След като заминахме от София и минахме през Истанбул , стигнахме в град Кършехир, Централна Турция.Видяхме големите пространства на Анадола, мистичните селца и минаретата, извисяващи се сред планините, отбелязахме, че имаме добро обслужване.И така нагълтани с чай, сладки,кексчета и подобни, вярвахме, че всичко интересно започва да намалява обема си.Но грешахме…
Разбрахме, че ще сме във временен хотел, тъй като на другия ден отивахме в друг град, заедно с цялата група.Тук е мястото да кажа, че това беше именно семинара за дискриманцията на работното място.В него участваха хора от Франция,Малта,Полша,Турция,Испания(които се бяха разделили на валенсианци и галисийци!) ,ние и Румъния, самият семинар няма да го обсъждам много, тъй като съм писал вече за него.
Предстоеше вечерята в един местен ресторант, по традиционен стил.
тук хапнахме ДОСТА добре.имаше традиционна музика, традиционна храна и много веселие.Дойдоха и хора от самия си град, които се оказаха големи веселяци.Музиката беше завладяваща.Онази тежка и тъжна турска музика, която показваше духа на Анадола…Слушах докато отпивах от прекрасно вино,местно производство, и си мислех, че тепърва ме очакват интересни неща.за жалост знаех,че нямаме много време, колко ли можех да видя за тези дни?
На другия ден, вече опознали се с другите от групата за семинара, от които станахме приятели с румънците и малтийците.се качихме на автобусчето специално за нас и потеглихме.В разговори за езици, разни думи,вицове, стигнахме нашият нов дом за следващите дни – град Юргуп.Наистина ще се пренасям върху определени моменти, защото повечето неща от семинара, познанствата и всичко друго, ще е много голямо, което може да опиша в друг разказ.
Град Юргуп беше малко градче, насред историческата област Кападокия.
Тук е време да разкажа горе-долу как изглеждаше хотелчето.малко, уютно, бяхме само ние.В традиционен стил ,с килимчета по стените, стаите бяха добре подредени, с всичко необходимо, чисти, с хубав изглед.Спомням си, че всяка вечер сядахме и пиехме чай в приземието на хотела, което беше направено ,като нашите изби, и на малките масички едни играеха карти и табла, други спореха,като мен – обикновено с един от французите говорехме за Кръстоносните походи, магията на Лангедок, средновековието и Бретан, тъй като той беше оттам.вечер обичах да излизам на прозореца, когато бях в стаята и да гледам пейзажа, докато в далечината се чуваха мистичните гласове на ходжите, огласяни сред възвишенията на Кападокия.за момент помислих,че съм попаднал някъде далеч във времето, когато Кападокия е била център на велика култура…
В следващите няколко дни започнахме обиколки сред Кападокия.За нея ще пиша в отделен разказ, тъй като е невероятна.Когато нямахме семинари, домакините ни показваха местни забележителности.
Много интерeсно селище посетихме.казва се Хачибекташ.Намира се в Централна Турция.Защо предизвика толкова интерес? Там живееха шиити.От сектата на бекташите, които се срещат и в България.това беше техния исторически център, насред Анадола,отдалечени от всички.Но в крайна сметка бяха оцелели малко,тъй като османците ги гонят много,поради сунитската си същност.Както се знае сунити и шиити винаги са спорели,а бекташите имат участта да са на противоположния бряг по отношение на политиката и вярата.А бекташите са наистина интересни, трябва да отидеш до там, за да ги видиш по -отблизо, да говориш с тях, за да видиш колко са различни.
В края на този разказ ще сложа видео,което заснех в това градче, изпълнени на традиционен танц на бекташите.Тук беше изпълнено с магия.Снимките ще говорят вместо мен.Знам само, че се почувствах нищожен, в сравнение с културата, с обичаите им, с това което излъчваха.Те бяха стари, а аз се чувствах никой.За моя късмет това,че съм мюсюлманин беше много интересно за местните,защото знаех молитвите им, знаех и типичните им “текета”, грабниците на техните светци.Просто трябваше да дойдат в България, за да видят техни събратя.Едва ли знаеха за тях.Историята беше интересно нещо – събираше и разделяше хора, в един момент не знаеш, че на 1500 км от теб има и други с твоята вяра.Бях решил,че един ден пак ще посетя бекташите.
