Стихове от палестинската душа

Ливан

Аз съм ливанка.
Ливан-героизмът,търпението,вярата,надеждата.
Ливан- цветето,което вече не цъфти,ароматът,който вече не ухае,но най-красивата от всички рози.
Ливан-Говоря като дете,защото мъката ми е голяма.Дете таящо много мъка.Разрушиха те,но си още на крака,с вдигната глава,непоклатима гордост.
Ливан-далеч от теб се родих, далеч от теб живях,за тебе вест да чуя сърцето ми милее.
Нашепвах ти любовни думи,за да направя болките ти поносими.Далеч от теб съм от деня,в който съм родена.Далеч съм,липсваш ми родино!
Ливан -за теб се молих в църкви.Молих се и в джамии.
Ливан-от разказите знам те само.Флагът ти,букет ухаен,през всичките сезони мойта ваза той краси.
Ливан-говорят ми за твойта красота,усмихнатите хора,желаещи единствено в мир да живеят.
Ливан-кедърът ти не е единствения на света, но за мен е той свещен.
Ливан-не исках,но далеч от теб аз се родих…сега съм тук,емигрантка.Далеч от теб аз се родих,и въпреки това съм Ливанка от Кана Галилейска!

Бежанец съм

Когато ме запитат:”Откъде си?” Какво ли бих могъл да отговоря?Че нямам родина, че бях ограбен, че бях изгонен? Какво да отговоря?Че нямам идентичност?

Какво да отговоря ,ако ме попитат:Покажи ми родината си на картата.Какво да отговоря? Че е заличена, че е била окупирана от други?Какво да отговоря, ако ме попитат:Искаш ли да се върнеш в непознатата за теб родина?

И тук ще им отговоря гордо:Родината ми никога не е била непозната за мен.Казва се Палестина.Позната ми е с всеки свой ъгъл, улица по улица.И знаеш ли защо?Баща ми ми описваше маслиновите гори, полята ни, квартала и малките ни улички.Знаеш ли защо? Рисуваше ми родната ни къща, в която дядо и татко бяха родени.

Сега е окупирана от чужди хора.Но скоро пак ще е моя.И ще дойда при теб.И ше коленича на прага й и ще целуна земята си.Желанието ми тогава ще се сбъдне.Да умра и да бъда погребан в земите на предците си.

И най-после ще кажа на глас:”Палестинец съм”, а не “Бежанец съм”.

Асма Буржи, Из”Образи на една жена”

Ни пътуването е започнало , ни пътят свършил е;

не са постигнали чужбината си мъдрите,

ни мъдростта постигнала е чуждите,

а от цветята само маковете знаем;

тогава хайде да отидем на върха на фреските:

земята на поемата ми е зелена, извисена,

Божието слово на разсъмване -земя е то на моята поема,

а аз съм тъй далеч,

тъй далечен.

С поета си една жена се подиграва с всеки вятър:

-Поеми посоката, която подари ми-

потрошената посока,

а женствеността върни ми-

нищичко не ми остана, само съзерцавам

гънките на езерото.Утрешния ден вземи от мен

и дай ми вчерашния,остави ни заедно-

след тебе няма да си тръгне, нито ще се върне

нищо.

-А ти поемата вземи, ако поискаш,

аз в нея имам само теб и друго нищо,

вземи си аз-а.Аз пък ще си продължа изгнанието

с тец оставени от твоите ръце на гугурлицата послания.

Е, кой от нас е аз-ът – та да бъда другия?

Звезда ще падне между писането и речта

и ще изложи мислите си споменът:Родихме се

във времето на сабята и флейтата, между смокинята и кактуса.По-бавна бе смъртта.

Махмуд Даруиш, Из “Фреска”