение на жертва, присъщо за евреите, ще си навлечеш същото количество враждебност и липса на вяра, както и безценно малко обществено съпричастие. Но в трудовете на професор Сало Барън, вероятно най-великият еврейски историк на 20 век, откриваме силно оправдание за такова съмнение.

Професор Барън говори открито яростно срещу така нареченото „сълзливо разбиране на еврейската история”, което поставя страданието в центъра на еврейския живот. „Страданието е част от съдбата на евреите,” казва професор Барън в интервю от 1975 г., „но също така е и повтарящо се щастие и напълно изкупление.” Друг виден историк, професор Йосеф Хайим Йерушалми, казва, че Барън винаги се е борил срещу представянето на еврейската история като „само мрак и никаква светлина. Той се труди старателно, за да възстанови баланса”.

Барън е роден в Полша, през 1930 г. отива в Америка да преподава в Колумбийския Университет в Ню Йорк, умира на 94 години през 1989 г. Той може би е една от най-значимите години за следвоенната история на евреите. С падането на комунизма в Източна Европа и СССР, потискането на еврейските религиозни обичаи и културни прояви приключва. Повече от два милиона евреи най-накрая са свободни да решат дали да са евреи или не. Удивителен брой избират еврейството и започва забележително възраждане на еврейския живот. Този исторически момент подходящо илюстрира самата истина в критиката на Барън.

Двадесет години по-късно възраждането продължава, но реакцията на света за израелската война срещу Газа и драматичното увеличаване на антисемитистки инциденти в няколко държави от началото на войната доведоха до това, че много хора рисуват картината на съвременното положение на евреите в доста тъмни нюанси. И така, мислейки колко често се случва това, особено ако имаме предвид отровния плевел на антисемитизма, който расте на практика във всяка почва от критика към Израел, както Хауърд Якобсън написа в The Independent миналия месец, чудно каква светлина в сегашния мрак е открил професор Барън. Бихме ли заключили, че сълзливото възприемане на еврейската история се е завърнало и че има нужда от възстановяване на баланса? Нима евреите сме се примирили психологически с чувството за вечната жертва, напълно отрицателната еврейска изключителност, или те са оправдани от параноя?

Някои начални изследвания, публикувани със започването на бомбардировките над Газа, хвърлят малко светлина върху това. Просто обясняват как чувството, че независимо какво правим, другите вечно гледат на нас с милосърдието, което се прилага към израелските евреи, действа. Екип, ръководен от професор Даниел Бар Тал от Университета Тел Авив, един от водещите световни политически психолози разпита израелски евреи за спомените им от конфликта с арабите, от началото до сега и откри, че „тяхното съзнание се характеризира с чувството че са жертва, манталитет като под обсада, безрасъден патриотизъм, увереност в собствената им правота, дехуманизация към палестинците и безсърдечност към техните страдания.”

Изследователите откриват непосредствена връзка между тази колективна памет и спомена от „отминалите преследвания на евреите” и Холокоста, чувството че „целият свят е срещу нас”. Ако подобно проучване бе проведено сред евреите във Великобритания, подозирам, че резултатите биха били подобни.

Разбираемо е евреите да се виждат в тази светлина, но това е деформация и дълбоко увреждане. Както казва проф. Бар Тал, тази гледна точка разчита предимно на продължително индокриниране, основано на невежество, и дори го подхранва. Еврейското общество не желае бъде объркано чрез фактите. Щом се определяме с отминали гонения, от усещането, че сме жертва, ще гледаме ли някога безпристрастно на Израело-Палестинския въпрос и проблема за антисемитизма?

За да оправдае атаката си над Газа, Израел хвърли пелерина жертвеност над жителите на южен Израел, които от 2001 живеели под постоянна заплаха от ракетна атака от територията. Израелското правителство и военните говорители изглежда получават забележително съчувствие в медиите, когато представят този аргумент. Но историята не започва през 2001 г. Както отбелязва израелската журналистка Амира Хас, произходът на израелската обсада води началото си от 1991 г., преди да започнат самоубийствените взривявания. Непрестанното наблягане на израелското страдание до отхвърлянето на каквито и да е други факти от контекста, аргументът, че никоя друга държава не би толерирала подобна постоянна заплаха, надвиснала над населението за такъв голям период, при условие същината на спора, стига до момента на тезата, че военният вариант е единствената алтернатива. Жертвата е притисната до стената и има само един изход.

Известната израелска фраза ein breira, “няма алтернатива, няма да издържи и секунда сериозно разглеждане. Имаше множество образовани висши военни с мнение по сигурността, особено след ужаса на войната в Ливан през 2006 г. ; те спориха, че няма военно решение на проблема с ислямистките групировки като Хамас и Хизбула. Дори преди Ливан, през 2004 г., бившия говорител на IDF (Израелските Отбранителни Сили) Нахман Шай, висшестояща фигура при създаването на Израел, каза: „Въпреки целият този гняв, безизходност и отвращение, които усещаме, трябва да говорим с Хизбула. Трябва да проверим всяка възможност да стигнем до компромис с тях и да спечелим ценно време. Наистина ли въплащават цялото зло в региона? Какво чакаме? Винаги може да се върнем към война с тероризма.”

В началото на януари тази година, бившият ръководител на Мосад и бивш съветник за националната сигурност на Израел, Ефраим Халеви, каза: „Ако целта на Израел беше да премахне ракетната заплаха за жителите на южен Израел, отварянето на граничните пунктове би осигурило тишина за около тридесет години.” Даниел Леви, бивш съветник в кабинета на израелския премиер Ехуд Барак, показва ясно къде са направени грешни избори: оттегляне от Газа без съгласуване „какво следва” с палестинците; херметическо запечатване на Хамас и обсаждане на Газа след изборите през 2006 г. вместо изпробване на капацитета на Хамас да управлява отговорно; вместо да надгражда примирието, Израел бе първият, който го наруши на 4 ноември. На кратко, имаше и други алтернативи.

Настоящата суматоха в дипломатическата активност само го потвърждва. Първото пътуване на Тони Блеър до Газа, разговорите на Хилари Клинтън с израелските лидери и по-силният език за споразумение, петте милиарда долара, дадени на Газа на Египетската дарителска конференция са все смущаващи знаци за израелското управление, сега в състояние на рязка политическа промяна заради изборите. Те показват, че офанзивата в Газа отвори рязко вратите за алтернативни дипломатически възможности, също и на вероятността за ново единно палестинско правителство. Вместо потвърждаване, че линията на управление е справедлива за травмираните южни граждани, това послужи само да демонстрира на света, и по-специално на новата администрация на Обама, отговорността на Израел за несправедливостта и хуманитарната катастрофа в Газа.

Да изпитваш състрадание към израелците, тероризирани от ракетите на Хамас не е политическо решение, същото се отнася и за палестинците в Газа, които фактически живеят в затвор. Обективните затруднения на тези два народа не са едни и същи. За да убедиш себе си, че да убиеш пуйка е огромен героизъм, ще имаш нужда от „увереност в собствената правота” и „безрасъден патриотизъм”, които професор Барън открива при изследването си. Представяш си, че си Давид срещу ислямиста Голиат. Светът вижда силен слон и агресивна подивяла мишка, смучеща кръв. Слонът дава на мишката правото на вето над целия близкоизточен мирен процес, изисквайки от мишката признание на съществуването на слона, преди да се стигне до някакви значими преговори с палестинците. Всичко, което се постига в крайна сметка, е изпращане на послание за слабост: „Ние искрено вярваме, че съществуването ни е застрашено от тази мишка.”

Професор Барън твърди, че историята на евреите не може да бъде разбрана извън историята на обществата, в които евреите са живели. Този разказ за чувството да бъдеш жертва е смислен единствено на базата на отрицателната еврейска изключителност, която служи на еврейския опит в главния исторически поток.

Надеждата и оптимизмът, които съпровождат падането на комунизма и възраждането на евреите в Европа през 1989 г., определено са помрачени от страхливата етноцентрична нагласа, която прави справедливото разрешаване на Израело-Палестинския конфликт дори по-трудно постижимо и хвърля покривало върху живота на евреите изцяло. Защо тогава гледаме на нашето съвремие през призмата на сълзливата гледна точка за еврейската история?

Ако ме карате да посоча вината на враговете на евреите, за да кажа, че всичко е заради тях, по-добре спрете да четете още сега. Да, разбира се, нашето затруднено положение е отчасти причинено от други, които не ни мислят доброто, но преди да хвърлим вината на тях, бих искал да сложа огледало пред нас, за да разбера каква е нашата отговорност. Либералният историк на ционизма, Раби Артър Херцберг, казва, че „не е правилно да се отнема от евреите достойнството да правят собствената си история, дори и болката й”. Вземете предвид тези пет свързани точки.

Имаме сериозна причина Холокоста постоянно да влияе на начина ни на мислене. Но настоявайки, че притежаваме това право, размахвайки го навсякъде и гледайки на това като на нещо уникално, има опасност да извадим еврейската трагедия извън историята като цяло. При това напълно съзнателно. Ако гледаме на Холокоста, сякаш е безкраен, това може лесно да бъде използвано като оправдание за изключителните мерки за сигурност, които гарантират, че няма да се повтори. Това е ходене по тънък лед.

Поради така очертаното от Холокоста, еврейските лидери в Израел и навсякъде другаде редовно използват трагедията, за да драматизират позицията на Израел или заплахите, пред които са изправени евреите. Когато Американската Лига срещу Клеветата, начело с Ейбрахам Фоксман описа атаката над синагогата в Каракас като „гледка от съвременен Кристалнахт” – погромът от 9 ноември 1938 г. в Германия, в който 91 евреи са убити, повече от 30 000 арестувани и 191 синагоги са опожарени – той посрами Кристалнахт. И дори повече: това увековечава образа на евреите като вечни обекти и никога субекти в историята. Това никога не е било повече от частично вярно, но след основаването на държавата Израел, това спря да бъде вярно изобщо. Израел промени всичко – независимо дали си близо до Израел или не. Израел играе на световната сцена; нарича се еврейска държава; действията му засягат състоянието на евреите по целия свят; не може да се преструва на безсилен; той е предмет на историята, а не обект, и бидейки такъв, превръща живота на евреите в предмети на историята също.

Това напълно се илюстрира от факта, че защитният отдел на великобританската еврейска общност, Общността Вяра за Сигурност (Community Security Trust), докладва за увеличаване на антисемистките инциденти от началото на войната в Газа. Това не е просто феномен. От няколко десетилетия инцидентите се увеличават по време на силно напрежение или насилие в Израел-Палестина. Еврейските водачи и коментатори са възмутени от подразбирането, че евреите по света са отговорни за действията на Израел. Не бъркайте евреи и Израел, казват те. Но нещата са далеч по-заплетени. Повечето евреи подкрепят Израел; смятат го за част от идентичността си; официални еврейски организации защитават Израел, когато бъде критикуван.

Нищо от това не оправдава и една проява на антисемитизъм срещу евреите, извършена заради нечие твърдение, че е ядосан заради Палестина. Не може и по двата начина. Ако си близо до Израел, но може просто да имаш връзка със страната, когато цари спокойствие; трябва да имаш връка и когато Израел наистина предизвиква насилие. Последствията от това са признание, че се предизвиква насилие, което се използва, за да бъде насочено към евреите. Израел държи сметка за тази анти-еврейска враждебност. Ако Израел действително беше загрижен за евреите по света, би премислял дълго и трудно за изводите от тази реалност.

Нелепата истина е, че докато привличаме внимание към антисемитизма, по-всеобхватно отколкото когато и да е през последните тридесет години, усещам, че все по-голяма част от еврейския свят се чувства комфортно с неопределим враг, който ни мрази, и общества от различни култури, които приветстват евреите наравно с останалите.

Всякакъв антисемитизъм трябва да се взема на сериозно, дори и в най-добрите времена, но апетитът ни за апокалиптична оценка на антисемитската заплаха изглежда няма граници. Когато Денис Макшейн – член на парламента от Лейбъристката партия, пише, че „се развива нео-антисемитизъм, последователна и организирана система с модерна политика, която има огромно влияние върху съзнанието на милиони”, и че той „въздейства на световната политика както никоя друга идеология”, може ли да вземем на сериозно подобна хипербола?

Напълно е възможно да признаеш болката, причинена от увеличаването на антисемитизма, и да отхвърлиш шантави сценарии и вредни методи за решаване на проблема – като демонизираща силна критика към Израел. Би трябвало да може да водим диалог за алтернативни начини на интерпретация какво се случва и как трябва да се постъпи. За жалост, еврейското учреждение тук и други самозвани пазители на еврейското достойнство смятат това за предателство и отричане на антисемитизма.

Нищо не описва по-добре това, че сме в робство на уникалността на нашето страдание от шокиращото мълчание на повечето израелски лидери, което поздрави издигането на Авигдор Либерман като дърпащ конците на новото израелско правителство.Политикът, който според думите в израелския вестник Haaretz, „проведе расистка кампания срещу арабските граждани в Израел и е заподозрян в престъпни действия, свързани с убийства”. Отвратително е, че лидерите на трите най-големи израелски партии са го ухажвали и са удостоили него с подобна чест, с не лек намек, че може метафорично да са си запушили носа.

Преди да свалим огледалото, последния образ, който виждаме в него, е този на Либерман.

Не сме обречени да приемем съдбата, която ограничените етноцентристки умове на толкова много евреи ни диктуват. Облекчаването на затрудненото ни положение, възстановяването на баланса може да дойде от признаване на умерени, но дълбоки истини, дори ако трябва да стигнем до тях чрез отблъскващи сравнения.

Зная, че обсадата, бомбардировката и нахлуването в Газа не са като заличаването на варшавското гето от германците – сравнение, което предполагам критиците на Израел разпространяват в Интернет. Нуждата от спокойно и състрадателно изучаване на реалността за конфликта би била доста увеличена, ако можехме да оставим настрана такива сравнения.

Ако се спрем и помислим за страданието на умиращо еврейско дете в гетото и умиращо палестинско дете в Газа, кой би посмял да предположи, че тяхното страдание е различно. И ето, професор Барън изглежда намеква, че падаме лесно в капана на мисълта, че има нещо уникално в еврейското страдание. Няма.

*Антъни Лерман е бивш директор на Института за Изследване на Еврейска Политика

Превел: М. Колева

Дата: 18.03.2009

Източник:ЦБИ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: