Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Проекти за справяне с водния дефицит в Близкия изток и Северна Африка

Автор: Калоян Станев

Диводородният оксид, известен още като вода, е абсолютно необходим за оцеляването и здравето на хората- за пиене, къпане, санитарни нужди, и най-вече за производство на храна. Над 2/3 от повърхността на Земята е покрита с вода, но по-малко от 3% от всички водни запаси са сладководни. От тях само 1% или едва 0.01% от световните водни ресурси за достъпни на хората.[1]

В същото време се очаква световната популация да достигне 8.1 милиарда души през 2025г. и така необходимото количество храна да нарасне с 55% спрямо данните от 1998г. Освен това човечеството ще има все по-голяма нужда от вода за осигуряването на нужното количество за индустрията и енергетиката, а също така и за водоснабдяването на постоянно нарастващите градове.[2]

Поради спецификата на климата и водните условия в региона на Близкия изток и Северна Африка[3]– суша, висока степен на непостоянство на валежите, висока зависимост от водоизточници, пресичащи или намиращи се в границите на повече от една държава, са накарали арабските страни, още от древни времена, да се адаптират към тях. В района се зараждат едни от най-развитите цивилизации, базирани на земеделие и търговия. За да поддържат по този начин икономиката си, те развиват сложни организационни структури и комплексни технологии, за да предпазят населението си от наводнения, да съхраняват вода в случай на суша. С бързото нарастване на населението и икономическото развитие на региона през 20век, главно основано на нефтената индустрия, съвременните държави в региона започват да изпитват все по-остри проблеми с водата.

Според президента на Арабския съвет за водата и египетски министър на водните ресурси и напояването, д-р Махмуд Абу-Зейд, страните от Близкия изток и Северна Африка разполагат с най-малкото количество вода на глава от населението в сравнение с останалия свят, a абсолютен недостиг на вода се очаква да настъпи през 2025г.[4]

Възобновимите водни ресурси в региона, които през 1950г. са били 4000 м3 на глава от населението, в момента възлизат на 1100м3. Според прогнозите се очаква това количество да спадне на половина и да достигне 550м3 през 2050г.[5] Действителното количество вода от възобновими източници в региона е показано в таблица 1.[6]

Държавите в региона могат да бъдат разделени на три групи в зависимост от главните проблеми, пред които са изправени при управлението на водните ресурси, изключвайки общите за всички страни проблеми като разпределяне на водните ресурси и опазването на околната среда. Специфичните проблеми за тези групи са:

Неравномерно разпределение на водните запаси– Една група държави и територии разполага с достатъчно количество възобновими източници на национално ниво, но те са с голяма степен на неравномерно разпределение в териториално и времево отношение. Такива държави са Алжир, Джибути, Ливан Мароко, Тунис и Западният Бряг.[7] Най-големите грижи на тези държави са насочени към подобряването на върешно-географското разпределение на водата.

Липса на водни ресурси– Към тази група се причисляват страни и територии, които имат ниски запаси от вода от възобновими източници. Тези държави са силно зависими от използването на невъзобновими подпочвени води и увеличаване на запасите чрез обезсоляване на морски или силно минерализирани води. Това са Бахрейн, Газа, Йордания, Йемен, Кувейт, Либия, Оман, Катар, ОАЕ и Саудитска Арабия. Сред най-големите предизвикателства пред тази група са контролирането на добива на вода от вододайните зони, за да бъде избегнато изчерпването на ресурсите и контролирането на количеството вода, използвано в селското стопанство.

Трансгранични води– 2/3 от общото количество възобновими наземни води в региона преминават през други държави преди да достигнат арабските страни. Това прави Близкия изток и Северна Африка най-силно зависимия регион в света от международни водни маси. Държави, които поделят реките и вододайните си зони с други са Египет, Судан, Сирия и Ирак. Пред тези държави стои въпроса за постигането на международни споразумения относно количеството, използвана вода.

За да реши проблемите си, водният сектор в региона ще трябва да се справи с три основни вида недостиг- физически недостиг на вода, недостатъчна ефективност на организациите, управляващи водата и липса на отговорност и контрол от страна на институциите. Арабските страни предприемат различни действия и в трите насоки, но най-голям прогрес е постигнат при решаването на въпроса за недостиг на вода.

Инвестиции в проекти за съхраняване и запазване на вода

Правителствата на държавите, разполагащи с ограничени количества вода, правят големи инвестиции в изграждането на големи резервоари за съхранение на вода. Над 80% от прясната вода в региона се съхранява в язовири.[8]

Най-големият язовир в региона е Асуанският язовир. В Египет. При завършването му през 1971г., Египет си осигурява сигурен воден запас, възлизащ на 160 млрд м3.[9] Въпреки някои негативни последици като намаляването на плодородието и ерозията на бреговете по делтата на р. Нил, съвременните изследвания сочат, че той има по-скоро позитивно влияние. Примери за това са: нарастване на селскостопанската продукция, произвеждането на енергия, подобряване на навигацията в реката и др. Сред социалните ползи от язовира са опазването на Египет от бедни реколти заради сушите от 1972-1973г., 1979г. и 1987г., а също така и наводненията от 1964, 1975 и 1988г.[10]

С огромния си капацитет обаче, Асуанският язовир е предпоставка за много регионални конфликти. Поради изключително силната зависимост на водата, достигаща Египет от различни проекти по горното течение на р. Нил, страната сериозно се противопоставя на всякакви планове за построяването на различни съоръжения, които биха могли да нарушат нормалното течение на водата.

През 1920г. сър Мърдок Макдоналд- главен британски инженер в Египет- предлага построяването на редица язовири по горното течение на Нил, които биха дали възможност за събиране на водата в периоди на суша. Известен като „системата за съхранение на века”, този план би осигурил на Египет достатъчни количества вода, дори и в периодите, когато валежите в Екваториална Африка рязко намаляват. Също така този план би предоставил на страните, разположени по горното течение на реката контрол върху водите на, което естествено предизвиква сериозно противопоставяне на плана от страна на Египет.

До момента единствения договор, уреждащ въпроси относно количеството вода, полагащо се на страните в региона, е „Споразумението за пълно използване на водите на Нил”, подписано между Судан и Египет през 1959г. Според него 55.5 млрд м3 вода годишно или около 2/3 от изчисленото средноаритметично годишно количество от 84 млрд м3. За Судан остават едва 18.5 млрд, а останалите 10 млрд се считат за изгубени при изпарение или изтичане от езерото Насър. [11]

Подписвайки това споразумение, двете страни си осигуряват достъп до значителни количества вода, но то притежава един огромен недостатък- не се предвижда никакъв дял вода за страните от горната част на река Нил- Етиопия, Кения, Уганда и Еритрея. Като се има предвид огромния прираст на населението в тези държави, съвсем скоро, за да може да изхранват населението си, те ще потърсят правата си върху водите на Нил. Тогава, за да се избегнат военни конфликти, ще трябва да се изгради глобален план за действие, по подобие на плана на сър Макдоналд от 1920г.

Разпределението на вода сред географските области, също е поле за огромни инвестиции на държави от Близкия изток и Северна Африка. Няколко страни с голямо население, намиращи се във водо-дефицитни зони, инвестират в различни технически проекти за транспортиране на водата от един басейн в друг. Може би най-известната от тези схеми е проектът за изграждането на „Великата изкуствена река” в Либия. Той представлява огромна мрежа от кладенци и канали, чрез които се транспортира вода от четири големи подпочвени басейна: Куфа с площ от около 350 000 км2, намиращ се на юг, до границата с Египет, оценяван на 20 000 км3 водни запаси, басейна Сирт, оценяван на 10 000 км3 вода и Мазрук с големина 450 000 км2 и 4 800 км3 вода. Други значителни количества вода се добиват от басейните Джуфра и Хамадах.[12]

След като бъде завършен, проектът наричан от либийските власти „Осмото чудо на света”, ще доставя до градовете Триполи и Бенгази, където е съсредоточена по-голямата част от населението н а страната 6.5 млн м3 вода дневно.[13]

По-голяма част от тази вода е на възраст между 38000 и 14000 години, а някои запаси са „само” на 7000г. Изключително интензивното извличане на тези практически невъзобновими води (по данни на Организацията за храна и земеделие към ОН тези подпочвени води се очаква да привършат след около 50г.), и очакваното привършване на петролните запаси, крият огромни опасности в бъдеще за Джамахирията.

Подобно на Либия, Мароко разработва важни схеми за редистрибуция на водни ресурси чрез 13 сложни системи за пренасяне на вода, с обща дължина повече от 1 100км, и способност за доставяне на 2.3 млрд м3 на година.[14]

Инвестиции в технологии за увеличаване на водните запаси

Страните от Близкия изток и Северна Африка са водещи в световно равнище в развити проекти за обезсоляване на вода. Държавите в региона все повече увеличават производството на вода за градски и индустриални цели чрез премахване на солта от морски или силно минерализирани води. Районът разполага с 60% от световния капацитет и използва тази технология за удовлетворяването на повече от половината от градските нужди от вода още от 1990г., произвеждайки повече от 2.377 млн м3 вода на година, според данни на Световната банка от 2005г. Лидерът сред арабските държави в това отношение е Саудитска Арабия, която разполага с 30% от всички съоръжения за обезсоляване на вода в света. Според данни на Министерството на водата и електричеството за 2004г., страната е произвела 1.070 млн м3 вода.[15]

На второ и трето място в класацията по производство на вода чрез тази технология са Обединените Арабски Емирства с 385млн м3 вода годишно и Кувейт с 231 млн м3 вода за една година. Това представлява съответно 18.26% и 42.94% от общото потребление на вода в тези държави.[16]

Няколко други страни, намиращи се извън Арабския полуостров, също инвестират в подобни технологии. Това са:

Алжир- Страната започва да инвестира в съоръжения за обезсоляване на вода през 60-те години на 20век, главно за нуждите на петролната индустрия, но след това започва да използва произведената по този начин вода и за комунални нужди в крайбрежните градове. Страната разполага с 43 съоръжения с общ капацитет през 2004г. от 59 млн м3. Министерството на водните ресурси на Тунис планира голямо разширяване на капацитета на тази система, и чрез построяването на 28 нови съоръжения, производството да достигне 712 млн м3.

Египет- Страната разполага с няколко съоръжения за обезсоляване на вода, построени най-вече по бреговете на Червено и Средиземно море. Те се използват за осигуряване на вода за хотелите и курортите и повечето от тях са частни инвестиции. Средното количество произвеждана вода за периода 1998-2002г. възлиза на 10 млн м3 на година.

Йордания- През 2002г. в страната има 19 съоръжения с общ капацитет от 4 млн м3 на година. Страната планира да увеличи това количество до 17 млн м3 до 2010г.

Либия- В Либия се намира най-голямата инсталация за обезсоляване на вода в света, която произвежда от общо 17-те си съоръжения около 18 млн м3 годишно.[17]

Чрез навлизането на нови технологии като обратна осмоза, електродиализа и други хибридни технологии, цената на произведената вода се понижава, но остава на висока цена. По този начин обезсоляването се превръща в реален начин за доставяне на питейна вода само в страни, където населението е съсредоточено в крайбрежните райони, които разполагат с висок енергиен капацитет.

Друг начин за увеличаване на наличните водни ресурси е повторната употреба на пречистени отпадни води. Използвайки тази вода, най-малкото като второстепенен източник на вода за напояване би могло да намали недостига на вода, въпреки относително високата си цена от 0.50 $ за м3. Като цяло 2 % от водата в региона на Близкия изток и Северна Африка се получава по този метод. Египет, Кувейт, Йордания, Саудитска Арабия, Сирия, Тунис и Обединените Арабски Емирства използват пречистени отпадъчни води повторно. Страните от Залива използват 40% от пречистената вода за напояване на фуражни и други нехранителни земеделски продукти (около 50% от канализационната вода не се пречиства). Саудитска Арабия пречиства около 16% от употребената вода, в Тунис количеството е 30%, в Либия- 6%.[18]

Тези нови технологии, които осигуряват „произведена” вода могат да бъдат използвани като важен елемент във всяка една стратегия за намаляването на недостига на вода. Въпреки това те ще достигнат потенциала си в условията на едно добро управление и планиране на водните ресурси от страна на властите, коити трябва да налагат строг контрол върху доставчиците на услуги, свързани с вода. Методите за увеличаване и съхранение на водни запаси чрез язовири, пренасяне на вода, обезсоляване и пречистване на отпадни води, се развиват най-вече с висока крайна цена. С оглед на днешната ситуация, в която властите поощряват неефективното разпределение и употреба от страна на потребителите, използването на тези технологии само облекчават временно недостига на вода, без да го решават. Тези методи позволяват на властите да „бягат” от финансово по-евтиния, но политически по-труден процес на извличане на по-големи ползи от наличните инвестиции чрез разпределянето на водата по-ефективно.

Инвестиции във водоснабдяване и канализация

Според официалните данни, 88% от популацията в региона има достъп до подобрено водоснабдяване, а 75% до канализация. Покритието варира по държави, както е показано в Таблица 2.

През септември 2000г, 189 нации се заангажират с постигането на т. нар. „Цели на хилядолетието” (“Millennium Development Goals), състоящи се в справянето с бедността, глада, болестите, неграмотността, проблемите на околната среда и дискриминацията срещу жените. Цел №7 включва: „да се намали наполовина до 2015 г. процентът на хора, нямащи достъп до водоснабдяване и канализация.” Повечето страни от Близкия изток и Северна Африка планират да постигнат тези цели, но и така много хора ще останат без достъп основни водни услуги. Страните от региона, С изключение на Джибути, Западния Бряг и Газа и Йемен, е възможно да постигнат тези цели. Но дори и така 14 млн души ще останат без водоснабдяване, а 40 млн- без канализация.[19]

Инвестиции в напоителни системи

През последните две десетилетия количеството на напояваните селскостопански земи, което използва 85% от водата в региона, непрестанно се увеличава. Като резултат, някои държави разполагат с по-голям капацитет на напоителните си системи, отколкото е наличното количество вода. В продължение на много години водата в Алжир, Ирак, Йордания, Либия, Мароко и Йемен не достига всички области, пригодени за напояване. Това се дължи на множество фактори, които са различни за отделните страни, но като цяло включват планирането на капацитета на напоителните системи на база на средното количество валежи, а не на възможността за справяне с екстремни ситуации, а също така и некачественото управление и поддръжка на инфраструктурата.

Инвестиции в увеличаване на работоспособността на организациите, отговорни за управлението на водата

Част от арабските страни реорганизираха институциите, управляващи водните ресурси. В различните държави отговорността за тези ресурси може да е на Министерството на напояването (Йордания, Египет, Сирия), Министерство на земеделието (Бахрейн, Джибути, Тунис), Министерство на енергетиката или електричеството (Кувейт, Ливан, Саудитска Арабия), Министерство на околната среда (Мароко, Оман и Йемен). Единствено в Алжир съществува Министерство на водите.

Съгласно международния опит, управлението на водните ресурси, трябва да става на най-ниското възможно административно ниво. Въпреки, че управлението на държавите в региона е силно централизирано, само някои страни успяват да децентрализират отговорността за управлението на водата. В това отношение, най-голям напредък имат Мароко, където през 1996г. започва работа една пилотна басейнова дирекция, а до 2002г. се разработват шест нови, и Алжир, където има действащи пет басейнови дирекции.

Държавите в региона прокарват нови закони за водите и стратегии за развитие на водния отрасъл, съгласувани с добрите международни практики в тази област. Четири страни са разработили модерни закони за водите- Мароко през 1995г., Джибути-1996г, и Йемен и Запдния Бряг и Газа през 2002г. Други държави в региона публикуват от 1990-те години насам официални държавни стратегии за управлението на водите. Това са Бахрейн, Джибути, Египет, Йемен, Йордания, Ливан, Либия, Саудитска Арабия, Сирия, Тунис и Западния Бряг и Газа.[20]

Въпреки, че тези законови промени, извеждат района на по-предни позиции, в сравнение с развиващите се страни, поради три основни причини новите организации и политика, не изпълняват напълно възложените цели. Първо, съществуващата система за субсидиране не поощрява увеличаване капацитета на ефективността на организациите. Второ, в законите не са предвидени основни правила, затова как ще се прилагат те, и как ще се осъществява контролът върху спазването им. И трето, дори и да съществуват, наказателните мерки са силно неефективни.

Едно от най-големите предизвикателства, пред които са изправени страните от Близкия изток и Северна Африка, е преструктурирането на организациите, които традиционно се занимават с реализирането на проекти за увеличаване на водните ресурси и директното предлагане на услуги, в институции, отговорни за рационалното управление на водните ресурси. Обществото и организациите трябва да излязат със съвместно решение за проблемите, нуждите и приоритетите на борбата срещу водната криза, и тогава да работят за решаването й. Най-важното на този етап е да се разработят и развият нови институционни и финансови механизми, които да могат да отговорят на нарастващите нужди на обществото, и да проведат реформи, като преразпределянето на водата от сферата на земеделието, към нуждите на градовете, индустрията и околната среда.

Като цяло, държавите от Близкия изток и Северна Африка имат значителен напредък в борбата си срещу дефицита на вода. Най-големите постижения са в областта на справянето с физическия недостиг на вода, а в по-малка степен успехи са постигнати и в подобряване ефективността на институциите, отговорни за управлението на водата. Въпреки това, ако страните съумеят да разработят правилни механизми за управление на водните ресурси, региона може да се справи с водния дефицит и да заеме достойно място на световната сцена.


[1] По данни на Комисията по подпомагане на развитието към Обединените нации (UNCSD), цитирани в: Клер, Майкъл, Войни за ресурси, София, изд. „Захарий Стоянов”, 2003, стр.306.

[2] World Water Day 22 March 2007- Official informational brochure, p. 2-3.

[3] В тази курсова работа под страните в района на Близкия изток и Северна Африка се имат предвид териториите на съвременните държави и автономни територии Алжир, Бахрейн, Джибути, Западният бряг и Газа, Ирак, Израел, Йемен, Йордания, Кувейт, Ливан, Либия, Мароко, Оман, Катар, Обединени Арабски Емирства, Саудитска Арабия, Судан и Тунис.

[4] Final report of the 4th World Water Forum, Mexico, 2006. p.17.

[5] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, p.5.

[6] Вж Приложение.

[7] FAO AQUASTAT- електронна база данни на Организацията за храна и земеделие към ОН.

[8] Пак там.

[9] Клер, Майкъл, Войни за ресурси, София, изд. „Захарий Стоянов”, 2003, стр.179.

[10] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, p.33.

[11] Клер, Майкъл, Войни за ресурси, София, изд. „Захарий Стоянов”, 2003, стр.178-180.

[12] http://www.watertechnology.net/projects/gmr/index.html#gmr3

[13] По данни на директората на „Великата изкуствена река” публикувани в Интернет на адрес: http://www.gmmra.org/arabic/facts_figures.htm

[14] Източник: Royaume de Maroc n.d., цитиран в : Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, p.37.

[15] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, p.38.

[16] FAO AQUASTAT- електронна база данни на Организацията за храна и земеделие към ОН, профил на региона Близък изток и Северна Африка.

[17] Източници: Световната банка 2004г, Правителството на Либия 2005г., FAO AQUASTAT– електронна база данни на Организацията за храна и земеделие към ОН, профил на Египет.

[18] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, pp 38-40.

[19] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, pp 40-42.

[20] Making the Most of Scarcity- Accountability for better water management in the Middle East and North Africa, USA, The International Bank for resurrection and development/The World Bank, 2007, pp 44-46.

6 responses to “Проекти за справяне с водния дефицит в Близкия изток и Северна Африка

  1. Bobi февруари 2, 2009 в 12:34 pm

    Много интересна работа, благодаря. За мен водните проблеми на пустинните райони са от първостепенна важност, след войните. И даже наравно с тях.

  2. Ruslan Trad февруари 2, 2009 в 12:50 pm

    Проблемът е наистина сериозен, в голяма степен влияе и на отношенията между държавите в района.

  3. Bobi февруари 2, 2009 в 3:34 pm

    А те там водата като нас ли я разхищават, не вярвам да имат възможност, има ли разлики в нашето отношение към водата и тяхното?

  4. Ruslan Trad февруари 2, 2009 в 3:39 pm

    Разбира се.Там водата се цени много и е по-скъпа в сравнение с останалите продукти. Има минерална вода също,която е вкясна,но скъпа.
    Използват се огромни цистерни под къщите, в които се складира вода, пад нашата къща е 4 тона. Така, като няма вода-тъй като има режим- се пуска автоматично цистерната и не се усеща липсата.Да бъда честен – не съм бил в период,когато е нямало вода, просто там имат много развити методи за добив на вода.

  5. Bobi февруари 2, 2009 в 5:19 pm

    Ама имат режим… Гадничко. А водата чешмите може ли да се пие?

  6. Ruslan Trad февруари 2, 2009 в 5:37 pm

    Да,разбира се.Дори на селото ми се пие, а е сред пустинята🙂 просто е малко…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: