Intidar

Да упражним демократичното си право да не бъдем чути.

Арабският свят в началото на XX век

Книгата е на Киряк Цонев – „Българо-арабските отношения“ и Абу Наср – „Историческа енциклопедия“, Ю.Борисов – „Новейшая история Франции“ 1968г., Ю.Брутенц -„Современньiе национально-освободительньiе революции“ 1974г.

АРАБСКИЯТ СВЯТ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК

Освобождението на България от османско иго изпреварва с около половин век ликвидирането на същото иго в арабския свят.Това е период на арабското национално възраждане ,чиито идеи в крайна сметка водят до постепенното извоюване на независимост от отделните арабски държави – независимост, която в никакъв случай не съвпада с идеите на първите носители на арабските национални идеи за възстановяване на великата средновековна арабска държава от Персийския залив до Атлантика.

Между впрочем самата карта на Османската империя се е променила.Колониална Франция е успяла да откъсне от нейната територия васалните й земи на Алжир (1831) ,срещу когото води петнайсет годишна война (в бележките) ,Тунис (1881) и Мароко (1912)(в бележките). През 1881 г. Англия фактически окупира Египет ,чийто полунезависим хедиф остава формално васал на турския султан,но последният вече фактически вече осъществява само частична власт над неговата територия.През 1911 г. апетитите на Италия се насочват към Либия, която също е васална територия на султана.Изплашени от военен конфликт с Италия,младотурците бързат да дадат „независимост“ на либийския имам (в бележките) Сенуси ( в бележките) ,т.е. отказват се да му помогнат в борбата срещу италианците и го оставят сам лице слещу лице с тях – нещо ,което за дълги години предопределя съдбата на Либия.Имамът на Йемен Яхия (в бележките) подема също война срещу султана ,изгонва турския гарнизон от Сана и утвърждава своята независимост.
Началото на Първата световна война дава надежда за независимост у близкоизточните араби ,които единствени остават в пределите на гнилата империя.Тези надежди са открито подхранвани от английските разузнавачи, сред които особено полулярно е името на Лорънс (в бележките) .Знамето на борбата срещу Турция се вдига от шерифа на Мека Хусеин ( в бележките) ,а особена роля в победоносните военни битки играе неговият син Фейсал (в бележките).
Тези надежди,обаче , са попарени много скоро. Въпреки прословутите „14 точки“ на американския президент Уилсън ,мирните договори на страните от Антантата срещу техните противници,включително Турция ,и Статутът на новосъздадено Общество на народите налагат върху арабите от този регион нов вид чуждо владичество – те стават т.нар. подмандатни територии.

Още през 1916 г., когато арабските синове гинат по фронтовете срещу Турция, по Договора Сайкс-Пико (в бележките) остатъците на Османската империя са разделени на „зони на влияние“ между Франция и Англия -системата на мандатите е само потвърждение на тази договореност.Сирия и Ливан остават в зоната на Франция,а Ирак и Палестина – в зоната на Англия.Единствени независими остават пясъците на Арабския полуостров ,където се разгръщат кървави битки между емирите на отделните кнужества довели до тяхното обединение без Йемен – създава се Саудитска Арабия.
Периодът между двете войни е период на непрекъсната борба на арабските народи от региона за истинско национално освобождение.Въоръжената борба срещу френските окупатори в Сирия ,напр., продължава до 1923 г. ,а целият период след това е изпълнен с по-големи и по-малки въстания (в бележките) . В нея,както обикновено ,има приливи и отливи ,но в крайна сметка тя довежда до мечтаната цел.Ирак получава независимост през 1921 г. Англичаните поставят за крал на страната своето протеже емир Фейсал,но и той е арена на непрекъснати антианглийски въстания, смазвани с изключителна жестокост.Египет става независим една година по-късно ,през 1922 г. и негов крал става Фуад (в бележките) ,но и там се развиват много антианглийски въстания. Едва през 1946 г. своята независимост получават Сирия и Ливан ,а десетилетия по-късно – и останалите арабски държави.
Този период е твърде специфичен и за Палестина, където със съдействието на британските колониални власти започва масово заселване на евреи,бягаще от фашисткия геноцид.Това довежда до една неспирна борба между местните араби и заселилите се евреи…

БЕЛЕЖКИ

– В Алжир Франция създава колония от тип,известен ,като заселнически колониализъм.След като ликвидира физически голяма част от местния политически елит,отнема поземлената собственост на местното население и го преселва принудително ,изолирайки го в неплодородните планински и пустинни райони.На мястото на това население Франция заселва европейци.

– Войната с Алжир се води от 1832 г. до 1847 г. от алжирския национален герой емир Абдел Кадер (1808-1883). След поражението ,дошло в резултат на многобройни измами и нарушения на вече подписани договори от страна предимно на Франция,емирът е пленен и заточен в Сирия ,където спасява от клане от страна на мюсюлмани на хиляди християни-маронити.

-За разлика от Алжир ,обявен за френски задморски департамент ,т.е. за неотделима част от Франция ,в Тунис и Мароко е налажен т.нар. протекторат ,при който номиналната власт на бея (Тунис) и на султана (Мароко) се запазва заедно с някои административни и икономически привилегии на местния феодален елит.

– Ахмад Шариф Сенуси (ум. 1917г) – либийски политически и религиозен деец,емир на Либия ,имам на ислямския орден на Сенуситите ,възглавява борбата за независимост на Либия срещу Турция и Италия.

– Хамид ед-Дин Яхия (1869-1948) йеменски държавен и политически деец ,имам на ислямската секта Мутауаккилити ,ръководил антитурските въстания на Йемен след 1904г. ,извоювал автономия (1911),независим владетел с кралски прирогативи (от 1918) на една феодално-теократична държава.Убит при дворцов заговор от синовете си.

– Томас Едуард Лорънс(1885 – 1935) – британски разузнавач и авантюрист,летец от британската армия. Изучил арабския език и нрави,приел исляма,военен съветник на въстаналите араби в Хиджаз ,сменял нееднократно емито си.Написал няколко книги.Починал при мотоциклетна катастрофа.

– Хусеин бин Али Хашими (1856-1931) – управител на Мека (1908-1916) ,крал на Хиджаз (1916 – 1924) .Сключва с Англия споразумение за война срещу Турция (1915) срещу обещана корона.С английска помощ наследниците му Фейсал и Абдуллах (1882-1951) основават династии с общото име Хашемитски в Ирак и Йордания.Отстранен от Ибн Сауд (1924) ,който обединява княжествата на полуострова в една държава – Саудитска Арабия (1934).


– Фейсал бин Хусеин Хашими (1883-1933) -син на шериф Хусеин,близък приятел на Лорънс Арабски.Командващ арабската армия срещу Турция (1916) ,участва в освобождението на Сирия ,за няколко месеца е бил неин крал ,но е изгонен от французите като проводник на английското влияние.Англия го поставя на трона на Ирак.

– Договор Сайкс-Пико (1916) – секретно споразумение между Англия и Франция за раздел на арабските владения на Турция след Първата световна война под формата на анексии.Потвърдено от Царска Русия и Италия след отстъпки в тяхна полза. Реализирано с малки промени в полза на Англия и без руско участие с договора от Сан Ремо от 1920 г.

-Фуад I (1868-1936) – египетски султан (1917-1922) и крал (след 1922). Бил личен адютант на турския султан Абдул Хамид (1886-1890).Опитва се да води независимо от Англия политика,сближава се с Германия ,но е зависим от Англия.Въвежда многопартийна парламентарна система.Подписва с Англия (1936) договор ,ликвидиращ чуждите преференции и потвърждаващ египетската независимост.


АРАБСКИЯТ СВЯТ СЛЕД КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Втората световна война бележи края на колониалното господство в основните арабски държави.Една след друга получават независимост Сирия(1946), Ливан(1946), Тунис (1956) ,Мароко (1956), Либия (1956) ,които се присъединяват към получилите независимост преди тях Египет ,Ирак,Йордания, Саудитска Арабия и Йемен.През 1945 г. е образувана Лигата на Арабските държави. Отначало замислена като оръдие на английския неоколониализъм ,под натиска на следвоенните радикални политически идеи тази организация за кратко време се превръща в ефективно средство в ръцете на арабските държави в борбата им за политическа и икономическа независимост. Арабската лига изиграва значителна роля и в подкрепа на народите на Алжир и Южен Йемен ,които водят въоръжена борба срещу френската и английската метрополии за национално освобождение, както и на народа на Палестина ,чийто мечти да има своя държава са неосъществени.
В повечето млади арабски държави процесът на утвърждаването на националната независимост минава през сложни перипетии ,колебания,политическа нестабилност ,кризи, изразени в много преврати.И все пак съществуват два основни фактора,които тласкат към утвърждаване на тяхната политическа независимост.
Първият от тях са идеите на арабския национализъм ,на панарабизма.Породен през XIX век като израз на мечтата за извоюване на арабската независимост и въстановяването на единната арабска средновековна държава-Халифатът,този национализъм се засилва след извоюването на независимостта именно поради нереализирането на тази идея.В резултат на активната намеса на бившите колониални сили арабите остават разделени в относително малки независими държави с изключително разнородни по политическия си характер режими, водени от амбициозни лидери ,всеки претендиращ да бъде вожд на цялата арабска нация и тя да се обедини благодарение на неговите усилия.

Вторият е религията. Мнозинството от населението на всички арабски държави са вярващи мюсюлмани. Един от водещите идеологически фактори в национално-освободителната борба е бил религиозният.Много от идеолозите на тази борба са я представяли ,като „джихад“ срещу неверниците-колонизатори.
Първото външнополитическо събитие след Втората световна война ,което разтърси из основи арабския свят и доведе до неговата радикализация ,изразяваща се в наши дни в крайни форми е разделът на Палестина от ООН през 1947 г. на две държави -арабска и еврейска -и последвалата го първа арабо-израелска война ,в която арабските монарси се стремят да откъснат за себе си възможно по-големи късове от тази територия.Въпреки своята многочисленост арабите претърпяват съкрушителен удар от един много по-малоброен,но много по-добре подготвен противник в лицето на Израел.В резултат на тази война се утвърждава независимостта на тази държава ,но предполгаемата арабска държава Палестина не се създава както поради агресивните настроения в тогавашните арабски режими срещу Израел ,така и поради екстремизма в прилагането на основната еврейска националистическа идеология -ционизмът.Умират шансовете да се намери решение на близкоизточната криза в самото й начало,Израел окупира и анексира по-голямата част от предполагаемата арабска държава (в бележките) , нейното арабско население (тогава около 350 хил.д.) бяга от родните си огнища ,гонено от израелските военни части,така и от призивите на арабската националистическа пропаганда.Възниква палестинският проблем – „един от най-дългите и сериозни конфликти на XX век.“ , според думите на акад. Примаков.(в бележките)

По същото време израелският премиер Бен Гурион заявява: „Нищо не ни задължава да упоменаваме териториалните граници.Нация, провъзгласяваща своята независимост , не е длъжна да определи своите граници.Ние не трябва да говорим за тях,защото още не знаем какви ще бъдат те“ .(в бележките) Това изявление говори и за бъдещите планове на Израел по отношение на арабските му съседи.Още през петдесетте години тази политика започва да се реализира -Израел започва серия от агресивни актове срещу съседите си ,без да бъде предизвикан за това.
По това време се оформят и основните направления на близкоизточния конфликт ,които обхващат борбата на палестинския народ за национално самоопределение върху собствена територия,на което пречи официалната доктрина на Израел- ционизмът; конфликтът между Израел и арабските му съседи за окупираните арабски територии; борбата на арабите за истинска национална самостоятелност.

Няма да е грешка да се каже, че арабското поражение подсили радикалните тенденции в арабските страни,които се появиха на световната арена непосредствено след египетската революция от 23 юли 1952 г. ,която отстрани монархията и провъзгласи републикански режим.Тя бе второто по значение международно събитие за арабския свят през този период. Египетският лидер Гамал Абдул Насър за кратък период се утвърди на арабската и международна сцена като вожд на арабското освободително движение ,а и, впоследствие ,заедно с лидерите на Югославия -Тито,на Индия -Неру,на Индонезия -Сукарно и др. – като теоретик на идеята за Третия свят.

В лицето на Насър арабският национализъм намери своя идеолог, който се стремеше да осъществява на практика неговите твърде неясно формулирани принципи на вътрешна и външна политика. В други арабски страни възникват движения и партии ,водени от неговите идеали, които издигат лозунга за „единна арабска нация“, но наред с нея и лозунга на социализма ,пречупен през условията ана арбския свят.Насър се превръща в жив символ на арабската борба за пълна политическа и икономическа независимост.

Отношението на арабските лидери към Съветския съюз и социалистическия лагер е двояко.От една страна тези страни никога не са били колониалисти в арабския свят,напротив, техните политически позиции в условията на разгръщащата се студена война съвпадат с позициите на младите държави .Такова отношение поощрява арабските страни към активизиране отношенията със социалистическите държави.Именно това обстоятелство тласка Насър да купи чехословашко оръжие през 1954 г.,когато получава отказ да получи такова от запад,с което показва и на други арабски и развиващи се страни,че е възможна алтернатива на западния оръжеен монопол.Направена е крачка ,която за дълго време предопределя позициите на по-голямата част от арабския свят към основната ос на противопоставяне в света Изток-Запад.

В същото време,обаче, арабските ноционалисти ,в голямата си част искрено вярващи мюсюлмани, подхождат с предубеждение към комунистите, на власт в социалистическите държави ,преди всичко поради техния атеизъм.За вярващия мюсюлманин атеизмът е много по-голям грях ,отколкото вярата в някоя друга религия.Комунистите ,доколкото съществуват в отделни арабски страни ,в повечето случаи действат в нелегалност или са по затворите и причината на тези гонения е не толкова зависимостта им от позициите на Москва ,а именно техният атеизъм.
През 1954 г., в духа на студената война,по инициатива на САЩ и Англия, се създава т.нар. Багдадски пакт, чията антисъветска насоченост е повече от очевидна.

От арабските държави в този пакт влиза само Ирак.Усилията на Запада се насочват към включването в нега и на други арабски държави,но с изключение на някои нюанси в Йордания и Ливан ,това не се осъществява.
Арабските страни предпочитат да се присъединят към новообразуваното Движение на необвързаните страни (ДНС), един от основателите на което е Насър,който ,вече във вътрешно-политически план ,на 28 май 1955 г. обявява петте принципа на арабската революция.Тези принципи са: „ликвидиране на капитализма;ликвидиране на феодализма;ликвидиране на капиталистическите монополи; установяване на социална справедливост;създаване на силна национална армия;създаване на истинска демакратична система“ .
Идеята за ДНС и програмните точки на Насър се посрещат по различен начин от двете политически системи.На Запад отношението е враждебно.
От друга страна след смъртта на Сталин (1953г.) ,чийто становища са били алфа и омега на цялата външна политика на СССР и източноевропейските страни,отношението на социалистическия лагер към развиващите се страни и,по-конкретно към арабския свят,търпи постепенна промяна.Москва бърза да използва новата ситуация с цел да разшири влиянието си по света и да блокира усилията за обкръжаване на социалистическите страни с военни бази.За тази цел Изтокът флиртува с младите държави,прави им отстъпки,дава им изгодни кредити,поема изграждането на обекти.Особено внимание се обръща на арабския свят,чиято територия се намира непосредствено зад южния фланг на НАТО.С първите доставки на оръжие за Египет Москва дава да се разбере,че няма намерение да остави региона в ръцете на колониалистите,на САЩ или на претенциозния Китай.Съветската външна политика предприема редица нови инициативи,особено в Египет и Сирия .Получаването на независимост на Судан,Тунис и Мароко и незабавното й признаване от страна на СССР (и България) разширява възможностите на подобна политика.
През 1954г. Насър успява да наложи на Англия да изтегли войските си от зоната на Суецкия канал, а през 1956г. пристъпва към национализиране на Суецкия канал.Това е стъпка ,имаща далечни политически последици за бъдещето не само на Египет,но и на целия арабски свят.

БЕЛЕЖКИ

– По време на войната Израел окупира 6700 кв.км. от територията на палестина,Трансйордания заема Западния бряг на р.Йордан и Източен Йерусалим ,който обаче остава под международен контрол,макар и с йорданска местна администрация -общо 5259 кв.км, а Египет установява своя контрол в ивицата газа -250 кв.км.

– Примаков Е.М., „Анатомия ближневосточного конфликта“ ,Москва ,1973 ,стр. 9

– Цитат по сп.“Международная жизнь“, бр.10, 1976 г., стр. 49

One response to “Арабският свят в началото на XX век

  1. Апостол Апостолов април 2, 2008 в 1:20 am

    Много интересен постинг. Много! Макар че доста време съм живял в арабския свят, от горната публикация научих ред доста интересни неща.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: